Продрум Димов

Този извод ме навести , след като се запознах с едно от последните заглавия на Панко Анчев, посветено на Любен Каравелов, предложено неотдавна на читателите от столичното престижно издателство „Захари Стоянов”.

Авторът вече в течение на десетилетия разорава с амбициозния си плуг родната ни литературно-историческа твърдина, търсейки себе си като уникален творец.

Лично мен силно ме впечатлиха невероятната задълбоченост, солидното познаване на литературните и исторически факти в подхода му при съвършения анализ на творческия свят на Йовков, Димитър Талев и Захари Стоянов.

Това са заглавия, които носят живителния полъх на оригинално художествено-естетическо мислене, отличаващо се с неудържим стремеж да се открие и изтъкне незабелязаното досега интерпретиране в творческото и житейско поведение на поредица от креативни имена, допринесли, кой повече, кой - по-малко, в оформянето на духовния и исторически облик на българската нация.

Този съвършено нов аналитичен подход ни грабва интригуващо и в интересната, твърде грижовна портретизация и на колоса на Българското Възраждане - Любен Каравелов.

Изданието неслучайно започва с „Въведение в Любен Каравелов”, което ни подсказва, че авторът няма да се придържа към досегашни оценки, отразяващи познатия ни облик на големия българин.

И още в началото бърза да подчертае, че някогашният студент от Московския университет е нов за българската литература на 19-ти век тип писател, интелектуалец, мислител и революционер.

Панко Анчев с право трябва да ни представи един твърде обхватен портрет на автора на „Българи от старо време”, изтъквайки неговия принос като родоначалник на модерната българска проза.

Нейната рожба авторът свързва с настъпилите социално-икономически промени през 60-те и 70-те години на 19-то столетие, които утвърждават, както се изразява изследователят, буржоазната същност в генезиса на българския свят.

Тогава именно може да се говори за ново обществено съзнание, което усилено подготвя и национално-освободителната революция. Това обуславя и необходимостта от зараждането на истинската модерна проза, която да обслужва и високите идеали на пробуждащия се български свят, дръзнал да се измъква от многовековните робски вериги.

Именно на тази кауза служи Каравелов с надареното си литературно перо, макар че в същото време принадлежи на руската и сръбската литература, където неговото присъствие е изключително високо оценено като родоначалник на критическия реализъм в сферата на тогавашната изящна словесност, доколкото е съществувала по онова време.

Повестите и разказите му, първоначално написани на руски и сръбски език, преведени по-късно от него, както подчертава и изследователят, имат подчертан политически характер, което е в съзвучие с изконните му въжделения да подчинява талант и вдъхновение на великото освободително дело.

В повествованието си Панко Анчев ни впечатлява с анализа си върху впечатленията на Каравелов, породени от народопсихологията на сърбите, техния бит и интереси, които съществено се различават от нравствения облик на тогавашния поробен българин.

Възрожденецът от Копривщица напразно полага усилия да се покрие в нравствен и политически план с тамошното славянско присъствие, но трудно си пробива път както към сърцата на пребиваващите там млади българи, така и от връстниците им под сръбско небе.

Тези свои разсъждения той отразява чистосърдечно в повестта си „Крива ли е съдбата?”, а разочарованията си от тамошните политически порядки и нрави разкрива в другата си прозаична книга „Из мъртвия дом”.

Панко Анчев ни завладява със задълбочения си аналитичен поглед върху прозаичното творчество на Каравелов, посветено на бита, нравите и психологическия облик на възрожденските българи, завладени от напиращото патриотично мислене, продиктувано от родолюбивите идеали на епохата.

И, разбира се, ще усетим нахлуващата възродителна патриотична атмосфера на фона на променящия се народен бит под българското небе.

Този примамлив въздух диша в прекрасните повести, сътворени от талантливото перо на писателя само в рамките на едно плодотворно десетилетие.

Във фокуса на анализатора неслучайно попада емблематичната Каравелова повест „Българи от старо време”. Авторът определя това произведение като една от най-великите и най-загадъчните творби в българската литература.

