Любомир Духлински

1.
Със стоманени нокти и хиенови лапи
неврохирурзи ме разкъсват със радост.
Животът ми е на прага на параноята -
но кой ни брои - лудите на новия век.
Отвсякъде ме заливат съобщения,
едни и същи, няма поне разнообразие -
кървави мъчения, изселени, бодлива тел,
невинни, изнасилени, погрешно убити,
погребални клади от политиците,
но кой ни брои - лудите на новия век.
Семето на смъртта е в алчността на слепците.
Поети гладуват, децата кървят от лекарства,
алчността ги е превърнала в опитни зайчета,
но това никой не го брои и не го и вълнува.
Всичко, което имаме, всъщност не ни трябва.
Майката Земя би искала да вземем по-малко…
Защо не я чуваме - ние, лудите на новия век?
Когато ми говорят за Бог, искам да кажа:
погледнете знаците, погледнете симптомите.
Гладуващото малко момченце с отекло коремче
и тлъстия поп, облечен целия в злато и свила.
И повече никога не ми говорете за святи отци.
Усещам враждебната тишина като пред буря.
Не съм перфектен, нито светец, нито спасител.
С една дума - несъвършен като всички глупаци.
Дописвам историята си, време е за обобщения.
Старостта пълзи към мен, безсилна като покаяние,
здрачът вече не е само причудлива метафора.
Картите са раздадени, може и за мене да има късмет,
няма да е безплатно, в живота няма безплатно!
Накрая съдбата като лихвар ще си прибере своето.

2.
Питам вятъра:
- Къде беше?
Едва го долавям:
- Тук, там…
Бях навсякъде.
Дали ме е чул?
Или са отнесени всичките думи.
Вятърът не чува.
Объркване, разочарование, хаос
навсякъде около мене.
Така е по-просто -
нищо не смущава ума ми.
Всичките ми думи са отнесени.
Не чува вятърът.
Отива си и лятото.
Посивял е вече мъхът,
по обгорелите камъни.
Нощта пада без сили
в дрипите на мъглите си,
в недовършени стихове
и трополене на рими,
спира понякога
край потоци и извори
и сякаш съдбата ме дърпа -
хайде, че бързо ще съмне.
Изваждам отново тоягата,
направена от бодлива акация
и тръгвам на път!

3.
Стената, на която са писали
древни пророци, а днес
се подписват съвременни идиоти,
е напукана по ставите от смъртта.
Слънчевата светлина свети ярко,
а човекът е разкъсан на части
от съвременни кошмари и сънища.
Няма лавров венец, само стенания.
Виждам, че съдбата на цяло човечество
е в ръцете на глупаци и на глутници.
Пълзя едва-едва по разбития път,
строен от философи и императори
и дори понякога ми е смешно -
как ли ме виждат други наоколо:
като ангел, миришещ на сяра
или като сатир със кози крака?
Ако допълзя, може и да се посмеем,
но ме е страх, че утре ще плачем,
защото вярата вече е мъртва.
Можеш да наречеш „братко”
свирепия комодски варан,
който точи отровните лиги,
но не и някой, с който казвате
„Амин” всяка неделя във храма.
А с някои от тях сме делили
дори последна стотинка на две.
Не вярвам вече на никого,
от всеки чакам предателство.
Видях жена да крачи по пътя.
Тя дълго ме гледа и накрая
тихо, много тихо попита:
„Накъде си тръгнал, нещастнико?”
Облизах сухи устни и отговорих:
„Искам да продам себе си,
да вляза в света на успелите.”
Тя само поклати глава.
Огледах се. И разбрах думите й -
стоях до река, но сухо беше коритото,
пътищата - задръстени от обещания
и хартийки, които вятърът носи.
Светът бе затворил очи, за да не вижда
бездната, накъдето се е засилил.

4.
Сенките на Луната се носят
в млечнобяла рокля по вятъра.
Танцуват в плитките вирове
и в сянката на тръстиките.
Върхът на планината скрива слънцето.
С духовете на зората играят на криеница.

