Димитър Кенанов

1.Таворската светлина или животворната Божия благодат

От България православният свят със славяноезично богослужение получава азбука и нормиран писмен език, на който се превежда не само Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, но и целокупното светоотеческо творческо наследство. През исихасткия ХІV век на Света гора Атонска, в Парория и Света гора Търновска са допреведени книгите с духовното слово на пустинолюбиви подвижници, водени от копнението на Давид в Иудейската пустиня (Пс.62:1): „Боже, Ти си Бог мой, Тебе търся от ранни зори; за Тебе жадува душата ми, за Тебе чезне плътта ми в земя пуста, изсъхнала и безводна…”

В цикъла с фрагменти „Невъзможности” (Алманах за литература и изкуство „Света гора”, 10/2009) талантливият литератор проф. Владимир Янев на няколко пъти обглежда в оценъчните си разсъждения творчеството на писателя класик Емилиян Станев. В един от фрагментите от романа „Антихрист” са цитирани „обвинителните” думи на Еню-Теофил към последния търновски патриарх св. Евтимий: „Ти с Горния  Ерусалим и аз с отрицанието му спомогнахме да се пороби българският народ”.

Всъщност истинската причина за поробването ни от агарянските завоеватели се дава в заключителните акорди на романа - ние, българите, сами разрушихме Скинията си: „Сами рушехме нашата Скиния, а никой не виждаше, че подготвя ново робство от чужди”.

Поводът ми за тези бележки не е да разисквам причините за разорението на Търновска България, а дълбоката, изцяло невярна оценка на писателя (под сигурно неосъзнатото въздействие на римо-католическата идеология, защитавана от еретика Варлаам Калабрийски) за благодатния византийско-български исихазъм на св. Григорий Синаит и българските му последователи св. Теодосий Търновски, св. Евтимий Търновски и много други техни съвременници, които не са „пъподушници”, а възстановители на светотеческия исихазъм от IV век.

Вътрешно съм убеден, че изречението на Еню-Теофил не е съчинено от същинския Емилиян Станев, а от Кольо Рачика - автобиографична Станева проекция от романа „Иван Кондарев”. Той е събирателен образ на книголюбив младеж от първите десетилетия на миналия век, който буквално „гълта” с ум и сърце Шопенхауер, Ницше, Хамсун и други западноевропейски „идоли” на човешката мисъл.

На любимия Синаитов ученик с много любов е посветена книгата ми „Крилатият въздухоходец Теодосий Търновски” (2011). Първата глава е „Исихасткото духовно братство (Григорий Синаит - Теодосий Търновски - Калист). Продължавам с извадка от тази начална глава:

В другарския и книжовен исихастки кръг на Патриарх Калист и Теодосий Търновски естествено е гърци и българи да  работят задружно в желанието си да оставят най-вярното предание за духовно опитния и преданния учител Григорий Синаит, за предостойните му приемници, сред които се причислява и препод. Теодосий.

Духовната отговорност на св. Григорий Синаит и неговия кръг е дълбоко свойствена черта на всички пустинолюбиви отци, излезли съзнателно на духовна бран, готови на постоянни трудове и изпитания, за да преодолеят преградите до непристъпната Светлина, до Дома на Бога.

Учението на  ап. Павел (Еф. 6:12-17) за невидимата бран по словата на Макарий Велики е непоклатима основа за духовно подвижничество на Григорий Синаит. Св. Макарий отделя изключително внимание на изкусната духовна бран, която води Сатаната в света срещу добродетелните люде, които са длъжни да не грешат в своите разсъждения, да не изпадат в мисловни заблуди и фантазии (мечтания). Води се двояка бран: с видимите неща на този свят и с невидимите начала и власти на страшния светоуправник (Еф. 6:12). Известно е картинното прозрително внушение за космическото противоборство при св. ап. Павел: „Ние станахме зрелище на света - на Ангели и човеци”(1 Кор. 4:9). В  Синаитово тълкувание (достигнало до нас само на старобългарски език) за духовната бран в монашеското поприще се уточнява: уединеният постник и пустинник е зрелище и на „бесовското сборище” .

