БЛУДЕН СИН
Петрунов погледна с недоумение подписа в края на писмото и поклати глава:
- Константин Андреев? Мой съученик?… Не мога да си спомня! Пък и защо ми пише на френски?
И отново зачете:
„… като видях във вестниците, че начело на нашата делегация стои министър Гсрасим Петрунов, реших да Ви пиша. Ако сте Вий същия Герасим Петрунов, когото наричахме Бричката, защото често боледуваше, или както казвахме ний - „скърцаше”, бъдете така добър обадете ми се. Много бих желал да се срещнем. Ще ми направите голяма услуга, ако се съгласите. Пишете ми и аз веднага ще дойда в Париж. Адресът ми е: доктор Коста Андре, Шенвиер-сюр-Олон, департамент на Пиринеите. Моля Ви още веднъж да ме извините в случай, че има някакво недоразумение и приемете уверенията на високата ми почит.
24 юлий 192*
д-р Константин Андреев”
Петрунов пак с недоумение се взря в подписа и изведнъж се чукна с показалеца по челото:
- Коста Андреев… Шопчето, Костандрето, оня, дето затвори учителя по геология в библиотеката, защото ни пишеше винаги двойки, - дето го изключиха, като бяхме в шести клас… Че как да се сетя веднага? Тридесет и пет години има оттогава!
И Петрунов се поусмихна и извика високо: „Тодоров!”
От съседната стая веднага се яви един младеж и почтително попита: „Какво обичате, господине министре?”
- Я си вземи бележка: да напишеш едно писмо на доктор Коста Андре, - ей тука е адреса му. Пиши му, кажи - министър Петрунов получи писмото ви и ще бъде доволен да ви срещне в неделя преди обед, в хотел „Атлантик”.
И Петрунов притвори с наслада очи, защото все още му правеше удоволствие, че има частен секретар и че е отседнал в един от най-луксозните хотели на Париж.
- Да, да, помисли той, има разлика между днешното и ония години, когато бяхме съученици с Костандрето и ходехме и двамата с оръфани крачоли и протрити сетрета.
И понеже сам се пренесе в ранното си юношество, министърът се сети по-ясно и за Костандрето. Видя сухичкото му, усмихнато лице, с винаги присвито ляво око, което придаваше на израза му закачлива хитрина.
Видя широките му устни, вечно удължени от някоя шеговита приказка. Спомни си, че май Костандрето му измисли прякора Бричка.
Спомни си също, че Костандрето беше „авантюра” и винаги готов да помогне на свои и на чужди: „И на мене е помагал, кое с хляб и гостба, а понякога и с пари, като бивах много гладен… Отде ги вземаше парите, един господ знае!… Може и да ги е крал!”.
Министърът се унесе още повече в спомени от миналото и се загледа пред себе си.
Отвън шумеше булевард „Клебер” и хотелът понякога леко потреперваше от метрото, което минаваше под земята.
Когато Петрунов дигаше глава и поглеждаше през прозореца, виждаше във вечерната омара - сиво-моравия силует на Триумфалната арка, този изглед също така ласкаеше самолюбието му, както частния секретар и луксозния хотел.
*
В неделя към 11 часа на министъра съобщиха по телефона, че доктор Андреев е дошъл и чака долу в хола.
- Нека се качи горе, - каза Петрунов, - ще го приема тука в частния си салон.
И зачака любопитно. След няколко минути вратата се отвори и на прага застана докторът. Петрунов, кой знае защо, очакваше да види отново Костандрето едва ли не такъв, какъвто беше преди 35 години.
Наместо това, видя един сух мъж, прегърбен, с дълга, почти бяла брада, облечен просто, с тъмен костюм от груб плат. Нищо общо нямаше между този френски провинциалист и Костандрето, хитрото и весело шопче.
Петрунов, който се беше приготвил да посрещне съученика си със снизходителна сърдечност, като го видя такъв, не знай какво да му рече.
А Андреев очевидно се смути от мълчанието му и отдръпна ръката, която беше протегнал.
