Мария Филипова-Хаджи

Откъси от романа „Четвъртият стълб” - преведен на руски и узбекски

***

И СЕ ЗАНИЗАХА МОИТЕ ПРИКАЗКИ - тъй загадъчни… и никой не знаеше откъде идват и накъде отиват…

Знаците идваха отвсякъде: от сънища, видения, от мисли - сякаш довеяни от вятъра, минаваха през главата ми и „пътьом” оставяха следи във вид на размисли. Дори материални знаци се появяваха и като начало - книжката с приказки. Никой не ме е карал да мисля и да търся загадки, никой не ми е разказвал преди това за тази земя - откъде се изсипа всичко това, не знам. И не излиза от ума ми. Но аз го понесох в душата си през годините като един огромен въпрос, който търсеше отговор, като една изгубена обувка, която си търсеше другата, за да намерят заедно Пътя си. Бях мъничка, а дори в едни безсмислени фрази, случайно подхвърлени към мен, аз отново намирах знак, който ме водеше на изток. Например: имах една леля Мара, която ми се караше когато направя пакост и винаги една и съща фраза повтаряше: „Като ти засуча един и ще видиш откъде изгрява слънцето.” След тези думи аз винаги, незнайно защо, си задавах въпроси: откъде изгрява слънцето? От изток. А защо леля не казваше, че ще видя откъде залязва слънцето? И без това ще ми притъмнее след удара и е по-логично. А къде е Узбекистан? На изток. Всички пътища водеха към Изток, към слънцето. Всички пътища имат посока и цел. И ако ги следваме - те рано или късно се срещат. Аз наблюдавах моите пътища. Те се срещаха винаги на Кръстопът. Това бяха местата, периодите за размисъл, за осмисляне на видяното и за търсене на неизвестното. А там отново се разделяха и много внимателно трябваше да се избере следващата посока. Губех много време докато стоя на Кръстопътя и не знаех кой път да последвам - всичките ми бяха еднакво нужни, еднакво свои. Освен това, помня всички кръстовища в живота си, там бяха дългите престои, дългите размишления и обърквания.

***

КОЯ БЯХ АЗ… и защо често се спирах да разглеждам тези на глед толкова незначителни и обикновени неща?

Едно нещо е ЗНАЧИТЕЛНО, когато някой го забележи. Когато намери неговото предназначение и го приложи. А моите „означения” нямаха пътища и аз ги търсех. Търсех ги несъзнателно, някой би казал, че си измислям тези значения. Но щом мисълта ми все към тях се обръща, със сигурност някой там ме вика, за да го намеря. Някакъв закодиран, или изгубен смисъл, който трябва точно аз да намеря и да го поставя там, където му е мястото.

Едно е сигурно: това беше дълъг процес на духовно събуждане. Този процес започна с моите узбекски приказки и цял живот ми напомняше за тях. Те ме водеха по специални пътища, за да изследвам своята същност, да се опозная, за да употребя правилно своите дадености и заложби. Защото на всеки е дадено нещо, което той сам трябва да открие и да приложи. Животът на Земята е материя, но в нея е скрита онази духовност, която носи целият смисъл на всяка даденост. Онези, които се справят с тези открития, преминават в друго ниво и продължават пътя си в друга вселена. А онези, които се наслаждават само на това, което виждат очите им, без да търсят духовните пътища и смисъл - те са само плевелите на живота. Те са се хранели, размножавали, радвали са се, плакали са, взели са всичко от живота и техният път свършва тук, на Земята. Те нямат пътища за огромната Вселена. Всеки сам определя пътя си. Дадени са му всички възможности да се определи. Затова е останала поговорката: „Каквото сам си направиш, никой не може да ти го направи.” И мъдростите не падат от небето. Те също са дело на хората. Хората са уникални същества. Те имат в мозъка си всички възможни програми, които само те, сами могат да задействат, ако пожелаят да станат съвършени. Ако не открият програмите си, стават роби на инстинктите си. Периодът, наречен „живот на земята” минава за тях в наслада или в мъка само и единствено за тялото. Ако не открият духовните си пътища, те оставят само тор в пръстта. Друго няма. Ако човек намери и малка пътечка, лъч светлина и му се довери - нататък следва Безкрая. Всеки сам избира, сам решава. Създателят е направил своите уникални произведения до онзи „шести ден”, и все още Си „почива” и ни чака, да види колко ще се завърнат при Него. Един Велик експеримент, който няма описание и не се побира в ничие човешко съзнание, защото са несъвместими. Ако позволим на съзнанието си да порасне, възможно е то да види повече.

