Йордан Ковачев

В четвъртък във Багдад, най-рано на пазаря
излезе с кош стъкла Кючук Али стъкларя,
(търговците стъкла напукани на вяра
му дават, та и той грош някой да изкара).
И още неподпрял си коша на земята
и ето, че се спря ханъмка пребогата
пред неговия кош. Купи две-три парчета,
но лира му хвърли, като че днес излята.
Пребърка се Али и цял се разтрепери,
да върне толкоз той, отде ще да намери?
Пък да й я даде и върне всичко взето
не бива, че на зло ще е тoгаз сефтето.
Бре тюх, бре кюх, глава Кючук Али разбива,
когато с страх съзря, че тя ще си отива.
- Ханъм, пари назад да върна ази нямам.
- Назад пари пък аз не искам и не вземам, -
отвърна тя със смях и тръгна да отмине,
придружена от две нагиздени робини.
Че как? Кючук Али съвсем загуби края,
главата му писна, умът му се замая.
Разглежда я добре, но лирата си лира,
и толкоз нова май със мъка се намира.
И весел и щастлив, лепнал на длан парата,
за щастие я той потърка по брадата.
Върза я здраво в пош, във джоба я намуши,
за по-добре си той джоба с ръка запуши
да сеща всеки миг, че лирата е там.
И плувнал цял в мечти подпря стената с рамо,
засмятал вече в блян: „Сега да се захвана
с тез парици аз, сам господар ще стана.
До днес съм работил за другите търговци
и дърпаха ми те бедняшките грошовци,
но вече тя умря, и майсторът го няма, -
сега е час дошъл и аз да се съвзема.
Та няма чак до гроб на друг да се робува,
един да ходи сит и във пари да плува,
пък аз, Кючук Али, в мъчение голямо
по фурните да спя, да ям извара само!
Спечеля ли пара, прикътвам я на тайно, -
не пия и не ям със знайно и незнайно.
Сега и дрехи аз не ща да си ушивам,
така съм си вървял, така ще си отивам -
не му придирям аз… Но щом сбера парици,
стотина като таз, все новички жълтици,
отварям си дюкян със рафтове и стока
и ще продавам там, но не с цена висока.
Придърпам ли веднъж аз всички купувачи,
тогаз знам си сам - Кючук Али, що рачи,
туй става из града. Търговците ще тичат,
край мен ще се въртят, във дружба ще се вричат
но вярвам ли им тям? Е-хей? Яли си има
глава, от вас ли ум ще тръгне той да взема?
И ей халифът чул за мене и облечен.
като суфта, дервиш или кат просяк свлечен
намине към дома да види що съм ази,
дали Кючук Али закона Божи пази: -
той дава ли да пий на всеки срещнат жаден,
нахранва ли дома дошлия странник гладен?
Но аз не съм дете… И хората познавам,
и кой е тоз пред мен веднага отгадавам.
Поканвам го дома, направяме абдеза,
па хайде дайте тук, наслагайте трапеза.
Прислужват покрай нас най-хубави робини,,
със шии порцелан, със уста - рубини.
Нахраним се добре като царе, велможи,
па кажа му тогаз, че и да дремнем може
на мекия миндер - ей там край шадравана.
С паунови пера ни вей мома засмяна.
Заспиваме. Но щом очите си отворя,
аз виждам покрай мен все нови знатни хора.
И вместо просяк стар, одърпан и измъчен,
сам светлият халиф седи до мен изпъчен.
И казва ми: „ - Стани, обични мой везире!
Намерих си и аз достоен най-подире
човек зарад везир. Че как? - Да няма нито слово
за отказ тук пред мен, вече всичко е готово”.
Ей идват слонове за царя и везира,
и стражи със тръби - тръба уши раздира.
През сред града със слон аз царски сам минавам…
народът цял в възторг, аз поздрави раздавам,
и в дивния палат, приготвен зарад мене,
дохождат вси със страх, с трепет и вълнение
да ме дарят. Е-хей! Кючук Али това е,
какъв човек е той, цял свят ще да познае!
А-ха! И тез пред мен пролазват, що до вчера
се смееха над мен, мен скубеха без мяра!
Да ги приема ли? О, не! Вън с даровете!
И ритвам ги ей тъй тез хищници проклети!…
Звън!… Кошът издрънча, - Кючук Али го блъсна
и всичките стъкла на късове разпръсна.
А неговият кош голям е и събира
чинии и стъкла за пълна златна лира.
Трепна Кючук Али - не сеща се къде е,
а целият пазар се сбира да му се смее…

——————————

сп. „Детски живот”, г. 4, бр. 3, 1933-1934 г.