За да не се допуснат грешки в знанието за „съвършеното таинство на благодатта, ап. Павел (2 Кор. 3:7-11) дава пример с озареното лице на пророк Моисей, обгърнато от славата на Св. Дух. Бог говори на Моисей и той записва „думите на Завета, десетте заповеди” (Изх. 34:28). Тогава лицето на Моисей било с „преходна сияйност”, сега с Новия Завет на оправданието, славата на Св. Дух осиява непреходно безсмъртния духовен, вътрешен човек. Грехопадението на Адам облича човешката душа в покривалото на тъмнината. С пришествието на Христос истинно вярващите могат да стигнат такава мяра на святост, че покривалото да се отнеме (2 Кор. 3:16) и „всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен” (2 Кор.3:18). Това духовно озарение е нетварна, ипостасна Светлина.

Ипостасна ослепителна светлина пресреща самия ап. Павел пътем (Деян. 9:8), с нея той бива взет на третото небе (2 Кор. 12:2), за да стане свидетел на неизречими таинства, на свръхестествено озарение и богопознание. Така всяка душа, съвършена в усърдието и вярата си, се облича в Христа и встъпва в единение по причастност с небесната Светлина на нетленния образ.

В този възход на душата към Светлината препятствия издига със светлиновидните си преобразявания дяволът, отпадналият ангел на светлината. За същото точно оразличаване на благодатните действия от признаците на заблуждението и опрелестяването по личен опит настоява светогорецът  Максим Кавсокаливит в отговор на въпрос от Григорий Синаит: „Когда лукавый дух заблуждения действует в человеке, то возмущает его ум и делает его диким, сердце ожесточает и омрачает, наводить боязнь, и страх, и гордость, очи извращает, мозг тревожит, все тело в трепетание приводит, призрачно пред очами показывает свет не светлый и чистый, а красноватый; ум делает исступленным и бесноватым, и уста заставляет говорить слова непотребныя и хульныя; тот, кто видит сего духа прелести, большею частею серчает и исполнен бывает гнева, смирения совсем не знает, ни истинного плача и слез, но всегда хвастается своими хорошими подвигами и тщеславится ими, всегда без сдержанности и страха Божия поддается движениям страстей, наконец доходит до умопомешательства и совершенно погибает. Такова несчастия  да избавить нас Господь твоими молитвами, честный отче!”

Теодосий Търновски също е почитател на св. Макарий Велики, възможен преводач, както на неговите прозрения, така и на словата от  учителя си Григорий Синаит. Свидетел е сигурно и на творческия процес при самото записване на Синаитовите откровения. Като преподобните си предшественици и наставници той бързо разпознава  бесовското коварство на „ангела на светлината” (житие, гл. 22) и помага на монаха Йов да се освободи от властта на измамните светлини, които изпълвали неговата килия. Закономерно към разсъжденията на св. Макарий Велики и св. Григорий Синаит за действията сатанински ще се върне пресъставителят на Теодосиевото житие - йеросхимонах Спиридон Рилски от неоисихастката школа на препод. Паисий Величковски. „ангела на светлината”.

За признаците на благодатта св. Максим споделя: „Дух Святой, осеняя ум, совершенно хранить его и все чувства от развлечения и рассеянности, и потом, приводя на память человеку смертный час, грехи его и вечные за них наказания, невольно погружает его в смиренное о себе мнение, трогает и доводит до слез и плача. И чем более таким образом действует на человека благодать, тем совершеннее смиряет его, и в этом смирении утешает его безмерным человеколюбием Господа, Который пострадал за него. Вследствие же сего, ум, погружаясь в таинство созерцания и божественных видений, относит все это не к собственным своим силам и подвигам, а ко всемогуществу и силе Бога. Тогда ум человека восторгается божеским светом и просвещается светом божественного ведения, сердце делается тихим и кротким, и обильно источает плоды Духа Святаго: „благост, милосърдие, любов, радост, мир, дълготърпение” (Галат. 5:22), и оплот всех сих плодов: божественное  смирение. От этого душа чувствует неизреченное веселие”.

…Съгласен съм с Владимир Янев, за даденото по милост Божия просветление на бесовски обсебения автор на психоанализата: „Фройд получил просветление за произхода на детския страх, когато чул как тригодишно дете, сложено да спи в тъмната стая, помолило леля си да му говори, защото „когато някой говори, става светло”. Говорът е светлина, онова Божие и Човешко слово, което превръща ужасяващия Хаос в предизвикателен Космос”.