Нямаше как да разбера тези неща в детството си. Ех, ако съм могла, вероятно пътищата ми щяха да са други. А кадрите само оставаха запечатани в съзнанието ми и по-късно, в определени моменти се показваха и се скриваха. Показваха се за да напомнят за себе си и да проверят дали съм готова да ги забележа, за да се заема с размишленията по тях. Щях да имам свободно съзнание, широка мисъл, много по-рано. Така излиза, че ние сами можем да определяме възможностите си, но пък си имаме библейското правило: „за всяко нещо под слънцето си има време”.

Всеки знае, че в представите си, във фантазията си, в душата си - носи много повече картини от това, което изказва всеки ден с думите си. Тоест, всеки носи повече неща в невидимия си свят и никога не успява да ги изкаже. Думите все не стигат. Защо? Защото не ги тренираме, защото не размишляваме. Затова не са ми стигнали думите, за да разкажа онова, което се е спотайвало дълбоко в мен. Сякаш винаги съм го знаела, но не съм му обръщала внимание. В един момент то се повдига, за да го забележа и да го размишлявам - тогава, когато мислите ми са узрели и то ги събира като ябълки, за да се нахрани с тях. Никой не знае кога мислите му са зрели. Защото оставяме мислите си да спят. Трябва всеки ден да ги будим, да ги използваме - също както всеки ден ходим на училище или на работа. Мислите трябва да работят, да се движат - за да не заспят, за да не се схванат и да осакатеят. Мислите - това сме ние. Ние сме това, което са мислите ни. А те са толкова будни или заспали, колкото ние им позволим да бъдат. След толкова години ме събудиха знаците, които не съм забелязала навреме. И с тях сега разбуждам мислите си, за да разбера какво уникално същество е Човекът. Върху тези въпроси са разсъждавали много философи и психолози, всеки следва някаква нишка, за да разкрие своите теории.

***

УЗБЕКСКАТА ПРИКАЗКА ОЖИВЯ

Когато усетих тропота на самолета върху узбекска земя, споменът ме върна 30 години назад, когато се сбогувах с всичко тук и не знаех дали някога ще се върна. Тогава нещо се беше откъснало от мен и остана завинаги тук. Сега изведнъж усетих душата си цяла. Узбекистан, Чиланзар мой, моя цветуща градина! Как да те нарека днес? Ще ме познаеш ли? Аз съм онази, която прочете твоите приказки за шахове и падишаси още в ранното си детство в едно малко българско селце Ситово, още преди да знам, че съществуваш. Аз съм онази, която после, в младостта си те намери и пропътува пет хиляди километра, за да донесе една българска роза за 550-ия рожден ден на твоят син Алишер Навои. Аз съм онази, която жадно търсеше твоята история в странните покриви на къщите, в надписи по камъчета, в песните и в танците ти… Позна ли ме? Узбекистан мой! Аз се върнах като скитница отново у дома си. И отново потърсих покривите, надписите, с които някога ти ме посрещна. Те бяха други. И ти не си вече същият. Много си пораснал, някак… друг си…

Понякога думите наистина са оскъдни - когато те връхлети най-доброто чувство. Мълчиш и гледаш… После слагаш ръка на сърцето, да видиш дали е още там. Така ни посрещнаха: с ръка на сърцето. А искрите в очи като въглени стопляха душите ни отдалече - още не стигнали до железните заграждения, които разделят хората по митници, граници и държави, но които никога не са пречка те да се съберат, защото от другата страна стоят вълшебствата, които само с едно докосване на длан от лявата страна, те преобразяват в друг човек. Там дори ни чака българското знаме, там са написани нашите имена, но ръката отляво прави приказката вълшебна. Семейството на Азам Обидов е началото на новата ни узбекска приказка.

