МАГАЗИН ЗА УСМИВКИ
В кметството, в отдел „Търговия”, влезе странен мъж. Господин Иванов, началникът на отдела, го погледна въпросително. Мъжът беше около четиридесетгодишен с прошарена коса и очи, които изглеждаха сиви, а може би - светлосини. На ръст беше около метър и седемдесет, облечен скромно, с кафяв костюм, жълта риза и червена вратовръзка. Обувките му бяха черни, обикновени, поизносени.
- Какво обичате? - попита го господин Иванов.
Мъжът не отговори веднага. Загледа се към прозореца. Може би се поколеба как да започне. Господин Иванов го изчака търпеливо. Мъжът се изкашля, доби малко смелост и бавно заговори:
- Бих искал да получа разрешение да открия в града един магазин.
Гласът му беше мек, приятен, погледът му - кротък и господин Иванов заключи, че е добър културен човек.
- Досега имали ли сте магазин? - попита.
- Не - отговори мъжът.
Ясно, каза си господин Иванов, сигурно нещо е работил, но са го съкратили, останал е без работа и е решил да отвори някакъв магазин, за да издържа семейството си.
- Какъв магазин искате да откриете?
- Обикновен магазин - отговори мъжът.
Този отговор прозвуча твърде общо и господин Иванов поясни:
- В града ни има много обикновени магазини. За какво ще бъде вашият магазин?
Мъжът пак малко се поколеба, помълча, но по-смело отговори:
- Магазин за усмивки.
Господин Иванов се стресна. Може би не чу добре отговора.
- За какво?
- За усмивки - повтори по-силно мъжът.
Няколко секунди господин Иванов стоя неподвижен. Този мъж или се шегуваше, или не беше нормален. Най-вероятно беше луд, но по нищо не му личеше. Господин Иванов беше готов веднага да го изгони, но реши да се позабавлява.
- Защо искате да отворите такъв магазин? - попита той.
- Защото в целия град няма магазин за усмивки - отговори убедително мъжът.
В този отговор има някаква логика - каза си господин Иванов.
- И къде мислите да отворите магазина? - попита той.
- Разбира се, в центъра на града, за да го виждат и знаят всички.
- Мислите ли, че някой ще влезе в този магазин?
- Разбира се, много хора имат нужда от усмивки.
- Може би - съгласи се привидно господин Иванов и се опита да си спомни той самият кога за последен път се беше усмихнал, но за съжаление не можа да си спомни.
- И все пак… усмивките ще ги подарявате ли, или ще ги продавате?
Във въпроса на господин Иванов имаше нескрита ирония, но мъжът се направи, че не долавя иронията и съвсем сериозно отговори:
- Разбира се, че ще ги продавам. Няма нищо безплатно.
- Добре - каза малко нервно господин Иванов. Беше ясно, че той и мъжът говорят на различни езици и имат различна представа за усмивките. - Ако всичко върви добре, след месец ще получите разрешение за работата на магазина.
- Благодаря ви. Довиждане - каза мъжът и си тръгна.
Господин Иванов остана да седи неподвижен до бюрото. Знаеше, че има много луди хора, но досега не беше срещал такъв луд човек. „Магазин за усмивки” - каза си, как ли му е дошло това наум. По същия начин можеше да иска да открие магазин за намигвания. Понеже имаше работа, господин Иванов се опита да забрави лудия, но все пак той малко го развесели и разсея.
След седмица господин Иванов случайно мина през площада на града и с учудване забеляза голяма опашка от хора пред един магазин. Интересно каква ли стока са пуснали, че има толкова много хора, запита се господин Иванов и се приближи към един мъж от опашката.
- Извинете, какво продават?
- Усмивки - отговори мъжът.
Господин Иванов остана като гръмнат. Магазинът за усмивки вече работеше.
Будапеща, 28. 12. 2024 г.
