Михаил Арнаудов

Г-ну Ст. Нокову, учител в Котел

От личностите, които занимават настоящето, които изпълват политическия или културния ден, и които са познати на всички малко-много образовани люде, само един твърде ограничен брой имат шанс да минат в паметта на поколенията и да запазят по-определен образ в съзнанието на българската интелигенция след 50 или 100 години.

От този ограничен брой херои на бъдещето едни са днес почти признати и оценени по заслуги, други - отречени или подценени, понеже са изпреварили времето си с идеи, с подвиг, с тихо и дълбоко творчество.

Но ситото на историята, твърде гъсто, ще задържи множество шумни имена, чиито дела и мисли не са надхвърляли средното умствено равнище, а ще пропусне скромни или строги към себе си единици, способни да будят някога удивление.

Обърнем ли се назад, ние откриваме съвсем тъмни, непризнати или загадъчни за епохата си национални херои като Паисий, Софроний, Бозвели, Пърличев, Ботйов…, редом с които се радват на почит и признание един Априлов, един Раковски, един Любен Каравелов, един Левски, един Славейков…, успели чрез такт и упорна воля да си извоюват популярност в някои среди.

Едните и другите градят по здрав инстинкт и с пророчески жар, великата сграда на българското възраждане. Те знаят какво искат, те имат верен поглед за условия и задачи, те не се разколебават ни за миг в своята мисия.

По разни пътища те догонват възстановяването на народните сили, и като революционери, поети, учени те раздвижват инертните маси, за да ги издигнат до живото чувство на една нация, която е имала минало и която трябва да има бъдеще.

Политика и култура са в този период на историята ни тясно свързани помежду си (раздялата им винаги е означавала израждане и упадък), и никой не обича толкова просветата, колкото хайдукът Раковски, никой не е толкова политик, с тънък усет за реалностите, колкото поетът Славейков.

Епохата от 1829 (Венелиновата българска история) до 1870 (българската екзархия) е най-продуктивната и енергична епоха в новата ни история преди освобождението.

Само в 40 години ние се еманципирахме от гръцката духовна опека, създадохме свой книжовен език и свое училище, начертахме програма за дейност в политическото поле и определихме точно насоките на бъдното си национално и културно развитие.

Освобождението, във формата, която то взе по стечение на европейски дипломатически ходове, скъса изкуствено с делото на нашите велики идеолози и наруши единството на нацията.

Всички опити от по-късно на малки по духовен ръст водачи да догонят това единство се провалиха жалко, оставяйки ни при мечтата за нови методи и нови изпитани ръководители в политика и култура.

Мъже на историята, в изтъкнатия смисъл на думата, ние почти не виждаме между днешните ковачи на българските съдбини. И най-малко ги има между представителите на партийните групи, гдето идеите и идеализмът се смятат излишни. Упадъкът наспроти миналото е просто невероятен.

Ако искаме да разберем поне донякъде, при какви условия, при каква обстановка, из какви социално-икономически и битови предпоставки се раждат историческите личности у нас преди един век, трябвало би да посетим балканските села и градове от двете страни на Стара планина.

Полето, по един общ народно-психологически закон, не е способно да отвъди в миналото борци за свобода и напредък. Там чуждата власт тежи по-силно, там доволството прави населението покорно.

Чистите национални пориви, жаждата за независимост и енергията за труд могат да се поддържат само в запазените от природата кътове. А планините и горите дават най-добро убежище за недоволните, най-голям импулс за работа, за промишлени почини, за спестовност и предвидливост.

Идете в Габрово, в Трявна, в Дряново, в Елена, в Котел. . .; или Сливен, Карлово, Калофер, Сопот, Копривщица. . ., и вие ще почувствувате тутакси кое население и кой дух отвъждат преди освобождението меродавните личности на нашия обществен, икономически и културен живот.

Това са истинските места на българската история, наместниците на Преслав и Търново от някога, като центрове на политика и образованост.

Няма нищо удивително, ако от тия затулени, патриархални или еснафски селища излизат горди и независими, смели и далновидни, любознателни и творчески мъже, набелязали във всички области на производство и идейност целите, които и днес догонваме; излизат черковници, които правят революции (Левски, Макариополски), учители, които стават големи държавници (Богороди, Кръстевич), журналисти, които полагат основи на литература и наука (Раковски, Славейков); поети, които са и сега наша слава (Ботйов, Вазов).

Романтиката на тия подбалкански и средбалкански селища и днес ни очарова не само чрез живописните им видове, но и чрез една поетическа старина, жива във всички области на фолклора и етнографията.

Населението им още пази чертите на едно благородство в нрави, във физиономии, в къщна уредба, което изненадва дори европееца. Същински места и среди на историята.

И всички ония, между нас, които са видели свят в градове и села, лишени от ореола на чистата българщина, ще изпитат тръпки на велика радост, когато посетят тия места и среди, и се проникнат от техния национален дух, и се вживеят в техните незабравими традиции.

Лъхът от тайнствения Балкан се слива с впечатлението от една расово обистрена и мощна народностна стихия, опазила най-добрите качества на българина.

И споменът, оживял магически, раздвижва душата ни, ободрява духа ни, подканя ни за дела.

Желал бих мнозина тая година да посетят напр. Котел, за да видят в малкото оцелели негови стари къщи (едничките, останали след големия пожар, унищожил преди 40 години селото) хубавия наш архитектурен стил и да преживеят заедно с местното население празника за откриване възпоменателни плочи или статуи на великите котленци - Софроний, Бозвели, Богороди, Берон, Мамарчев, Кръстевич, Раковски…

Такава една екскурзия, или друга подобна до ония балкански градове, родина на най-мили за сърцето ни, най-живи за въображението ни български мъже, носи винаги чувство на отрада и на повишено национално самосъзнание.

Нека не забравяме люлките на нашето възраждане и нека връзката с тях бъде залог за нова ревност по род и напредък!

——————————

в. „Летопис”, г. 1, бр. 20, 7.05.1933 г.