***

ЧЕТВЪРТИЯТ СТЪЛБ

Идваше време за раздяла и това бяха най-трудните моменти. Няма как да не остане нещо от душата ти там, където тя се е вълнувала. Защо е така, от какво е направена човешката душа, че така нежно звъни при докосване? Зададох си този въпрос и се сетих, че само Джамиля може да ми отговори. Тя отново беше до мен. Тя винаги е до мен, щом започна да мъдрувам.

И преди да отлетим от Узбекистан, Джамиля настоя да ме заведе отново в Наманган. Било важно. Само тя знаела защо. Посрещането от роднините на Джамиля пак беше съпроводено с традиции: на двора ни поляха вода на ръцете с медено тасче, събухме си обувките и влязохме в къщата. Настанихме се край отрупаната софра. Последва молитва, чай, плов… После бяха приказки и песни. Вечерта спахме с две от сестрите на Джамиля в гостната стая, пак по обичая - в постлани копринени завивки на пода. На сутринта се събудих с един сън, който отдавна бях сънувала. Сетих се, че в детството си имах същия този сън. Бях го забравила, но той ми напомни за себе си и беше същият: седях под едно ябълково дърво, на което корените бяха отвън. Дебели жили пълзяха около ствола и едва се държаха за почвата. Сякаш при първият вятър ябълковото дърво ще падне. До мен отново се приближи човек с чалма и чапан и каза същите думи, които някога чух в детския си сън и тогава бях изтичала при баща ми, защото си мислех, че той ми говори от другата стая. Човекът беше мургав и приличаше на дядо ми, приличаше и на онези български ханове, които съм виждала на картинките в учебника по история. Той каза:

- Животът на българите през вековете се крепи на три стълба. Но те не са достатъчни за тяхната стабилност. Те изгубиха четвъртият стълб.

- Кои са тия стълбове? - попитах.

- Това са словото, свободата и огънят. В словото са кодовете за пътищата, свободата е въздухът за живот, а огънят е душата. Но силата я няма. Тя е в четвъртият стълб - той е Началото. Трябва да го намериш, за да помогнеш на племето си.

И в просъница си спомних онзи сън от детството: отивах на изворчето сама, а там седеше един човек, който приличаше на дядо ми - черноок, леко мургав, с мустаци, облечен в някакъв халат и на главата с чалма. Той ми каза:

- Теб чакам. Трябва да засееш и когато дойде време за жътва, да се прибереш. Ето, тук долу ще сееш. Тези три планини, които целуват небето, са твоите: Париятра, Заалай и Небесните планини. Ще те чакам в долината на ябълките. Имеон ще те чака. Имаш още време, не бързай…

И се събудих. Джамиля седеше до мен.

- Слушай, Мая! Ти направи най-важното си пътуване в живота. Написа най-важните си думи. Пося семето, което ти се даде. Вече много години носиш семето, но то не беше готово и трябваше да изминеш дълъг път, за да узрее, докато го засееш. Всяко нещо си идва с времето. За всяко нещо трябва свое време. Не можем да прескачаме времената, защото тогава нещата се разпиляват. Сега твоите сънища ще се сбъднат. И твоето семе ще покълне.

- Ох, Джамиля! Винаги ми е интересно да те слушам. Но не те разбирам. Може би никога няма да те разбера. Обаче ти вярвам. Щом казваш че е така, значи е така. Няма да се връщам и да те разпитвам за старите ми сънища, кое какво означава. Нито за семето, нито за плодовете, още по-малко за жътвата. Защото се уморих. Само едно нещо искам да ми кажеш: къде е този ЧЕТВЪРТИ СТЪЛБ, за който ми се нареждаше в сънищата още от дете? Многократно ми се напомняше от един глас като ехо, че векове наред ЖИВОТЪТ НА БЪЛГАРИТЕ СЕ КРЕПИ НА ТРИ СТЪЛБА: слово, свобода и огън.  Но те не били достатъчни за тяхната стабилност. Изгубили са четвъртият стълб. И трябвало да го търсят. Ето, аз почти изживях живота си, пътувах къде ли не, живях на разни места, творих, плаках и се смях, имах всички тези три неща, СЛОВОТО МИ БЕШЕ ХЛЯБА, СВОБОДАТА - ВЪЗДУХЪТ, ЖИВОТЪТ МИ БЕШЕ ОГЪН И ПЛАМЪК… Ти беше винаги до мен, за да ме съветваш и да си мъдруваме, но какъв е този четвърти стълб, аз никога не разбрах. А на всичко отгоре снощи в твоята къща пак сънувах тези сънища от детството. Дали значат нещо? Или да ги подминем и както винаги да кажем: просто сънища.