Минаха няколко неприятни мига и най-сетне министърът рече: „Добър ден. Добре сме се видели след толкова години!”
Андреев пристъпи и промълви неуверено и на френски: „Много сте любезен, господин министре!”
Тогава Петрунов се доближи до него, потупа го по рамото и рече великодушно: „Какви са тия титли помежду нас и защо приказваме на френски?”
Но гостенинът поклати глава и отвърна все така на френски: „Срамота е да призная, но съм забравил да приказвам български. Всичко разбирам, чета свободно, но като заговоря, - бъркам!”
- И таз добра! - учудено извика Петрунов. - Че как можа да забравиш родния си език?
Андреев вдигна виновно рамене и отвърна:
- Забравил съм го! Има тридесет и толкова години, откато съм напуснал България. То се вика двадесет години не съм излязъл от селото в Пиринеите, дето практикувам. Българи не съм срещал…
- Я гледай - още по-учудено рече министърът. - Седни, че ми разправи как си изпаднал до тоя хал. Ела тука при тая маса, ще пийнем малко сливовица, нося я от България.
Но Андреев поклати отрицателно глава:
- Не пия. Забранено ми е.
На Петрунова стана още по-неприятно: „Що ми трябваше да му се обаждам!” И за да свърши по-скоро с посещението, каза:
- Тогава, кажи ми, за какво ме потърси. Ако мога с нещо да ти услужа?
Гостенинът трепна, поколеба се и рече бързо:
- Не, не, остави това… После! Исках да те видя, да видя някого от ония времена!
И като седна предпазливо в креслото, продължи:
- Знаеш, след като ме изключиха от гимназията, патих много. Видях и добро, но и зло видях не малко! Докато бях в България отначало прислужвах на един парализиран старец, сетне работих в една клиника за нервно болни, там се скарах с лекаря, защото много мъчеше пациентите. Останах на улицата и един-два пъти лежах в затвора за кражба на хляб. Сетне изпаднах във Варна и тук ми се изпълни мечтата: взеха ме в лазарета на един френски параход, с него ходих няколко пъти чак до южната Арктика. От там вече се преселих във Франция, живях в Брест, бях лодкар, рибар и в същото време болногледач…додето един ден ме осинови една богата и стара мома, на която спасих кучето.
- Кучето?
- Да. Паднало беше в морето и се давеше. Буря имаше. Никой не искаше да се хвърли и да го извади. Само аз се намерих.
- Това куче ти е донесло щастие.
- Донякъде! С парите на мадмуазел Жана можах да взема матура и да свърша университета. Сетне тя умря и аз пак останах сам да си помагам.
Андреев млъкна и се загледа пред себе си през тъмните очила.
Петрунов попита:
- Значи ти оттогава в България не си се връщал?
Андреев поклати глава, без да се стресне от унеса си.
Сетне попита с глух копнеж:
- Кажи ми, как е у нас сега? Какво е? Все така ли е хубаво? Въздухът все така ли е лек, хората все тъй ли са весели и някак, - не знам, по-други!
Петрунов помисли и отвърна бавно:
- Така ти се струва, понеже отдавна си излязъл от „отечеството любезно”. А то, сега въздуха у нас съвсем не е лек и хората не са весели!
Андреев поде, но с много по-звънлив глас и с по-силна страст:
- Допреди година, да си кажа правото, не си спомнях толкова често за България. Имах си свой мир там в планинското селце, далеч от всичко минало. Имах пациентите си и семейството си: жена ми и син ми, който се готви да държи изпит, за да постъпи в политехниката, дъщеря ми, която е сгодена за сина на кмета… Но миналата година се разболях. Отначало не обърнах внимание, нали знаеш ний, докторите, не вярваме на болести. Но после разбрах, че имам рак. Безнадеждна работа. Нито може да се лекува, нито да се оперира, само че кой знае, българската ми природа ли помага - много бавно се развива. Ще ме мъчи още година, две… Но това не е важно. Важно е, че откато съм умрял… (Андреев каза именно така: „откато съм умрял” и дори не се и поправи) - обхванал ме е един копнеж по България, но такъв копнеж, че прилича повече на любов, в която изгарят понякога стари мъже. За нищо друго не мога да мисля, освен за България. Спомням за всички кътища, дето съм бил, всички хора, с които съм се срещал и умирам от желание пак да ида там, пак да се срещна със същите хора. И се бунтувам срещу всичко, което ми пречи и ме спира: старостта ми, болестта ми, жена ми, децата ми.