5.
Когато напуканите медни камбани звънят,
градинарят ще засее семе от бодливото цвете.
И колелото на деня ще се завърти бавно.
В сиви утрини вдовиците плачат самотни,
в предутринното небе търсят пророчески знаци,
които да разсеят желанието и самотата им.
Всички те харесват лудия, който бие камбаната,
сутрин мъркат и шепнат: „Вземи ни и нас”.
Гледат с безцветни, подивели от жажда очи,
те, тъжните, пресъхнали хартиени куртизанки.
Свеж театрален дъжд завалява внезапно -
да охлади въздуха, земята и огъня.
Звънарят размахва червено парче тухла
и надрасква „Вяра” по пресните още гробове.
А в параклиса на храма един луд се усмихна,
защото това хич, ама хич не го и засяга.
Слепи магьосници с ярки видения продължават
да се кланят на Исус и лукаво да се преструват,
надявайки се да получат безплатно причастие.

6.
Нощта, обсипана с диаманти,
на простира разпъва плътта ми
над дълбините на времето.
Даде ми кон, и изгрев, и гробище,
каза ми, че вече ще й принадлежа -
да препусна накъдето ми видят очите
и повече никога да не се връщам.
С лице ме обърна да тръгна на изток,
но заключи ума ми с нелепи въпроси.
Построи черно небе над мойта зора…
Докато чаках изток, обагрен във кръв,
да изгрее, поканих вдовиците и звънаря,
опекох сладкиш, подсладен с беладона.
Сладкишът много забавляваше гостите,
които дружно хвалеха жалките ми усилия,
и от страх да не ме обидят весело хленчеха…
После се излежавах със сандвичи на дивана,
облякъл преструвка за повече забавление.
После направих си сал, надявах се да доплувам
до ръба на стария свят и да сложа цвете на гроба им.

7.
Тревата в косите ти
се разстила на слънце.
Когато ми наливаш вино,
очите ти се отразяват
- горещи, искрящи -
в моята чаша.
Докосвайки лицето ти,
пръстите ми се лутат,
приличат на танцуваща
по камъните вода.
Есенни листа,
уловени от вятъра,
падат върху огъня,
в който ти искаш
да ме положиш.

8.
Събуди празното пространство в ума си,
облечи новата зелена дреха на шута,
разруши стария мост и изгори лодката -
няма как да стигнеш до отсрещния бряг.
Жътварите ще започват жътвата на разсъмване.
Сега мечки бродят в градината с орхидеите,
през нейните усойни, библейски морави.
Нощта разгърна оръфаната си пелерина
наметна я над пожара в речната долина.
Древна лунна светлина пълзи по вълните
и скрива дори димящите мисли във сенките.
Някой е наредил мислите да бъдат охранявани,
но стражите дремят, облегнати на трънени копия,
топлят ръце със дъха си и гледат на изток.
Не е нужно да си магьосник или гадателка,
за да знаеш, че през есента опадват листата,
а вечер слънцето в океана потъва, затова
събуди празното пространство в ума си,
облечи новата зелена дреха на шута,
разруши стария мост и изгори лодката.
Защото, май че е време за Пътя!

9.
Скалата на демона
тази нощ е на стража
над това бледо крайбрежие,
осеяно с борове и със кактуси.
Скитам, накъдето
ми видят очите -
сред розмарин
и храсти алое.
Странни билки обсипват
напечения от слънцето
изровен каменист път.
Ще натегна старите струни,
направени от опънати нерви
и додето се появи слънцето
ще изпея своята песен,
ще дочакам светлината
слънчевата любовница на деня -
бавно да се вдигне над хоризонта.
И защо не? Дори Одисей е паднал
под магията на своята мрачна Цирцея,
а нейното заклинание още не е изчезнало.
На острова, сред мраморните гори,
Цирцея, изпълнена с коварство и ревност
превърнала славния Одисей във прасе.
Какво толкова? Позната история.
И днес е същото, но няма кой да свари
целебна отвара от вълшебната трева „моли”.
за да не грухтим като заклани прасета.
Няма го и Тирезий - да го попитаме
за път към отвъдното или за съдбата си.
Слушаш шепота на самотния бряг
и търсиш подходящите думи,
а те постепенно се губят във нищото…
Летните нощи са все по-студени.
Красотата им е изчезнала…
Светлините някак си са помръкнали.
Или не са били там никога…

