Змей Горянин

Напущайки въстаническия център при Еледжик, Бенковски бе смутен и тъжен. Страшна беше картината, която той бе видял, а знаеше, че тази картина ще стане още по-страшна, когато дойдат войските на Хафъз паша и башибозушките орди от околните турски села.

На една малка поляна, всред вековната букова гора се бяха събрали жителите на десетина села.

Те се бяха подслонили в изкопани бордеи, покрити с шума; гушеха се плътно един до друг, за да се топлят и сушат. Защото от седмица непрекъснато валеше.

Небето бе оловено сиво и неспирно плачеше с оня ситен дъжд, който мокри до кости.

По лицата на всички селяни се четеше ужас и отчаяние. Майките притискаха до гърди своите премръзнали пеленачета, бабите сновяха като обезумели и глухо проклинаха, а мъжете сбърчили вежди, сърдити и намръщени, стискаха кремъклиите пушки и очакваха врага.

Но Бенковски знаеше, че писъците на жените и децата ще разколебаят и въстаниците.

Той чувстваше това и сърцето му мъчително се свиваше. Навремени се повдигаше на стремената, обглеждаше сивия кръгозор и въздишаше.

Под него черният охранен жребец пръхтеше неспокойно, сякаш предчувстваше гибелта на въстанието.

За да разсее мъката си, Бенковски се обърна към своята хвърковата чета:

- Хей, момчета! Запейте песен!

Осемдесет гърла подеха:

Не щеме ний богатство,
не щеме ний пари,
а искаме свобода -
човешки правдини!…

Песента, премесена с отмерените стъпки на конете, проеча величаво и смело и отекна в гористите дебри на Средна гора. Като че ли окуражено от бунтовната песен, слънцето раздра сивите облаци и се показа велико и червено, като окървавената българска земя.

Четата приближаваше Белово.

Виждаха се вече високото каменно здание на железопътната станция и камбанарията на църквата.

Бенковски спря коня си. До слуха му достигна тревожният звън на камбаната:

- Момчета, беловчани са въстанали! Напред!

Конниците с лек бяг се спуснаха към селото.

- Напред! - викаше Бенковски и шпореше коня си. - Да покажем на нашите братя, че хвърковата чета е навсякъде!

Изведнъж той опъна юздите.

Конят се изправи на задните си крака и спря. По пътя откъм селото с бързи крачки вървяха двама мъже, облечени в граждански дрехи.

- Стойте! - заповяда Бенковски на четниците си.

А в това време двамата посрещачи вече ги бяха доближили. Единият от тях бе петдесетгодишен човек, с прошарени коси, а другият - осемнадесетгодишен момък.

Явно беше, че бяха баща и син.

Бащата свали шапката си и заговори с треперещ глас:

- Воеводо, и вие храбри велможи! Дойдох да ви посрещна пръв, та дано изпълните молбата ми.

- Казвай, братко българино! - окуражи го Бенковски.

Старецът обгледа всички четници, задържа погледа си върху воеводата, после погледна сина си и промълви:

- За Владимира е молбата ми. За сина ми. Аз съм вече стар, не мога да въртя сабля за народното освобождение. Но Господ ми е дал син. Той ми е всичко, което имам. Моля ти се, воеводо, вземи го в четата! Нека пролее кръвта си за свободата! За това дело всеки трябва да жертва… Даскал Нено, като няма нищо друго - жертва чедото си.

Сълзи потекоха по страните на стария даскал Нено. Той целуна сина си по челото и го пусна между въстаниците. Момъкът плачеше от радост.

А Бенковски скочи от коня си, прегърна стареца, целуна го и викна на четниците си:

- Най-сетне ще изгрее свободата, братя! Когато бащите сами принасят синовете си в жертва, сигурно ще изгрее свободата!…

——————————

сп. „Детски живот”, г. 6, бр. 6, 1935-1936 г. Подписано: Светлозар Димитров