Трифон Кунев

Преди няколко дена седях в сладкарница „Цар Освободител”.

Влезе една стара жена облечена в черно и се отправи към мен:

- Нали вие сте г. К.?

- Да, да. С какво бих могъл да Ви бъда полезен?

- Вие сте ме забравили. Аз съм вдовицата на Везенков… Знайте, аз живея много трудно. След кончината на Владимира нямам помощ от никъде. Сега подадох молба до Народното събрание. Аз ви търсих… може би познавате някой от комисията; може би ще ви бъде възможно да кажете няколко добри думи за бойния ви другар…

Сините детски очи на старата жена порониха сълзи….

Спомени от 1912 година. В третата бригада на Протогерова от командирите на дружина най-военен беше Владимир Стоянов Везенков, подполковник на руска служба, който беше дошъл доброволно, за да се бие за отечеството си. Той командуваше X Прилепска дружина.

…Виждам го в боя при Узун-Химитлер, - първия бой, в който участвуват дружините ни, разположени една до друга.

Почти всички бяхме новаци. Срещу нас редовна турска войска стреляше умело и ни нанасяше доста поражения.

Към обед беше настъпило едно униние между редовете на опълченците.

Внезапно от окопа се изправи на цял ръст Владимир Везенков със сивата руска шинела и с вечния башлък на раменете си и, като насочи извадената си сабя към страната на турците, извика високо:

- Момчета, не бойте се! В този момент сенките на Крума и Асена витаят над нас, техните потомци!

Той стоя прав между съскащите куршуми около десетина минути, очевидно за да окуражи изплашените момци. И успя.

… Спомвам си Везенкова, когато обикаляхме на коне брега на Мраморното море около Родосто.

Той ми разказваше за рода си в китното Крушево, за родолюбието на баща си дядо Стоян Везенков, приятел на Граф Игнатиева; за сръбско-българската война, когато Владимир Везенков още подпоручик от руската армия, дошъл доброволец и с 5 Дунавски полк изкарал цялата война; за чичо си д-р Константин Везенков, лекар умрял в Освободителната война, но оставил името си върху плочите на Докторския паметник в София.

Старият войн ми разказваше много неща, защото знаеше много. Но той, нито аз, нито никой можеше да знае, че много години след времето на подвизите, по улиците на българската столица ще ходи една разплакана стара жена и ще моли за ходатайство.

Ето, аз ходатайствувам пред съвестта на народното представителство и като се поклонявам пред паметта на Владимир Стоянов Везенков, комуто вече нищо от хорските неща не трябва, казвам:

- България заповядва да изпълните дълга си!

——————————

в. „Зора”, 1938 г.