В заключение ще прибавя БЕЛЕЖКА от цитираната моя статия: За съжаление, като опосредствано въздействие от отровната закваска на еретика Варлаам Калабрийски и инославните противници на благодатните исихасти, все още се срещат съставители на четива и изследователи, които припознават византийско-българските исихасти съответно за еретици, сектанти или приписват на исихастите  бесовския „религиозен екстаз” (описан от Максим Кавсокаливит) - „болезнено състояние” от разстроени нерви, „пренасяне в царството на чаровни блянове” и т.н.

Вж.: История на Българската църква (Четива). Съст.: К. Динков, 1954, Враца (б.г. - фотокопирно), 128-129; Киселков, В. Сл. Григорий Синаит - представител на мистицизма във Византия през ХІV в., С., 1928, с. 29. Срв.:  Райков, Б. Неизвестен ръкопис на българския историограф Спиридон в архива на акад. Иван Дуйчев.- В: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Научен център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев”. Т.1, С., 1987, с.343. Йеромон. Павел Стефанов. Неизвестен ръкопис от школата на преп. Паисий Величковски. - В: Паисий Величковски и неговата книжовна школа, УИ, Велико Търново, 1994,125-126.

2. „Не сте достойни за подножието” на Емилиян Станев

С извадка от известен старобългарски текст/„Житие на св. Константин-Кирил Философ” се обръщам към редакторите и  съставителите от моята някогашна катедра на поредния юбилеен сборник за Емилиян Станев, където са намерили приют ред неприемливи, конюнктюрни текстове („Емилиян Станев. Традиция и модерност”, Велико Търново, 2018).

Нямам намерение да ставам съдник, но все пак искам да призова част от някогашните си колеги  да спрат да са така коленопреклонни пред Пламен Дойнов, който в текста си буквално се подиграва на Емилиян Станев.

Размахвайки наляво и надясно огненото си перо, натопено в антикомунистически екзалтации - ако му повярваме, значи няма нищо читаво след 1944 г. в българската литература. И в каква страшна диктатура сме живеели, а самият той е детище на тази диктатура и по диктаторски списва писанийцата си.

Какво да кажа и за Пламен Антов - неправилно разбрал и приложил към Емилиян Станев понятието „остранение” на В. Шкловски.

Емилиян Станев се стремеше да опише бесовщината в българската история и литература. Ако беше жив, щеше да напише свой отклик за бесовете, които странстват в доста страници от този сборник - „Емилиян Станев - традиция и модерност”.

Допълнение: Многобройни, дори неизчетимо многобройни са изследванията върху творчеството на класика Емилиян Станев. А натрупаната библиография се пренебрегва открито и редица автори в споменатия сборник откриват „Америка”. Прегледайте сборника и вижте къде напр. се споменава книгата на проф. Румяна Йовева „Философско-историческите романи на Емилиян Станев”(С., 1981) (Писателят най-много е ценял този труд сред  другите за неговото писателско дело). Без да се изчете с молив в ръка тази книга, нищо ново не може да се добави напр. за Станевия роман „Антихрист”. За него не може да се пише, ако не си вътре в проблематиката за природата на старобългарската литература, за благодатния византийско-български исихазъм, чието начало е в творенията на патристите и писателите пустинолюбци още от ?V в.

Както Ф. М. Достоевски си е имал свои „наставници” и ги е превъзмогвал - да си спомним недовършената книга на Цв. Стоянов „Геният и неговият наставник”, където геният е Ф. М. Достоевски, а „наставникът” е върховният цензор и консервативен мислител К. П. Победоносцев, така и Емилиян Станев е имал свои звани и незвани „наставници” - от П. Динеков, Б. Делчев до „диктатора” Тодор Живков - в сборника кавичките ги няма.

Да започнем от Петър Динеков - благоречивия неформален наблюдател разпределител на литературния живот у нас дълги години. Познавам го добре, разговарял съм с него и съм чел неговите трудове - без неговото благоволение не можеше да се издаде книга по старобългаристика или да се защити дисертация по история на старобългарската литература. Това се отнася и за други периоди на българската литература. Но аз пиша само това, което съм препатил, както от него, а особено - от някои негови ученици. Нито него, нито тях не съдя - напротив, благодарен съм, защото препатих много, но написах много книги в отговор на тяхното враждуване  и така водех и водя борба срещу тях.