Пред тая изповед Петрунов посви рамене с онова чувство на вътрешно неудобство, което изпитваше винаги пред твърде много откровеност и сантименталности:
- Разбирам те - рече той, за да сведе отново разговора към действителността. - Много е естествено така да чувствуваш, ако не си се излъгал в диагнозата. Преглеждал ли те е някой специалист?
Андреев махна с ръка:
- Нямам нужда от никакви специалисти. Знам много добре, че имам рак. И това не ме интересува. Мъчи ме другото, онова, което ти казах. Мъчи ме също, че съм станал лош за близките си, че копнежа ми по България ме е направил несправедлив, че не обвинявам себе си, дето съм стигнал до това положение. Кой ми е виноват? Защо останах във Франция? Защо не се върнах като се обяви Европейската война?
- Наистина, - защо се не върна?
- Бях вече френски поданик, - отговори късо докторът и добави: - пък и идеите ми бяха тогава интернационални. Струваше ми се, че като съм лекар все едно е къде ще гледам ранените - тук или у нас…
И той пак замълча и се унесе. А Петрунов поклати глава и рече назидателно:
- Така е, Костандре, като се отдели човек от свое, после не може да го прежали!
Андреев трепна силно, изправи се и заговори, но не вече на френски, като досега, а на български с шопски изговор:
- Костандре, Костандрето, - сети ли се за прякора ми? Спомняш ли си какъв бях весел, как ви правех смешки на всите?
- Как да си не спомням - отвърна министърът - аз другояче те и не помня. Като ми се обади с писмото, за това нещо се сетих веднага и как затвори учителя по геология в библиотеката и как те изключиха, струва ми се, зарад някаква жена. Как беше тя - тая работа, я ми кажи - завърши Петрунов по-живо.
Андреев неочаквано се усмихна шеговито и закачливо както едно време:
- Помня и аз: много ви се искаше на вас другите деца да разберете какво имам с тази жена! Мислехте си, кой знае какви пикантни работи ще чуете…
- Е? Любов ли имаше с нея?
- Нищо нямах с нея, - отвърна докторът. - Решил бях да я спасявам, както стана с кучето на мадмуазел Жана. Ходех при нея да й приказвам, четях й Толстой! - „Възкресение”. И един ден, при внезапна проверка, - полицията ме залови в стаята й. Като ме разпита, аз не посмях да кажа за какво я посещавам. Рекох си: никой няма да ми повярва и „признах”, че съм я търсил - за какво се търсят такива жени!
- Хм - рече министърът малко разочарован.
Андреев пак се поусмихна и заговори отново на френски:
- Така е било през целия ми живот. Макар че съм шоп, от чиста раса! Кой знае отде съм се извъдил такъв! Зарад тези наклонности се ожених и забих такива корени тука!
- Как така?
- Дълго е да ти разправям. Жена ми беше милосърдна сестра в болницата, дето работех през войната. И понеже беше тогава доста хубавичка, всички мъже я преследваха, от главния лекар до последния фелдшер. Тя ми се оплака един ден и аз й предложих да се оженим, макар че не чувствувах нищо към нея. И ето сега, зарад жена си не мога да се върна в България, та там да умра!
- Защо, зарад жена си?
- Защото, тя с мене не ще да дойде, а да се прибера сам, не ме пуща. Харесва й се в селцето ни. Там сме ний големци. А в България какво ще бъдем - според жена ми? Никому ненужни пришълци.