Според него тази книга трябва да се чете внимателно, за да се вникне в нейната социална и естетическа дълбочина, в загадъчността на нейния замисъл и народностно-психологическо художествено внушение.

Потъвайки в съдържанието на тази колоритна повест, читателят усеща полъха на народния бит, нрави, обичаи, традиции, които ни дават представа за душевността и моралния облик на българина, дишал въздуха на онази епоха.

По всичко личи, че Панко Анчев навлиза с неукротим афинитет и пиетет в типично българската атмосфера на онова време, като се спира на благородния замисъл на Каравелов да вплита в канавата на своята повест и характерни народни песни, човешките отношения, преживяванията по време на сватби, празници, обичаи и т. н.

В своя грижлив разказ авторът не забравя да ни припомни, че в процеса на професионалното си израстване даровитият копривщенец се е учел при изграждането на образната система на толкова атрактивното си повествование от Гогол и много добре, творчески е приложил неговите уроци.

В случая не става въпрос за подражание, а за внасяне на българска народна специфика при портретуването на героите.

„Българи от старо време” наистина се явява един своеобразен мост, творба, скъпа рожба на модерната българска художествена книжнина.

Всичко, сътворено от неговото талантливо перо, е подчинено на безграничната обич към отечеството си, на великото освободително дело, в т. ч. и в областта на прозата, в която той наистина се явява горд флагман на възрожденската ни белетристика.

Общувайки с това безспорно приносно заглавие на Панко Анчев, посветено на Любен Каравелов, ни завладява стремежът на автора да се вглежда и прониква все повече в самите дълбини на неговата личност.

В това отношение не може да не се отбележат усилията му да навлиза в идеологията на този дългогодишен и авторитетен пръв ръководител на БРЦК в Букурещ.

В немалко страници читателят се докосва до идеологическата същност на този всеотдаен революционер, на когото някои изследователи приписват прибързано абдикиране от революционната борба, изпращайки го с лека ръка в света на обезверените просветители, страхуващи се от мириса на барута и неизбежното кръвопролитие.

Прави чест на Панко Анчев, че в това доста сериозно и задълбочено аналитично повествование ни въвежда в света на малко или изобщо непознатия Каравелов.

Неговият творчески свят е непрестанно свързан с „Идеите на свободата и освобождението на българите. Теоретическото й осмисляне и практическото й осъществяване…”.

Не по-малко значими за читателя са и размислите на автора и върху възгледите на Каравелов, свързани с „Радикализирането на идеите и начина на мислене на българската революция”.

Все в тази връзка ставаме съпричастни и на разсъждения, отразяващи „Състоянието на живота в Османската империя и българската революция”.

Паралелно с това вниманието ни привличат страниците, третиращи „Формирането на идеите и идеологията в това най-българско време. Не по-малко интригуващи са и страниците, които ни пренасят в мечтите по достойнствата на жадуваната Българска държава.

Търсейки истинския образ на Каравелов, авторът откроява неговия образ на фона на текущите явления и събития, като анализира тяхната историческа значимост и същност, като многократно ни връща към най-характерните щрихи на тогавашния български свят.

Асоциативно Каравелов навестява съзнанието ни, обикновено когато чуем неговия текст, озвучен в популярната песен „Хубава си, моя горо”. А всъщност неговото присъствие в света на мерената реч не престава да тъне в недопустимо забвение.

За жалост, то не само, че няма достъп до школските христоматии, но, доколкото знам, е и извън учебните програми на вузовете, подготвящи учители по български език и литература.

Панко Анчев, който се е постарал да ни предложи по-цялостен негов портрет, логично открива и неговото място в генезиса на родното ни поетично слово.

Нещо повече - отбелязва, че Любен Каравелов е последният наш писател от Българското възраждане, който пише във всички литературни родове и жанрове, като неведнъж е прибягвал до услугата и на мерената реч.