Не само Петър Динеков, но и всички други големи или скромни изследователи от това време много малко знаеха за същинската природа на старобългарската литература и на исихазма от ??V век. Всички бяхме в „плен” на западно-европейските оценъчни критерии, които са неисторични и деформират духовната природа на нашето православно книжовно наследство.

Така че Емилиян Станев е получил същото „познание”, което имах и аз като започвах аспирантурата си върху творчеството на св. Евтимий Търновски. И както сам Емилиян Станев признава - Еньо-Теофил е негова автобиографична проекция на духовно търсачество през различните му възрасти. В този смисъл книгата „Антихрист” не е писана от него, а от автобиографичната му проекция в друг литературен герой - Кольо Рачика.

И самото заглавие „Антихрист”, и вътрешнопротиворечивата полемика в търсенията на Еньо-Теофил сочат към Фр. Ницше. Проф. Румяна Йовева го е видяла и показала дори с цитати от повествованието: „Няма вече Бог. <…> Щом си влязъл в Божията бездна, няма разлика между тебе и Бог” (стр. 182 и 183).

И ако Еньо-Теофил е „ренесансов” човек - това пак препотвърждава неговото демонофилство и богоборчество: Западно-европейският Ренесанс не прокламира просто идеологията на антропоцентризма, а поставя началото на изместването на Бога и подмяната му с бъдещия Ницшеански свръхчовек. Еньо-Теофил всъщност e свръхчовек и/или предтеча на свръхчовека.

За западно-европейския модел на мислене е характерно смесването на доброто и злото, затова в тяхната култура е често срещан Фаустов мотив за договора между човека и дявола, претворен от Й. В. Гьоте. Напротив - ясно оразличаване на доброто от злото има при нашите благодатни книжовници от св. солунски братя Константин-Кирил и Методий и техните ученици и последователи в Плиска, Велики Преслав, Охрид, Атон и Търновград.

Осъзнавал ли е Емилиян Станев в каква богоборческа, взривна, разрушителна бездна е навлязъл. Мисля, че да. Последните му часове показват, че омиротворението в Бога е постигнато - не на всеки се дава точно да определи кога душата му ще отлети към надмирните пространства.

А един Станев лъжеприятел „осмисля” погребението на Емилиян Станев като праща съболезнователна телеграма до вдовицата на писателя, а след това отваря дневника си и записва, че отношението към писателя приятел е „фейлетонно”.

Как да приема ония „писания” в сборника, които са фейлетонни или горделиви в подстъпите си към класика Емилиян Станев. Затова и озаглавих текста си така: „Не сте достойни за подножието на Емилиян Станев”. Нищо лично…

Велико Търново,

2 февруари 2020 г.

3. Емилиян Станев: Еньовата помислова картина на Великденската (Пасхална) Полунощница и Утреня

Пейо Кр. Яворов е не просто любим поет на писателя Емилиян Станев, а пример за подражание по дълбочинно навлизане в познанието на човешката душа, търсено чрез богомилското раздвоение между Бога и Неговия противник - дявола, някогашния Ангел на светлината/Еосфорос/Луцифер/Сатанаил, а след богоборческия му бунт - сатана, без частицата -ил, означаваща принадлежност към Божията, нетварната, Таворската Светлина.

Емилиян-Станевият герой Еньо-Теофил от романа „Антихрист” (1970) ще разсъждава за Светлината в Иисусовото преображение на Тавор не от благодатните светоотечески писателски откровения, а повече с помисловите проекции на дявола върху ума му, раздвоен сякаш по еретическото дуалистическо учение на българския поп Богомил, който по-точно е Богу немил, както пише Презвитер Козма, чиято беседа вероятно е попадала в читателското полезрение на Емилиян Станев. Срв. самозапитването: „Или земята е създадена от сатаната?” (Сарандев, Ив. Емилиян Станев. Литературни анкети, ЛИК, С., 2007, с. 59).

