НЕПОЗНАТИЯТ
- Ако ти е студено към мене сърцето, кажи ми. Аз няма да идвам. Дори и покрай портите ви няма да минавам. Само ми кажи. Като чуя от тебе, ще повярвам. Ти няма да ме излъжеш, няма да лъжеш и сърцето си.
Малина гледаше земята.
- Не знам какво да кажа, Златко. Преди чаках, кога ще звъннат звънците над село, кога ще минеш. А сърцето ми бие. Сега не знам какво ми е. Звънят звънците на стадата, слушам ги, знам, че ще минеш покрай дома, а нищо… Ходя и гледам из двора - празно и пусто. Мъка ми е за нещо… звънците не ме радват. Не се радвам, че ще те срещна.
Въздъхна тежко Малина и, без да го погледне, продължи:
- Да речеш, че ми е някой китка взел, не е. Не ме е никой причакал на чешмата. Никой дума не ми е казал за любов. Само ти. И на сега… - сви рамене Малина.
- Все ще е станало нещо. Кажи ми! Не може току тъй сърце да отстине!
Тя не вдигна очи.
- Не зная.
Овчарят я хвана за раменете.
- Да не си срещнала с очите си очите на другиго и той да ти е изстудил към мене сърцето?
- Не съм.
Златко замълча. Мълчеше и Малина. Наоколо овцете подрънкваха звънците си. На чешмата беше пусто, а над Царева могила светлееше.
Малина вдигна глава и загледа из горната улица, която водеше към края на селото - пътя по Царева могила. Златко загледа влажните й очи, а нещо притисна сърцето му.
Задъхна се. Присегна и хвана ръката й.
- Ти чакаш някого, - пошепна й страхливо.
Тя изви глава и тъжно го погледна.
- Кажи ми, чакаш ли, - замоли се той. - Аз няма да ти се сърдя. Не съм могъл да го изместя от сърцето ти - слаб съм бил.
Малина се усмихна тъжно и върна поглед към горната улица.
- Чакам.
- Отдавна ли?
- Отдавна. - Три години.
- Ще ли дойде?
- Не зная, - пошепна тя и очите й станаха по-влажни.
- От тук ли замина?
- От тук.
- Тук ли каза да го чакаш?
- Не каза. „Сърцето ми иска пак да те срещна. Чакай ме”.
- Тъй рече, а?
Златко преглътна мъката си.
- Тъй рече, - пошепна Малина и се унесе: - Рано беше, като тази сутрин, рано - здрач още. Само над Царева могила светлееше. Тук на коритото бе стъпил с единия си крак и ме гледаше в очите. После пи от стомната ми, рече ми тези думи и тръгна. Нататък, - посочи тя горната улица. - А над Царева могила небето се бе запалило. Гледах след пътника, мъка ми беше, а сълзи не капваха. А той отиваше все нагоре и нагоре.
Малина млъкна.
- А после? - изхриптя Златко.
Тя се сепна и сведе очи.
- После… Стигна на могилата, и се обърна. Махна с ръка и се спря. Гледаше. Дали мене или селото, не разбрах. А слънцето зад него изгряваше. Размаха бяла кърпа и превали могилата.
- И ти не го видя вече ?
- Не го видях. Всяка сутрин идвах тук, чаках изгрева на слънцето, чаках той да се яви на могилата. Не се яви.
- А ти мен завари една сутрин тука.
- И те погледнах в очите. Зелени бяха като неговите. Трепна ми тогава сърцето и ти се усмихнах. А после все тебе виждах тук, гледах очите ти и ти се усмихвах. Струваше ми се, че съм забравила този, който преди три години превали Царева могила. Излъгах се.
- Излъга се?
- Тъй. Не мина много и разбрах, че той ми е взел сърцето, в онази сутрин, когато пи от стомната ми…
Златко не снемаше поглед от нея.
- Познаваше ли го?
- Не. Мина през село, накривил калпак с широк червен пояс и преметната през рамо аба. Срещнах го при хаджи Ибрахимовите одаи. Погледнах го в очите и замръзнах на мястото си. Зелени бяха като на змия очите му и студени. А като ме загледа, стоплиха се и огнец пролъкатуши в тях.
- А ти?
- Стоях и го гледах. А сърцето ми трептеше до изхвръкване.
- Той рече ли ти нещо?
- Рече.
Малина пак се унесе:
- „Чуй ме, хубава девойко. Дай ми едно цветче от китката си. Стига ми на мене. Другите задръж. Аз утре заминавам. Дай ги на този, който след утре ще бъде тук.”
- Не е той цветя взел, а сърцето ти.
- Взе го.
- На другия ден ли замина?
- Тогаз. Рано по здрач дойдох тук. Знам, който заминава далеч, през могилата минава. Налях стомните и чаках.
- Него чака?
- Него. И той дойде. Пи вода и замина.
- Тази сутрин ти най-рано дойде. Видях те, когато минаваше покрай портите ни и побързах да изкарам овцете. Защо подрани? Не ще да е за мене.
- За него е. Сънувах нощес, че слънцето изгряло, но не над могилата, а от долна страна, над реката. А той стои на могилата - цял огрян от слънцето, накривил калпак, но поясът му още по-червен. Видя ме тук при чешма, та и се провикна из цяло гърло:
- Чакаш ли ме още, Малино? Отворих уста да му отвърна, а току под прозорците изкукурига петела. Скочих, грабнах стомните и право тука. Нямаше го. Тъмно беше. Само над Царева могила се показваше зората.
Задрънкаха звънци овцете и тръгнаха по горната улица. Над могилата пламна.
- Ще го чакаш ли? - със задавен глас запита Златко.
Малина отправи поглед в огъня над могилата.
- Ще го чакам…
Златко наведе глава и тръгна след овцете. Изведнъж се спря. Обърна се и викна:
- Не ще го дочакаш, Малино!
Тя не го чу. Гледаше изгряващото над могилата слънце.
——————————
в. „Кавал”, брой № 82, 01.10.1933 г.
