УСТРЕМ
УСТРЕМ
Жар птицо, вечно с мен лети,
примамваща ме с небеса.
При мойто слънчице ме заведи,
за да не мръзна толкова сама.
Живей с мечта и със измислица,
във мене ти живей
и от мечта се превърни във истина,
но само в мъка не, недей!..
ВЯРНОСТ
Вятърът не ми е враг!
Той ми е приятел.
Скитахме се по света,
и обходихме Земята..
Хванали се за ръце,
тичахме със него.
Бяхме в хладните гори,
спахме сред цветята,
пихме изворни води,
ягоди си брахме.
Стихваше ли уморен,
лягаше в косата ми.
Вятърът не ми е враг -
той ми е приятел!
Той на моята любов,
отговори с вярност.
ЖЕЛАНИЕ
Поисках да съм тиха и спокойна.
Да пия дълго и с наслада
от чашата на лятното спокойствие.
Сама да бъда, само с Лятото.
Поисках да съм тиха и спокойна.
И да избягам от дългия си ден,
да се спася от скоростта му.
И дълго пих, но вече уморена,
по-скоро бързах да ме грабне
Денят, където всеки миг броен е.
И станах жадна пак за всичко,
което скоростта отнема.
Жадувам и страданието даже,
защото то поражда гордостта ми,
защото във борбата се създавам.
И в пътищата светлина остава…
СЪНУВАНЕ
Някога се питам не сънувам ли?
Аз не съм ли се измислила такава?
Теб не съм ли те измислила какъвто си,
за да утоля във мене жаждата?
Женската ми жажда за обичане.
Спряло се е нещо във гърдите ми
и не иска да си иде никога.
Някога се питам не сънувам ли!?
ЗЕМЯ
От Земята ида и съм пила
ласките на грубата ? длан.
Нося нейната могъща сила,
както носи зърното плода.
И не давам, никому не давам
тази ласка в моите очи,
дето иде от земята моя,
за да стопля хората добри.
Тази песен в мене дето никне,
както никне пролетна трева
и дъждът, в браздите дето ляга,
да събуди житните зърна.
Но ги връщам, целите ги връщам,
пак на тази ласкава земя.
Аз от нея ида и съм пила
ласките на грубата й длан.
ИМПРЕСИЯ
По поляните цветни вървиш…
Под нозете ти пъстри цветя.
И омайниче, и карамфил,
и глухарчета, и минзухар…
Дъх шишарков, аромат на смола,
сенокосен въздух - упойващ
с билки, мащерка и трева…
А в прозрачните езера -
лежат мраморни камъни сънни.
И потъват във тишина
върхове за нас непристъпни.
И златисти, смълчаните сипеи
се стопяват в млечна мъгла…
***
Не ми достигат вечерите,
не, не ми достигат…
От толкова приятели
и Не приятели,
от думи скрили,
думите неказани,
от скитане по улиците -
празнични;
от цветни светлини
и отражения…
Не ми достигат вечерите…
***
Лодките имат тела на момичета.
Меки, закръглени, нежни и крехки.
Тънки момичета, необичани,
още не любени, не заричани…
Идват мъжете и дълго ги милват,
дълго ги гледат, с поглед ги любят.
Ала морето единствено
истински ще ги обича…
***
И ми омръзна да се скитам
под капчуците
като самотна птица
и във косите ми да падат
бисерните капки
от стопени снегове,
и да се взирам
на следите чужди в тайнописа,
знаци неведоми да търся там…
Но този свят без тях не може никога
да има смисъл…
***
И не мислете, че изчезва времето,
че някъде потъва безвъзвратно,
в подземните пространства, уморено,
като река от приказките, златна.
Остава то във нивите посяно -
и слънчогледово, и ароматно,
в очите ни остава съхранено,
във всичко, от ръката сътворено…
***
Ах, не пропускайте
шанса на Лятото
да сте горещи зашеметяващо,
да сте светлеещи в тъмната плътност,
в нощната звездност на тишината.
Плът недокосната,
слънце-прозрачна,
тънко да тръпне рокрята здрачна.
И върху устните,
(не само временно!),
пак да сладни грехът на Времето!
***
Преполовихме пътя си от бързане,
но този остър кръг не ни омръзна.
От него няма никъде измъкване,
дори душите ни да са премръзнали
от много недоверия и грешки…
И Донкихотовци сме тъжно-смешни…
***
Още имаме време за всичко,
върху думите белег да сложим
и жестоко, до смърт да обичаме,
и да бъдем добри - още можем.
Бездиханно цветче да ожалим
и за мъртво дърво да заплачем.
От душите пожар да запалим,
в този свят - не еднозначен.
И деца да родим още можем,
и на подлия гръб да обърнем.
Само двайсетгодишни да бъдем
няма никога вече да можем.