С подобно раздвоение в първата романова глава-завръзка подрастващият отрок Еньо-Теофил, син на зограф, ни запознава с първите си стъпки в боготърсачеството си и ни предлага оценъчният си „репортаж” от тържественото богослужение - великденската (пасхалната) Полунощница на Царевец/Търновград. Нейното съпреживяване от детето Еньо-Теофил не е в рамките на тихото, светлото омиротворяване на човешката душа с Бога, с което е запомнил Великденската нощ от детството си П. К. Яворов („честито, свидно детство - цъфтяща, рай долина”) („Великден”):

Един - и втори удар в безмълвието нощно…

Задружно проехтяват църковните камбани

и светла вест се носи; повтаря я всемощно

разбуденото ехо в намръщени балкани

и тласка я нагоре към висини бездънни.

Нощ мрачна оживява - тържественост я пълни

и говор я оглася свръхземен и невнятен:

души безгрижни сякаш, процесия безкрайна,

невидими към Бога молитвата си тайна

възнасят - и обхождат простора необятен.

Пасхалната Полунощница припомня и препотвърждава Възкресението на Спасителя, на Богочовека Иисус Христос след кръстната Си смърт като човек на Разпети Петък. Възкресението Христово дарува на човечеството вечен живот и затова Църквата ликува навеки: „Христосъ бо воста: веселiе вечное”. С този стих от Пасхалния Канон започват светоотеческите обобщения на о. Михаил Помазански. За него спасителните възкресни дарове са: „победа над ада и смъртта; блаженство на светиите на небесата и начало на битието на Небесната Църква; низпослание на Духа Свети и създаване на Христовата Църква на земята”. Съгласно Православното Изповедание „Христос, след Своята кръстна смърт, слиза c душата Си и със Свoeто божество в ада, докато Неговото тяло се намира в гроба, благовествува на адовите пленници спасение и извежда оттам всички ветхозаветни праведници в светлите обители на Царя Небесен”.

В „Типика” на Българската православна църква (С., 1980, стр. 454-456) е разписан редът на тържествената Полунощница и Утреня: „В 11 ч. през нощта бият камбаните и след това започва Полунощница. <…> Като наближи 12 ч., свещеникът излиза на царските двери със запалена свещ и възглася: „Приидите, приидите, приимите свет от невечерняго Света, и прославите Христа, воскресшаго из мертвих”. Същото пеят и певците (на пети глас), докато богомолците си запалят свещите”.

В романа е изпусната думата „светлина” от свещеническата прикана: „Дойдете, дойдете, приемете светлина от невечерната, т.е. незаходимата, незалязващата Светлина…”.

Пропуснатата дума „светлина” всъщност е изключително важна, защото така става ясно: богомолците приемат образа, а не самата незалязваща, нетварна Таворска Светлина - тя е Божия енергия и благодат, тя е недостъпна да се лицезре от сетивата човешки.

Светлината на свещта, която се поднася от царските двери, е благодатният огън, който снизхожда таинствено в Йерусалим - този огън гори, но не прогаря ръката, ако с нея го докоснеш. Това е същата огнена светлина от неопалимата къпина в Синай, където Моисей разговаря с Господ и получава повеление да се върне в Египет и да изведе народа си от „дома на робството”, да го отведе в Обетованата/Обещаната земя: Какво неразпознаваемо на пръв поглед, но зловредно преизтълкуване се получава от пропуска на думата „Светлина”.

По-нататък идва ред да се отворят запънатите порти на храма. Препречелият вратите певец/четец символично е стражът на ада. С диалога и с повеленията за отваряне се известява за стоящия пред ада Цар на славата - Христос. Текстът е по Давидовия Псалом 23, който се пее в първия ден на седмицата, т.е. в неделя, когато е Христовото Възкресение: „Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата!// Кой е тоя Цар на славата? - Крепкият и силният Господ, силният на война Господ.// Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата!// Кой е тоя Цар на славата? - Господ на силите, Той е Цар на славата” (Пс. 23:7-10). „Вечни порти” са „камък за препъване” на размишляващия и питащия баща си Еньо - те са „вечни”, защото са древни по „направа” във времето.

В преизтълкуването на богослужбите Пасхални се стига до фантастични деформации, характерни за дуалистични ереси от разреда на българското богомилство. Стражата на ада е дяволът, в патриарха е дяволът - Еньо ни предава помисли, нашепнати от дявола - толкова силна е невидимата му бран.

