ВЕРОЛОМСТВОТО
Окървавеното от страшната битка слънце залязваше. Алените му лъчи се оглеждаха във водите на морето край Златен рог и пръскаха с кървави петна белите каменни стени на вековния, прославен и прочут Цариград.
Пред него бе разположил юначните си войски пресветлият и премъдър вожд на българите - великият хан Крум. Гърците отстъпваха педя по педя земята си, ала могъществото и ловкостта на българите ги прогони и затвори в стените на тяхната столица.
За една нощ, като гъби, поникнаха на равнината пред града белите шатри на Крумовите войници.
И ето: цял ден те бяха там, отпочивайки си от битките, готвейки се за нови славни победи.
Те чакаха заповедта на хана, за да нападнат престолния град на Византийската империя и да го завладеят.
Шатрата на хана бе отделена от войнишките шатри на няколко разкрача. Само толкова малка разлика имаше между българите и техния вожд, който споделяше с воините си всички страдания и суровости на войнишкия живот, но пък заедно с тях празнуваше и дните на победите.
Ханът бе седнал на един камък до шатъра, бе подпрял ръката си на меча и с високо вдигната глава гледаше играта на леките морски вълни.
Ала победата сякаш не го радваше. Беше му тежко, че още веднъж ще хвърли войниците си в боя.
Наистина, българските войници никога не се уморяваха от битки, и мечовете никога не потреперваха в ръцете на техните пълководци.
Но хан Крум не обичаше войната.
Той беше най-миролюбивият владетел на своето време. Предпочиташе да гледа как страната му благоденства и как добрият българин с песен чертае бразди по земята, вместо да тегли с кръвта си граници. Наистина, когато войната биваше неизбежна, хан Крум знаеше да води боеве по-добре от всеки друг. И всеки негов бой значеше още една победа за България, още една слава за нейното име.
Защото той беше мъдрец и войник!
Затова и тази вечери мислите му бяха тъжни. Застанал пред стените на византийската столица, той мислеше колко по-добре би било да се сключи мир и да се върнат войскарите по домовете си, за да се отдадат на мирен труд.
Тъкмо с тези мисли го завари боляринът Драгомир - най-верният помощник на хана, учен, мъдър мъж и безстрашен войник.
- Войниците почиват ли си, Драгомире? - запита Крум и се изправи. - Нека да отпочинат добре, защото утре ни предстои работа.
Той се облегна на ръката на болярина и тръгна с него към морето.
Драгомир се усмихна: Българските войници отдавна са научени на такава работа, тя не ще им дотежи и сега.
И като помисли малко, добави:
- Аз бих предложил, господарю, да нападнем крепостта тази вечер. Нощта ще бъде лунна и нашите бойци ще разбият ромеите, преди да са се опомнили…
- Да почакаме, Драгомире, - отвърна ханът. - Утрото е по-мъдро от вечерта. Може би императорът Лъв Арменец ще сънува тази вечер някой сън…
Драгомир повдигна рамене:
- И сънищата на, гърците са вероломни, господарю! Но щом заповядаш, ще чакаме!
Юлското утро заля с бляскави лъчи цялата земя. Слънцето, като че ли изплува из морето и тръсна капките от златното си лице върху тревата.
Хан Крум отдавна беше пред шатъра си и съвсем не приличаше на снощния замислен мъдрец.
Напротив, сега той беше войник смел и неустрашим - готов да продължи справедливата борба, за да победи!
Както за една нощ бяха изникнали шатрите на българските полкове, така за една нощ бяха изчезнали. Като в приказките: там, дето бяха разположени предната вечер тихи и спокойно почиващи войскари, сега бяха построени редици от намръщени и сърдити хора, готови всеки миг да се хвърлят напред.
Тихо се разнасяха заповеди. Някои части се оттегляха встрани, други подготвяха окопи, трети се приближаваха вече към града с повдигнати лъкове, за да обсипят защитниците по стените със смъртоносните си стрели.
Боляринът Драгомир едва задържаше буйния си кон. Благородното животно беше потънало в пяна и пръхтеше сърдито.
Доведоха коня на хан Крума - чер, чист арабски кон, подарен му от мъдрия господар на изтока и негов приятел Харун ал Рашид.
Крум се метна на украсеното със злато седло и бавно повдигна меча си - друг скъп подарък от западния император Карл Велики. Когато отпуснеше меча си, войските щяха да покажат своя български боен устрем.
Краят на гръцката столица наближаваше!
В този миг вратите на града широко се отвориха. Излязоха двама конници с големи бели знамена. След тях вървяха войници, носещи зелени маслинени вейки.
Драгомир дотърча до хана:
- Те искат мир, господарю!
- Толкоз по-добре, - отговори Крум. - Аз и снощи ти казах, че утрото е по-мъдро. Иди, Драгомире, и изслушай думите им.
Той бавно вложи меча в ножницата си и обърна коня гърбом към тези, които бяха страхливци на бойното поле и просеха милост.
След малко пратениците на гърците бяха при шатъра на хана. Те слязоха от конете си и унизено свалиха знамената.
- Говорете!
- Императорът на Византия покорно моли мир от Великия хан на българите. Той моли пощада за града и прошка, че е предизвикал войната. Ще се съгласи ли Великият хан Крум да се срещне с император Лъв и двамата да уговорят условията за мира?
Крум мрачно гледаше в далечината, някъде над главите на гърците. После отсече:
- Добре! Нека да дойде вашият император.
- Той ще дойде при ония храсти, господарю! - каза единият пратеник.
Дали наистина през очите на гърка премина хитро пламъче, или на болярина Драгомир се стори така?
Двамата владетели се срещнаха при определените храсти. Император Лъв дойде със свитата си, но тя остана на десетина крачки. На такова място остана и свитата на хан Крума.
- Аз се покорявам! - промълви гъркът и се поклони низко.
- Измяна, измяна! - извика високо боляринът Драгомир, който следеше срещата.
Хан Крум отскочи настрана, и край ушите му писна стрела. В храстите още от вечерта беше устроена засада.
Страшният повелител на българите издигна меча си. Драгомир препускаше към него, водейки коня му; полковете на българите полетяха като светкавици…
Гърците бягаха. Бягаше и техният вероломен император, подбрал полите на дългата си дреха.
След тях вратите на Цариград се затвориха.
Това беше на 11 юлий 813 г….
Вечерта хан Крум каза на своите велможи:
- Днес научих най-важния урок за българския народ: никога не трябва да се вярва на гърците! Никога! Дори, когато искат мир…
——————————
сп. „Детски живот”, г. 13, бр. 3, 1942-1943 г.