- Готова ли си да го чуеш? Но щом го чуеш, заклеваш ли се, че никога няма да се отречеш от чутото? - питаха въгленовите очи на Джамиля.

- Готова съм! Заклевам се, че това, което ще ми кажеш, ще приема и ще се съглася!

- Добре тогава, слушай! Българите винаги са разчитали на словото. Те носят най-могъщото оръжие зад зъбите си. Пренесли са го на всички континенти. Погледни, макар съдбата да ги разпръсна по света, те създадоха български училища в много кътчета на света. Словото е хлябът на българите. Те са свободолюбив народ. Ако някой им отнеме свободата - те не могат да живеят. Свободата е въздух за българите. В душите си носят огньове и върху тях танцуват. Огънят е душата на българина. Казано е в Светото писание: „Ето, аз виждам четирима мъже развързани, които ходят всред огъня, без да имат никаква повреда и по изгледа си, ЧЕТВЪРТИЯТ прилича на син на Боговете”. Даниил, 3:25

- Добре. Още от онзи сън разбрах, кои са трите стълба, на които те се опират. Но кой е ЧЕТВЪРТИЯТ?

- Четвъртият стълб това са ТВОИТЕ КОРЕНИ. Без корени едно племе цял живот ще се скита. Без корени, ти нямаш и крила, за да летиш. Аз съм твоите корени! Аз съм твоят ЧЕТВЪРТИ СТЪЛБ! Ти ме намери в детските си приказки, носеше ме цял живот в себе си и аз те доведох тук, където са твоите древни и истински корени. Сега от теб зависят другите три стълба.

- Но, Джамиля моя! Та това е история, това са метафори, това е само една приказка, в която ти живееш… Какво мога да направя аз? Аз съм обикновен земен човек, при това вече една възрастна дама.

- Аз съм твоята същност. Човек може всичко да изгуби, но себе си е длъжен да съхрани, към себе си всеки е отговорен, защото никой сам не се е сътворил - дадени са ти мисъл, дух, тяло, произход. Ти направи каквото трябваше: със словото си, със свободния си дух, с огнената си душа - ти дойде при своите корени. Останалото е Сила, която ще дойде като награда, защото ти направи онази невидима връзка, която беше необходима. Ти не си Мая! Ти си една от всички. Ти си само Човек. Хората правят много неща по пътя си, без да съзнават, че са сторили нещо много значимо, веднъж то е добро, а друг път - не е. И кръстът има четири края, а ние знаем само „троицата”, но търсим Четвъртият! И е казано: „който Ме търси, ще Ме намери”. Четири са и посоките на света. Знаци колкото искаш! Но кой да ги види… Очи се иска, дух се иска, воля се иска… Пътища много, но Истинският е Един! И Бог е един - дали е Христос, дали е Аллах, дали е Тангра… Тое е ЕДИН и не се побира в нашето малко съзнание, затова всички го наричаме както Го виждаме. Ти премина по този Път, за да се спаси твоето племе, за да се изплатят греховете му - на пръв поглед това е едно нищожно земно пътуване, но то носи всичката енергия, която ще промени мисленето на хората. Дори никой няма да знае как е станало, никой не пита „откъде духа вятъра”, но всеки го усеща и възприема. Не си само ти с мисия на този свят. Животът на всеки човек, пътищата, които той изминава - носят смисъл, носят своя програма за цялото човечество. Твоят път носеше този смисъл: да върнеш корените на племето си, за да може то да намери себе си, за да се радва на Светлината и най-после да бъде щастливо! Не чакай признание, не чакай благодарности - никой няма да научи това - ти само изпълни божието послание. Ти затова беше изпратена на Земята. А това знае само Бог и никой друг. Заради словото си, ти отново ще бъдеш клеветена докато си на Земята. Онези, които ще бълват огньове към теб - вятърът на времето ще обърне пламъците към тях. Те вече не могат да ти навредят. Ти изпълни своята мисия.

…И потъна Джамиля в дъното на моята приказка, за да се появява всеки път, когато я повикам да минем по моста на нашето време…