В подкрепа на този оценъчен прочит е признанието на писателя-академик Емилиян Станев в разговор за романа „Антихрист”:

„Петър Динеков започна да ме просвещава със старобългарската литература. Донесе ми антологията „Старобългарски страници”. Преди бях доста чел, Йордан Иванов и други. Много исторически книги си доставих от поредицата „Историческа библиотека”, документи за нашата история, която се издава от академията. И един ден, не знам как стана така, си спомних някои от моите изживявания като дете, видях моя живот в тези духовни етапи, през които съм минал. Така че в „Антихрист” има много автобиография. Говоря за оня вътрешен, личен, душевен мой живот. Веднъж изживях същото, което Теофил изживява, когато вижда сатаната. Това е момент, в който човек предизвиква Бога и приема сатаната. В романа има много работи, които безсъмнено не са точно така, както съм ги изживял. Тази книга най-високо ценя” (Сарандев, Ив. Емилиян Станев…, с. 33.

Послепис-Въпрос. - Кого изкушаваш, майсторе на българското слово Емилиян Станев? Сигурно и мене, когато като студент четох в захлас романа „Антихрист”. Тогава не съм се зачитал в „Православно Изповедание” или в православното „Догматическо богословие” и затова не съм те запитал при срещите ни защо си повел душата на Еньо-Теофил към адовите дълбини още от първите романови страници:

„Притисна ме силен страх, най-вече когато дверите се разтвориха и оттам, в червения полумрак, с бялото си одеяние се показа патриархът с дикир и трикир в ръце, сякаш с цялото си величие от олтара излезе самият тартор. И ужас предизвика неговият силен, разтърсващ приглас: „Елате да приемете незалязваща светлина!” Мина ми през ума: „Нима от свещ може да се приеме незалязваща светлина, тая, дето само душата отличава и знае? Защо се лъжат възрастните?” Ето и самият цар пръв пристъпи да запали свещта си от свещниците на патриарха, а зад него се стълпи домочадието му и сановниците. И ние най-подире запалихме свещите, ала не от патриаршеските дикири, ами от свещта на един дякон, отново светна черквата и тръгнаха напред иподяконите, дяконите с кръстове, хоругви, треперки и фенери, зад тях патриархът, архиереите, царското семейство и велможите. Пък нощта беше тиха, априлска и тук, на Царевград, подухваше ветрец, носеше мирис на млада зеленина, на стоплена земя и влага, та цялото ми същество, замаяно и приглушено от песнопенията, камбаните и клепалата, се отдръпна от тоя шум и се ослуша в подавената тишина на света.

А когато шествието спря на двора и аз надникнах през крепостната стена, която тук е ниска поради скалите под нея, дъхът ми замря от зрелището. Насреща Трапезица бе грамаден хилядосвещник, що трептеше и се люшкаше във водите на Янтра заедно със светлините на Царевград, и тая жарава издишваше в априлската нощ молитви на хиляди души. Щом патриархът провъзгласи: „Христос възкресе!” - тържествено застена камбаната, даде знак на вси камбани и клепала, та се залюляха да прославят победата на Спасителя над смъртта - и тук, и там, горе и долу, в Девинград и в параклисите на светците, пазители на всички врати. Стон метален и шествия като огърлици с огнени елмази опасваха черквите и ме смутиха с великолепието си, та погледнах тихия земен покров над мене и се утеших с мирната светлина на звездите. „Ето, рекох си, там е незаходимата светлина, която хората уж взеха от патриаршеския дикир. Тя е истинската, тя е вечната” - и тъй подкрепих ума си тогава - със световното съкровище, що винаги е в допир с безплътната ни душа.

Дали е било тъй, не знам, не знам и такива ли са били мислите ми, но като си припомням тия изживявания, разказвам ги със сегашни мои думи, че иначе не може. Никога не ще забравя дребните пролетни звездички в оная нощ - те ми станаха опора на истината и те са виновни за нещастията ми. Човече, да би могъл да разбереш кое е това, дето не се превръща от добро в зло и от зло в добро, бих рекъл, че си разумен!…