И първите му поетични творби имат подчертан сатиричен характер и бичуват безкомпромисното нечовешко поведение на турската власт и дръзките попълзновения от гръцкото фанариотско духовенство.

По-късно, през 70-те години, изтъква и авторът, първоначалната му неукротима злъч в поетичното му слово постепенно отстъпва място на по-умерения му стих.

Българската поезия по онова време, както отбелязва и изследователят, се е отличавала със силно влиятелния си социално-политически характер.

Даже и интимното четиво, което е излизало от печат тогава, е било пропито от благородните стремежи, тласкащи народа ни към коловозите на борбата за освобождение.

Каравелов не само че прегръща горещо тази еволюция на поетическото ни слово, но и подчинява своя безспорен талант за респектиращо насищане на тогавашната мерена реч с крилатите пориви на разгръщащата се революционна вълна.

Неговата поезия по думите на автора, изпълнява неотклонно своята заветна мисия. Достатъчно е само да припомним категоричното отхвърляне на разбиранията, прокламирани от някои възрожденски наши среди в Цариград, които превъзнасят до небесата своите идеи за поставяне на преден план борбата за църковна независимост, смъкването на робския ярем да остава като послешна работа.

Той е вбесен от проявяваната политическа ограниченост и гневно се провиква в едно от своите стихотворения: „Свободата не ще екзарх - иска Караджата!”.

Така по примера на Добри Чинтулов, родоначалник на българската революционна поезия, и той се явява като един вдъхновен знаменосец на родното ни революционно поетическо слово.

И разбира се, неговите стихове са малко повече от 180 лирични твори в сюжетно-тематичен аспект, които не са лишени от разнообразие и ни завладяват с животворния си емоционален патос, носят бунтовната нравствена енергия на епохата.

Развеждайки ни из неговия многообразен творчески свят, Панко Анчев ни предлага добронамерения си критичен поглед и върху драматургичните му изяви.

Предполагам, че малцина са запознати с двете Каравелови пиеси - „Сцена из домашния живот на нашите чорбаджии”/1864/ и „Хаджи Димитър Ясенов” /1872/.

Нямам претенции да познавам културоложките измерения на Панко Анчев, който е безспорно рядък ерудит, но мисля, че нямаме основания да подценяваме неговите оценки за Каравеловото драматургическо наследство.

Може би да звучи пресилено за някои театроведи, но според него, големият копривщенец е един от най-значимите и ярки строители на българската драма и театър, класик на драматургията - какъвто е във всички останали жанрове и родове, в които твори.

Извод, който сигурно ще се посрещне с възражения и несъгласия от големите имена на родната ни драматургическа мисъл.

Но в случая повествователят си има своите основания, имайки предвид огромната еволюционизираща роля, която са играели театралните представления под българското възрожденско небе.

Обект на особено изследване и проучване в книгата са също така и идеите на Любен Каравелов за литературата и критериите за нейното оценяване.

В последните си глави авторът запознава читателите с някои по-същностни страници от житейския му и творчески път, като съзнателно слага ударението върху неговото значение като писател и обществен деец.

Любен Каравелов безспорно е крупна фигура като уникален деец в българското възраждане и неоценим принос в отечествената ни история.

Това обяснява и невероятния му интерес към него в миналото. Пръв с неудържим хъс тръгва по още незаглъхналите стъпки на неговия наскоро секнал житейски път Захари Стоянов, който с невероятно усърдие се зае да увековечи върховите имена на Българския ренесанс.

Неговият родолюбив пример е последван от Хр. Увалиев, Н. Каравелова, Хр. Кабакчиев, К. Крачунов, Т. Анастасов, Б. Пенев, Г. Константинов, Ст. П. Василев и мн. др. ревностни изследователи на възрожденското ни минало.

В своите изследвания те, кой повече, кой - по-малко, са се постарали да разкрият различни аспекти от живота на великия ни предшественик.

Но струва ми се, че Панко Анчев впрегна и пусна в действие всичкия си богат интелектуален потенциал и успя да ни предложи един изключително стойностен портрет на този неоценим връх на българската нация.