КОЛАР
На Иван Мирчев
Невесел, грохнали коне извежда
из влажния и прохълмен обор,
де цяла нощ пред зиналите ясли
са спали гладни и с очи отворени.
От кобна, тежка нощ коларят пъден
напуща рано с тихи жалби двора
и свива пак по тесний друм, осъден
да слуша как сам гласно си говори.
А вечерта дома си ще се върне
с колата си навярно все тъй празна,
ще мисли за жена си и ще тръпне,
загледан на нощта в кълбото черно.
Несетно ще напусне пак ремиците,
пред спомена за болната невеста,
а еднозвучний, жален плач на спиците
ще го влече към скръб и неизвестност.
Люлян от нощ - свирепа черна вечност,
ту празната кола той ще поглежда,
ту белий строй на двете звездни мечки,
не ронещи ни радост, ни надежда.
Децата ще го срещнат издалече,
в ръцете ще го гледат жално пак,
а той с глава ще кимне - тъжен знак,
че нищо им не взел и тая вечер.
И в болна скърб високата му сянка
ще се пречупи одве по стобора,
и неми ще го гледат дълго двете
как мълком той със мъката се бори.
——————————
в. „Светлоструй”, г. 6, бр. 10, 1934 г.
