За сборника „По реката на времето”. Отзиви и анализи (2024) на Банко П. Банков

Елена Алекова

Повечето от отзивите и анализите в книгата му „По реката на времето” (2024) ги бях вече чела или слушала на литературни срещи. Затова мислех направо да пристъпя към писане на словото за нея. Е, не можех да не прочета внимателно предговора „От автора “, защото той следваше да ми подскаже подтиците за издаването на сборника, да разбули принципите, ръководили автора при оформяне на композицията, че то литературнокритически сборник без смислена композиция е заникъде. Не знам защо реших да прочета първия отзив, после… а защо не - и втория, третия… И докато се усетя, бях увлечена… Потокът на повествованието ме грабна и отнесе… От първия отзив - до последния… А душата ми - пълна, та препълнена от вълнения, възхити, изненади.
Най-интересното бе това, че познатите текстове ми звучаха като непознати. Явно, когато разлистваш по единично текстове, те - сами по себе си - ти говорят по един начин, а събрани в сборник - придобиват съвсем друго звучене. Стават по-обемни, по-значещи. В съприкосновение с останалите текстове откриваш в тях нови нюанси, смисли. Просвяткват неочаквани асоциации, връзки между автори, книги, поетики, душевности. Тръгват някакви зареждащи „електрически” импулси, дълбинни туптежи. Сякаш механическият сбор от текстове (сборникът), по неведоми закони и пътища се задвижва, раздвижва, оживотворява, докато не се превърне в органично цяло с една кръвоносна система, с едно звучене. Поне при мастера Банко П. Банков е така. Всеки сборник с текстове (дали литературнокритически или белетристични) при него се превръща в „жив организъм”. В книга. Затова всяка негова книга има своя физиономия, различна от тези на другите му книги. Дарбата му сякаш притежава някакво магическо свойство да обвързва с невидими нишки, токове, енергии различните текстове, които във времето постепенно се натрупват, наслагват и създават своего рода „надтекстова структура”, която, преодолявайки отделния текст, го разширява и вкарва в общия поток разсъждения, като същевременно го обвързва с останалите единични текстове. Това не е търсен ефект, хитроумен „номер” или фокуснически трик. Това става от само себе си. Това е дарбата. При това „надтекстовата структура” при Банко П. Банков излиза извън рамките не само на сборника, но и на останалите му книги, и обхваща цялостното му творчество, естетическите му виждания и житейските писателски неволи, ако щете. Може би е така с всеки писател. И всеки от нас вероятно има своя „надтекстова структура”, която по някакъв начин обвързва всичко, което пишем, с полето от нашите естетически виждания, предпочитания, вкусове. С това, което сме ние.

* * *
Композицията на сборника „По реката на времето” (2024) представлява нещо като хронология на допадналите на Банко П. Банков чужди литературни творби през годините. Книгите, които той анализира, са на известни писатели от близкото ни минало и наши днес съвременници (Венцеслав Начев, Велин Георгиев, Дядо Пънч, Николай Тодоров, Донка Петрунова, Петко Братинов, Славимир Генчев, както и Найден Вълчев, Петя Цолова, Николай Стоянов, Георги Константинов, Борислав Бойчев, Иван Есенски, Атанас Капралов, Тенко Тенев и др.). Интересeн „приток” се очертава с отзивите за литературни изяви на някогашни членове от Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов” при Студентския дом (Николай Ангелов, Елена Алекова, Виолета Станиславова, както и начеващи млади драматурзи през 90-те години на миналия век - именно консултант по драматургия беше Банко П. Банков на литературните семинари, организирани от Георги Черняков на равденския бряг).
Литературнокритическите текстове на Банко П. Банков - и поотделно, и в цялост - ми звучат като повествования. Някак личи си, че тъкмо белетрист пише тези спонтанни отзиви и прозорливи анализи. Това наслагва особена, някак житейски обоснована плътност на изреченото, същевременно придава на словото прозирност и светлина. Иззад всеки отзив или анализ на Банко П. Банков надничат - като гроздове иззад лозница. Писателят не толкова анализира чуждия текст, колкото, стъпвайки върху него, живописва портрети и картини като белетрист. Когато четем например думите му: „Велин Георгиев, нежна душа у мъж, дялан с тежка тесла…” („За обичта отвъд болката”, 2016), пред очите ни се възправя Велин - такъв, какъвто беше и какъвто го знаем и помним. Истинският Велин, поетът и човекът. А не представата на Банко П. Банков за него, изградена от прочита на книгата му „Вкусът на болката” (2016), която анализира. Или многосезонната картина на морския бряг, възникнала у автора при прочита на стихосбирка на Виолета Станиславова: „Море за двама и за всички, с дълги южни плажове, вълните, чайките, рибарските лодки, старият и новият Созопол, целият летен реквизит, помръкващ всяка есен и възраждащ се напролет за други” („Светът - през тебе”, 2017)… Тази картина е прихваната от перото на литературния оценител и е негово белетристично продължение на лирическия мотив на поетесата за преходността на съществуването, за невъзвратимостта на случващото се, за „безпокойствата на съществуването”, както той ги формулира… Същият мотив е прихванат от него и в отзива за сборник с разкази на Денка Илиева. Наслада е да проследиш как Банко П. Банков словорисува своите вътрешни пейзажи-видения, предизвикани от чуждата проза: „Природата шуми в повествованието с глас на бързаща пролетна вода, с шепота на разпукващи се цветни пъпки, предвещаващи лятно плодоносене. Жълтее с цвета на пшеничено юлско злато, вехне уморено в есенен листак, набъбва от влага в бавни облаци по ноемврийското небе” („Извисяване на фактурата”, 2022).
Оценъчният „поглед” на Банко П. Банков не е отвън-навътре (ето, аз чета тази и тази книга и сега ще я анализирам - две и две е равно на четири, Дунав се влива в Черно море…), а отвътре-навън: откъм душата. Това най-ясно проличава в анализа по разказите на Ники Комедвенска, която, по думите му „майсторски ни подвежда в личностните истории на селото, надгражда ги, докосвайки се до неосъзнатия ни собствен душевен недоимък, до жаждата на всеки от нас да надделее над прозата, над преходността на съществуването” („Глас в който ще се вслушваме”, 2022). Когато литературният оценител се докосва до онзи „душевен недоимък”, който стяга мъчително всеки човек, до онази жажда на всеки от нас „да надделее над прозата, над преходността на съществуването” - това също е от белетриста, а не е от задачите на литературната критика.
Словотворчеството на Банко П. Банков също е от белетриста. В своите отзиви и анализи писателят е насътворил толкова нови, чисто негови, най-често двусъставни думи, че с право можем да му доброзавидим. Като например: „думи-пришелки”, „словоупражнения”, „стихоградеж”, „мястодействие”, „стихомисъл”, „словограма”, „себевъпрос”, „стихостъпка”, „себеукор”, „главогатанки”, „светопоглед”, „стихопоток”, „словописан” („словописана история на селото”), „славогонене”, „плодоносене”, „словоритъм”, „изсилки” („утопични изсилки”) и т.н. Ето, това е принос в българската литература! Истински принос! А не някакъв имагенирен принос, заради който през последните години сума ти народ наполучи непонятни грамоти!