Петрунов рече:
- Разбирам те, но най-сетне, не е ли утеха за тебе, че имаш добра жена, добри деца. България, ех - България, нея я носиш в сърцето си!
Андреев скочи от мястото си и почна да вика възбунено и малко патетично:
- В сърцето си, в сърцето си! Лесно се приказва така. Разбери, че ми трябва България, да я видя, да я помилвам с очи, с цялото си същество. Да се изтегна на някоя могила, сред софийското поле, отдолу да ми се люлеят нивите, жетварки да пеят някъде. Стадо да ми звънти наблизо, отсреща да ми се синее Мургаш, отгоре да ми свети нашенско слънце, нашенско небе да ме покрива, - да си усетя бащинията как кипи и ме залива по всички жили, че да умра там на онова място!
Петрунов нищо не отговори. А Андреев сви устни и рече пак по шопски:
- Мръднал ми е акъла!
Петрунов въздъхна притеснено, прокашля се и каза:
- Бих искал да ти помогна, но не виждам - как.
Докторът дигна глава. По изпитото му лице се разля слаба руменина.
- Ти можеш да ми помогнеш - продума той задавено. - Одеве като ме попита, досрамя ме да ти призная: аз за това съм и дошъл - да те моля за помощ!
- Кажи - отговори министърът и притеснението му почна да минава в досада.
- Искам на всяка цена да се върна в България - продължи страстно Андреев. -Понеже жена ми не ще да ме придружи, искам сам да се върна. Но за тая цел - трябва да си извадя паспорт от кметството на селото, дето живея, трябват ми пари за билета до България: за всички разноски ми са нужни около две хиляди франка. А спестените си пари съм прехвърлил на името на жена си. Реча ли да направя постъпки за паспорт или да поискам от жена си пари, домашните ще разберат намерението ми, ще се съюзят, ще ме нападнат и ще ме убедят - да си остана във Франция!
Досадата на Петрунов се засили, защото той виждаше каква ще бъде молбата на доктора. И не се излъга. Андреев се зачерви още повече и заприказва умолително, като месеше български и френски думи:
- Не ми се сърди, стари приятелю, не ме взимай за просяк! Заеми ми двете хиляди франка, - аз ще ти ги върна, щом пристигна в България. И кажи в легацията ни - да ми дадат безплатен пасаван за пътуване, така - аз ще мога да замина, без да ме забележат домашните ми!
Министърът помълча няколко мига и рече:
- Пари да ти дам, то е най-лесното! И за пасавана - не е трудно да стане!
Лицето на доктора светна. Но Петрунов дигна внушително ръка и поде подчертано:
- Но… Има едно голямо „но”! Ако избягаш тайно от близките си, действието ти няма да бъде красиво, няма да бъде - в стила на досегашния ти живот!
Андреев обори глава и рече глухо:
- Знаех, че тъй може да ми отговориш!
Помълча и добави горчиво:
- Така е: няма да бъде в мой стил!
Министърът рече „нали?” и въздъхна облекчено. А Андреев, след дълго мълчание, заговори бавно и вече не патетически, а съвсем просто:
- Смешно може да ти се види, но - всяка вечер, като си легна, спомням си как едно време излизах към мръкнало на линията при Подуене и чаках да мине влака към Пловдив… От Военното училище ще свирят вече за проверка. В селото мучат кравите. Мирише на дим, на тор, кучета лаят в полето, някъде дрънчат менци…
Андреев не довърши, гласът му се задави, той махна с ръка и бърже излезе от салона. А Петрунов поседя още малко в креслото си, сетне стана и се доближи до прозореца.
Четвъртитият масивен силует на Триумфалната арка, който сега в летния предобед беше ослепително златист, не го зарадва като други път.
Изобщо всичко, с което смяташе да се похвали пред Костандрето: първокласния хотел, министерското достойнство, му се видя кухо и ненужно.
——————————
сп. „Българска мисъл”, бр. 2, 1943 г.