С песнопения обиколихме патриаршеската църква, шествието я опаса и челото му опря западната врата. А тя беше голяма, обкована с железни пулове като великански щит, и над нея бе изографисано Христовото възкресение. Настана тишина, чу се пращенето на свещите и се понесе повелителният глас на патриарха: „Отворете се, вечни врати, да влезе царят на славата!” „Кой е този цар на славата?” - попита друг глас зад вратата, екна в празната черква и я изпълни до купола. Рекох си, ето го дявола, дето се мъчат да го прогонят, пак си е вътре, така си и знаех. Патриархът повтори с още по-силен глас: „Отворете се, вечни порти, да влезе цар слави, господ на силите!” Отвътре дяволът не рачеше да пусне господа. Тогава заудряха и насилиха вратата, сборичкаха се с дявола, грозно задрънчаха вериги и от адския гръмол и страшните викове едва не загубих свяст. Най-сетне вратата се разтвори, втурнаха се вътре, запяха „Христос възкресе”, притиснаха и повлякоха мене, малкото човече, загубило ума и дума, та не можех дори да плача. Възрастните започнаха да се поздравяват с „истина възкресе”, да целуват патриаршеския кръст и иконата на възкресението. Патриархът благославяше, дяконите възгласяха: „Благослови, светейши владико.” Дойде ред и ние да целунем кръста, баща ми ме повдигна да стигна с устните си студеното разпятие. Едва не изпищях, като се озовах тъй близо до брадатото патриаршеско лице, защото недоумявах кой беше дяволът, дето се съпротивяваше и с вериги бе залостил вратата. Стоеше си в ума ми, че дяволът е самият патриарх.

После в средата на храма застана цялото духовенство и започна тържествената литургия, но вече не запомних нищо. Вглъбен и тъжен, не пущах стоплената бащина десница. Жал ми бе за моя баща, че и той не вижда рогатия, нито знае къде се е скрил и не ще може да успокои ума ми.

Черквата се затопли от свещите, замириса на изгорял восък, от силната светлина лицата сякаш се разтвориха и по тях се появиха всички грехове, що усърдно ги криеха и таяха, и страх ме беше да ги гледам. Дирех с очи майка си и се заглеждах в изписаните ангели. Всичко ме потискаше, плашеше и хвърляше в недоумение, а недоумението води към съмнения…

Като си тръгнахме, бе видело, моите звезди-утешителки гаснеха и аз казах на баща си:

- Не можаха да го изгонят!

- Кого? - попита той.

- Дявола. Той остана в черквата.

- Как в черквата ще остане дявол?

- Нали го чу, беше се залостил зад вратата.

- То беше само тъй… Христос влезе в ада да освободи от мъки грешниците за три дена.

Млъкнах, но размислих: „И тате не разбира. Чудно как се лъжат възрастните и как хитро се крие дяволът. Но защо казаха вечни порти? Ако са на ада, защо да са вечни?…”

Братя, кой от нас помни кога от ранно детство за цял живот в ума зачева велико убеждение?…

Послепис-Епилог: Времето на героя Еньо-Теофил, на препод. Теодосий Търновски е ??V век. В Руската национална библиотека - Петербург открих за себе си ръкопис, пряко свързан с първия български исихаст препод. Теодосий Търновски. Там прочетох слова на св. Макарий Египетски, преминали през редакцията на блаж. Симеон Метафраст. Написах съпреживяна с ум и сърце студия: „Творчеството на Метафраст и богословските спорове от исихастката епоха”.

И досега се възхищавам пред духовната сила и истинност в тази подборка от Макариеви слова. Ето откъс от студията - вместо заключение (думата „покривало” срещам и при Емилиян Станев):

„Умилителното екстатично състояние на приобщаване към Бога, когато се снема покривалото на греха и се отварят сърдечните очи, е трудно постижим връх на дълъг път от горчиви изпитания. С тях човекът се връща към самия себе си, към изгубения образ и изгубената слава на някогашния Адам… И в адовите дълбини на сърцето идва Христос да освободи заключените в тъмницата на греха души. Космическата битка на Доброто и Злото се води днес, не някъде далече, а в сърцето на човека…

Велико Търново,

5 февруари 2020 г.

4. Йордан Радичков: „Храбро напред през преспите”, Емилиян Станев:  „Не обичаме доброто”

Топло и искрено е написана възпоминателната книга за Емилиян Станев от Мария Манева и Илия Манев с чудесното оптимистично заглавие „Аз съм тук. Книга за Емилиян Станев”, Издателство на Отечествения фронт, София, 1990 г. Тя заслужава да бъде преиздадена с внимателно проверяване и сверяване на фактологията, а също и да се добави пълната хронология на посещенията на Емилиян Станев в старопрестолния град и излезлите материали във великотърновския вестник „Борба”.