* * *
Бих искала да благодаря на Банко П. Банков за една дума, която ми е открил: „сепвам (се)” и производните й. В ежедневната употреба тя си има значение, което всички знаем. Но Банко П. Банков я зарежда като че ли с някакъв друг психо-емоционален смисъл, от който прякото значение се някак разпръсва и самата дума става многозначна, многосмислова, някак прозирна, прозрачна. В неговата употреба тя е подобна на думата „стряскам”, ама не с нейната прямота, и е подобна на думата „изненадвам”, но без нейната деликатна мекота. Нито стряскане като стряскане, нито изненада като изненада. Нещо между двете или, по-скоро, нещо и от двете и същевременно нещо трето, „нейно си”. Това също е от белетриста. Това е дарбата.
Даровитият човек не че разколебава смисъла на думата, макар че така понякога изглежда, но той някак си го преодолява, надскача и доразкрива в нея нови нюанси, неподозирани значения, които прозвънват в близки и далечни избухващи и мигом разпиляващи се асоциации. И струва ми се, сполуката на всеки… дали поет, дали белетрист, дали литературен критик… не се изразява толкова в следването на законите, изискванията и особеностите на жанра, в който пише, а може би в това - тъкмо в това! - да отразява живота в надрастване на живота, тоест… животът да тече в обичайното си русло, а същевременно някъде наблизо, съвсем-съвсем наблизо, сякаш до него, но и някак отвъд него да се провижда друга реалност, недотам ясно изразена, но осезаема, предусещана, тук-там изясняваща се, но оставаща недоразкрита и загадъчно неуловима… Подобно раздвояване на живота за пръв път ми промержеля във „Война и мир” (1865-1869) на Лев Толстой и в „Тъмните алеи” (1943) на Иван Бунин. Бях направо зашеметена, без напълно да осъзнавам какво точно се случва и какво точно ме караше да застивам в благоговейна възхита пред тези невероятни повествования.
(Напоследък ми се случи да прочета няколко белетристични книги, в които имаше интрига, сюжет, умело разигран, безупречно слово. Но го нямаше т о в а, нямаше я белетристичната магия, нямаше я „прозирната реалност”. Усещането беше като да са преминали авторите през курсовете за „творческо писане” и да са усвоили, както се полага, тамошните „хватки” и „майсторлъци”. И… толкоз! Важното, истинното, единственото им се е изплъзнало. То не може да се научи. То се дава свише. И изисква безброй безсънни нощи, бдения, самооткази. Колко умелци-белетристи в съвременната ни литература - за сметка на осенените свише творци, пред които благоговеем!
Такъв магьосник на словото е Банко П. Банков. И в прозата. И в литературната критика.

——————————-

Национален литературен салон „Старинният файтон”, къща музей „Димитър Благоев, 28 януари 2025