ЖИТНОТО ЗРЪНЦЕ
Вървяхме с татко край синура на едно изоставено лозе. Ободрен и възрадван от чистия въздух, аз непрекъснато го разпитвах за разни неща и, без да дочакам края на отговорите му, изправях му нови въпроси, на които той трябваше бързо и кратко да отговаря.
Имал съм много приятели, но в лицето на баща си всякога съм виждал най-добрия си приятел. Всичко чуто и научено от него намираше широко място в душата ми.
Той знаеше кога какво да ми каже и как да го каже, та да ме зарадва и да ме поучи в същото време.
Ето сега - вървяхме край синура на запустялото лозе и си приказвахме.
Радваше ме всичко, до което падаше погледа ми - сякаш за мене Бог бе сътворил, тъй хубава и тъй светла, природата.
Стигнахме до голям ров и се поспряхме, за да видим отгде да избиколим, та да навлезем в шосето.
Като оглеждах мястото, видях нещо, което ме учуди и разсмя. На самото дъно на рова, гдето нямаше нито стръкче трева, а само рохкава жълта пръст, се издигаше един грамаден слънчоглед.
- Гледай, гледай, татко, колкото шапката ми голям слънчоглед!
- Да, много голям!
- Но какво дири той в това голо място, без никакви треви и бурени наоколо? Сякаш някой с ръка го е забил.
- Случайно е паднало семе и изникнало… Не е мъчно да се разбере.
Без да кажа нещо повече, аз се втурнах и заслизах по рова към дъното.
- Где? - извика татко.
- Ще откъсна слънчогледа. Той е вече съвсем узрял.
- Веднага се върни! - заповяда той.
Когато се върнах, татко рече:
- Чудиш ли се, че не ти позволих да откъснеш слънчогледа?
- Защо? - попитах аз, наистина учуден. - Той е всред трапа. Не принадлежи никому, защото е случайно израснал.
- Нищо случайно няма! В природата всичко иде, за да извърши една предопределена работа. Всичко си има своя история, право да живее и своя причина, за да се роди. Ще ти разправя една приказчица. Запомни я, защото тя ще ти подшепне много неща, които в бъдеще ще ти бъдат полезни.
Ние предължихме пътя по шосето, и там татко ми разправи приказчицата. Аз обичам да го слушам, защото той разказва живо, ясно, - като че сам е бил очевидец на случката.
- Врабчето беше клъвнало едно житно зрънце, - започна татко, - и се готвеше да хвръкне към близката стряха, гдето малките врабчета нетърпеливо чакаха.
Но едно куче се втурна върху врабчето. То, изплашено хвръкна, но изтърва житното зрънце всред бурените в един запустял двор.
Дойде есен. Заръмяха дъждове, а след тях налетя и зимата със своите снегове, студове и бури. Земята спокойно задряма под тях.
Но дойде пролет, духна южнякът, затопиха се и снеговете, отърси се земята от дълбокия си сън, и на мястото, гдето падна житното зрънце, се показа крехко зелено стръкче.
Раззелени се земята, треви избуяха, пъстри цветя обкитиха поля и градини, а слънцето обля всичко видимо - с топлина и радост. Есента е черен душманин. Тя дойде и подтисна със студена влага земята.
Така един ден в запустелия двор и Щурецът се събуди, затрупан от скреж. Той ходи при мравките да си поиска житце, но те го изгониха. - Който е свирил и пял през лятото, а не помислил за зимнина, нека гладува и мръзне, - му казаха те.
Треперещ от студ и премалял от глад, той влезе в запустелия двор и се спря всред изсъхналите треви и бурени, за да се постопли.
- Горко ти, Щурецо! - се завайка той. - Ти пя, свири и весели всичко живо на земята, а сега никой не те съжалява!
- Ски-и-ип, - прошумя пълният клас току над него.
- Да! - извика Щурецът, който помисли, че някой му се подиграва, - смейте ми се, ала никой не е забравил веселите хора под моята свирка.
- Скри-и-ип, - се обади пак гласът и се наведе към гладния гост.
- Стига сте се подигравали! - кресна, просълзен от гняв, Щурецът и погледна нагоре, но що да види! - пред очите му висеше пълен с едри зърна житен клас, - толкова богат, че цяла зима може да се прекара с него.
Щурецът леко се покатери по тънкото стъбълце и бързо заобира зрънцата.
- О, - извика той, пак просълзен, но този път от радост. - Истина било, че Божията грижа не отминава никого.
Мисълта на татко беше тъй ясна, че аз не пожелах да го разпитвам, както правех често.
Вместо това, аз се радвах на щастието на Щуреца, който все пак, макар изгонен от мравките, успял да се спаси.
И загледан пред себе си, аз виждах ветреца, как сърдечно предлага своите семена на птички, на мравки, на щурци и на много още живи същества.
——————————
в. „Барабанче”, г. 1, бр. 4, 30 май 1938 г.