В книгата се четат страници за приятелството на Емилиян Станев и кулинара Бай Митьо Манола. На стр. 139 двамата автори пишат за поддържан култ към писателя в заведението към Клуба на дейците на културата. Прави се и следното многозначещо обобщение: „Може би затова някои казват, че не могат да си представят културния, целия духовен живот във Велико Търново, нито в миналото, нито през идните години без Клуба на културните дейци, запазил спомени за човека и писателя Емилиян Станев”.

Години след написването на тия редове се оказа, че заведението и Клубът на дейците на културата са попиляни от анархолиберализма на прехода към демокрацията. Веднъж на страниците на вестник „Борба” прочетох, че на бунището са изхвърлени документални материали, фотоленти от архива на Клуба. Разговарях веднъж със Зорка, властителката на заведението, че си е позволила да прибере Летописната книга. В нея се записваше кратък отчет за всяко събитие в Клуба на дейците на културата. Отделни материали са стигнали до Великотърновския музей. Може би следва да се назоват пряко името/имената на извършителите на покушението срещу паметта на значимата търновска културна институция, която беше независима спрямо идеологическите директиви от близкото минало.

Изглежда не съм се зачитал в детайлите на написаното в книгата и едва сега, в контекста на гореказаното, виждам, че е имало предзнаменателно събитие за бъдещите антиклубни действия: Веднъж вратите на Клуба са останали затворени пред Емилиян Станев, годината не е уточнена. След гостуване в Михалци писателят е имал уговорена среща с групата на младите белетристи в града край Янтра.

Илия Манев си спомня: „Няколко минути преди уреченото време бяхме в Клуба на дейците на културата. Вратата беше затворена. Почакахме. Почувствах се неудобно. Времето течеше. Никой не идваше. Искаше ми се да потъна в земята. Сноп бледа светлина падна от насрещната лампа върху лицето на писателя. В очите му беше угаснал веселият пламък. Дали не мислеше за байганьовщината, която често кореше, или съжаляваше за рано прекъсналия разговор със сърдечните селяни. Културтрегерът, който трябваше да организира срещата, е сметнал, че от нея няма да има „келепир” (стр. 149-150).

… От моите дребни като баберки записи от разговора на Емилиян Станев и Йордан Радичков при Бай Митьо, ще отбележа, че се обсъждаше загубването на духовните ценности у българина (а днес - рядко се сещаме за тях в надпревара да се трупат благините на материалното презадоволяване): „Поетическото невежество го загубихме: черешовото топче, „По жицата”; Да се знае родът! - срещу разрушаването на българското и националната култура; Работникът краде като гледа разхищението; Йордан Йовков. Иван Вазов - Боримечката в „Нова земя” е дегероизиран. Ивайло - убива /Константина/ Тиха, позор!, а Жана, Жана д’Арк - коронясва краля”; Българската душа е угнетена - веселите песни са малко, руската, сръбската душа - волна” (Eмилиян Станев).

Калояновият пръстен, открит през 1972 г., е пръстенът на цар Калоян. За „Крадецът на праскови” - текстът е писан „в студена стая, с балтона и ботушите”.

„Всичко се проклетисва от дворовете” (Йордан Радичков).

„Не обичаме доброто” - по повод на цигарите (тютюнопушенето), пиенето (Eмилиян Станев).

„Няма единност у народа; Сега не е време за съпротива, а на съзиждане; Болярските сватби на селянина - сега е динамика, не се оставя време” (Eмилиян Станев).

На машинописния лист съм отбелязъл още: „Песента за 12 разбойника; Аксьонов, Биков, Айтматов”.

Както говореше, така и пишеше образописецът Йордан Радичков. При едно от гостуването му във Велико Търново с Емилиян Станев той ми поръча да пратя телеграма от негово име до Драматичен театър - Русе по повод на премиерата на пиесата му „Януари”: „На добър час и храбро напред през преспите”.

И това комай е цялата, за жалост, несвързана информационна записка с чутото от Емилиян Станев и Йордан Радичков.

А на гърба на листа - мисъл, която сигурно е от същия задушевен разговор: „Най-лошите неща: болестта и болката на съвестта”.