ТАНЧО ДУПЧО
Мъглата притискаше достолепието на съдебната сграда. Независимо от студеното февруарско утро около нея се диплеха хора. Сред тълпата биеше на очи Танчо Дупчо - русоляв, мършав, облечен в дочени дрехи и изтъркан войнишки шинел.
- Опичай си акъла и внимавай какви ще ги плещиш! - обясняваше на Танчо Стефан, неговият по-голям брат. - Щото, ако те осъдят, няма повече да те погледна.
- Каквото сме се разбрали, това ще казваш. Няма нищо да признаваш -намеси се и Спас, бригадирът.
- Хубаво, бате Спасе, хубаво - въртеше глава Танчо.
Малката съдебна зала беше почти пълна. Повечето места бяха заети от нашенци, убедени, че детето на Вангела не е от Танчо.
- Подсъдими, има ли сте сексуални сношения с Вангела Начева? - попита съдията.
Вангела беше талисманът на селото: средна на ръст, по-скоро ниска, плоска и кльощава. Макар че не беше с всичкия си, около нея се навъртаха мераклии и се възползваха от нейната наивност. Понеже нямаше аршин за добро и зло, тя отвръщаше с дяволита усмивка на техните щения. В този момент на бузите й цъфваха две трапчинки, които и придаваха някакъв особен чар. Заради нейната сговорчивост започнаха да й викат Вангела Общата.
Но белята стана. Вангела забременя и майка й тръгна да търси правда.
- Чумата да ги тръшне дано! Гаче жена не са видели, та опряха до нефелното ми момиче. Нерези! - викаше в яда си Петра на път към кварталния.
То и какъв мъж ще си, щом си опрял до тук. Но нейсе. Навсякъде се намира паднала маса. А и на сладострастието огледало не му трябва. На първо време полицията привика трима от коцкарите, които срам - не срам излязоха от анонимност. Видю Минкин и Петър Дежурния бяха стари ергени и за тях как да е. Но появата на Минчо Къщника изуми всички. Кой да му се надява? Беше скромен, свит човечец, работар и домошар. За туй му викаха Къщника. Но и тримата отричаха да са имали вземане - даване с Вангела. И кой знае докъде щеше да стигне следствието, ако Танчо не ги спаси. Той отиде в полицията и чистосърдечно си призна, че е баща на детето. Танчо беше около 25-годишен самотник с психично отклонение. Работеше в кооперацията, дето се вика , за един хляб. То и работата му беше толкова. Нямаше дом, та брат му нагласи една стая до плевнята да го приюти. Въпреки немотията Танчо винаги беше усмихнат и в настроение, готов да хвърли някой майтап.
Макар че никой не повярва за признанието на Танчо, полицията освободи донжуаните. На тях им остана срамът пред цялото село, а на Танчо лепнаха прякор Дупчо. На ергените нямаше кой да им дири сметка, но Къщника видя голям зор. На всичко отгоре беше и заврян зет. Малама, неговата стопанка, не само му три сол на главата, но го и отлъчи. Не даваше на Къщника да припари до спалнята. Тя беше готова и на по-крути мерки, но селска къща без мъж не е къща.
- Подсъдими, имали ли сте сексуални сношения с Вангела Начева? - повтори съдията.
Но Танчо не разбира тези купешки думи и се заоглежда за помощ. Погледът му спря на бригадира , който му правеше знаци да не признава.
- Подсъдими, ваше ли е детето, родено от Вангела Начева? - попита по-простичко съдията.
- Аха! - ухили се Танчо. - Мое, ами чие? Като ме гледаш, кой номер обувки нося?
Залата се разсмя, а с нея и подсъдимият. Танчо беше осъден да плаща издръжката на детето, но той напусна съда горд и щастлив.
- Бате, бате, видя ли? Я вече съм баща. Съдията го рече. А ти хокаше , че съм будала…
- Какъв баща? - прекъсна го Стефан. - Ти си кръгъл идиот! Хабер си нямаш от жена. Баща бил! Само дето ще плащаш, серсемино. Но така ти се пада, щом от дума не разбираш - навика го брат му.
Докато в селото одумваха бащинството, социалните взеха Вангела с детето в някакъв дом. Напразно Танчо обикаляше из махалата да ги търси.
- Ех, Танчо, Танчо - пресрещна го веднъж баба Стана. - Какво дете дириш от Вангела Общата бре, момче? Някой си прави кефа, а ти… Защо си даваш парите за издръжка, глупчо?
- И я искам дете, бабо Стано. Парите не отиват бадева. Нали по закон съм бащата. Ние с Вангела ша са земем. К‘во като други я… таковаха? Я карез не гоня.
- Стано ма, какви ги хортуваш? - намеси се и баба Керана. - Какво искаш от Танчо? Лудите са бамбашка. Уж от едно брашно сме месени, но те са друго тесто. Господ им е взел разума. Затуй са будали и наивни. Но им е дал друго - да са усмихнати и щастливи. А, ние акълиите, се подиграваме на тяхното щастие. Как ще ги съдим затова , което Господ им е дал? То е и грешно да се смееш на чужда радост. Както и да го въртиш и сучеш - няма смешна радост. Нали? Аз така мисля с простия си акъл. Кой знае… Не знам.
