Невена Узунова

- Как се чувствувате след шумното чествуване в Народния театър?

- Малко уморен.

- Какви нови чувства Ви предизвика?

- Много и различни чувства. Най-напред ме смути тържествения вид, който получи чествуването. Не очаквах до толкова. Нищо, във всеки случай можах да видя, че между хората има и такива, които ме обичат не фалшиво.

Другото, което ми направи впечатление е непосредственото желание на всички да не прекъсвам своето творческо дело. Кой знае - може би някои имат нужда от него. Дано е така. Колкото за мене няма нужда да давам обещания. Ако живея, ще пиша. Това показва, че моят живот е изпълнен само с творчески грижи.

- Сега, когато спирате поглед на книгите си, задоволяват ли Ви като количество?

- Никак. Лакома е човешката душа. Аз съм като богатеющия; колкото повече печели, толкова по-незначително му се вижда богатството. За себе си казвам същото: - колкото пиша, толкова по-малко ми се вижда собственото ми дело. Аз трябва да работя и да работя! Ще дойде времето и ще постави в решето всичко написано. Трябва да се постави там нещо много, за да има какво да остане, след като бъде разклатено решетото.

- Сега пишете ли нещо?

- Да, бях почнал да пиша един автобиографичен роман, но юбилейните замисли ме заставиха да го пооставя. И щом е автобиографичен - ще засегне, разбира се, пак града Русе. Там съм расъл и от там ще черпя сюжетите си за своето юношество.

- Друго освен този роман?

- Друго за сега нямам. Иска ми се да видя пиесата си „Ева и Дявола” на сцената на Народния театър. Струва ми се, ще може.

- Защо да Ви се струва? Нима е мъчно за Ваша пиеса да се качи на сцената на Народния театър?

- Мъчно е за всекиго! Народният театър, това е свърталище на хора, които не са склонни да мислят честно и да оценяват достойно една драма. Оставете този въпрос. За нас, писателите в София той е твърде бодлив.

- Нима там липсва идеализъм?

- За какъв идеализъм говорите? Идеализмът изключва попълзновенията, подлостите, безвкусицата и мизериите. А нашият Народен театър в това отношение има едно завидно реноме.

- Добре, тогава давайте си пиесите в градските театри.

- Там също е трудно. Градските театри са склонни да взимат пиеси минали през сцената на Народния театър, защото са вече рекламирани. А знае се, че градските театри не стоят достатъчно добре финансово, та да рискуват в името и на българското изкуство.

- Какъв е засега най-големият Ви идеал, разбира се, като не говорим за материалния?

- Днес не може да се говори за никакъв идеал, ако не е свързан с материалните изгоди. Такова е времето. Кажете ми, как ще мога да прекарам в Ривиерата, ако няма пари? Как ще видя Рим, Париж, Неапол или Капри, ако нямам материална възможности? Моят идеал е за сега да излезе пълно събрание на съчиненията ми. Но кой издател ще се реши да направи това сега, когато българската книга не се търси?

- Правите ли нещо тук, в София, за възстановяване интереса към книгата?

- Не! Хората обедняха. Срещу това зло нека се борят правителства, общества и организации, а писателят може само да чака. Той пише, нека други които имат възможности помогнат на книгата. Но казвам, хората обедняха. Не им се дават пари за книги. Предпочитат да отидат на филми, да видят на екрана цял роман за час и половина и с това да се задоволят.

Опасното е, че това нещо става навик и няма да бъде чудно ако един ден стане тъй, че от книгата никой да няма нужда. Слава Богу, че всяко време иде за да се изживее и да дойде друго, когато нещата ще ме опровергаят съвършено.

Мисля, че писателят трябва да се позамисли върху сюжетите си. Те ще трябва да отразяват живота с всичко онова, което го характеризува в днешния ден.

Тогава писателят ще говори на своя народ с неговия език, в духа на неговите нужди, страдания и радости.

- Готвите ли се за Русе?

- Да, с голяма радост. Иска ми се да видя как ще посрещне Русе един свой син, чийто живот в младините не е бил от най-светлите.

Оставихме Немирова. Той изглеждаше твърде уморен.

София, 20 I. 933 г.

——————————

в. „Летопис”, бр. 10, 26.02.1933 г.