10.
Дъщерята на фермера,
свежа като светена вода,
вървеше по пътя,
румена като ябълките,
които крадяхме като деца.
Земя, поток и дърво
се борят с морето.
Вълните отмиват пясъка
от ниския остров,
в средата е само скалата
на която е седнала
дъщерята на фермера.
Залезът избледнява.
Постепенно пада нощта.
Полето е жадно за дъжд.
Песъчинка по песъчинка
бурята прибира пясъка,
от който се надявахме
да се роди нова любов.
Вятърът се сгушва на острова.
Грубият гранит се издига там,
където кръжат чайките
и се плъзгат тихо над острова.
А на скалата проблясва косата
на дъщерята на фермера.
Совата познава очите й,
а тя плете венци от тръни и шипка.
Безкраен мир, в който само
тъмните пристанищни кейове
приличат на каменни пръсти,

11.
Когато се опитвам да те напусна,
все още се смееш.
Ако можех да те измамя…
Защо купчината лъжи,
се облягат само на мен?
За да ме смажат?
В мечтите за живот или смърт,
сякаш с кавалерия на отчаянието
ти преобразяваш съдбата ми.
В книгата на тъжните съботи
трябва да избера къде и кога
да се случи раздялата.
Дланите на ръцете ми
овлажняват в очакване.
Господи, трябва да тръгвам.
А може и да остана.
Да излъжа, че съм пияница,
за да ме оставят на мира.
Това ще е друг живот,
ще донесе ново разбиране.
И в тези безкрайни дни,
въпреки че не броя часовете,
самотата няма да е мъчение,
а награда за мен…
Да тръгвам! Но къде да отида?
Моят дом… беше онзи пясъчник,
който водата отнесе в морето.
В далечината виждам силуети,
опитвам се да ги стигна,
да срещна хора, а те се разбягват.
Кой ли бяха? Духове - сгърбени,
съсухрени, превити от старост?
Старице, ти ли бе, Жулиета,
превърнала Ромео във роб?
Или си Дулсинея - уличницата,
и твоята слабост Дон Кихот?
Така и не разбрахте никога,
че любовта е битка, тя не е игра.
Двулика е природа й, често
ловецът се превръща във дивеч!

12.
Мислеше, че сърцето му ще се разпадне
от топлината на тялото на актрисата.
Никога не можеш да направиш разлика
между предател и победител. Все там е.
На пода до вратата - празна бутилка
вятърът гони из стаята бележка,
издадена от нощен магазин за напитки.
Актрисата… Каква съдба, Господи…
Тя го обичаше като син и любовник.
Целуваше земята, по която той ходеше.
През нощта беше звезда в Млечния път,
Той беше човек на нощта и светлина на деня.
Златна усмивка и подличко предложение.
И дъхът на Бога, ухаещ на сладка подбуда:
„Пейте химни, славете ме, правете любов.
Той ще донесе аромата в леглото ти,
ще украси живота ти, ще спре студения вятър.”
Актрисата вярваше, сляпо вярваше. До деня,
в който той продаде любовта й на режисьорите.
Вече изглежда, че балонът се е спукал,
А имаше време, когато в главата й
се раждаха песни и рецитираше монолози.
Любовните песни се лееха като майски поток.
Във всеки ред бликаше чувство и лирика.
Но това вече е минало. Разбрах го и по себе си.
Харесваше ми как само ме гледаш:
ти също се смееше, но дълбоко в себе си.
Не използвах своя шанс, а ти взе своя.
На моя блуждаещ кораб ти бе екипажът,
но пропуснахме прилива, капитане,
и си останахме заседнали в пясъка.
Понякога все пак заспивам на плажа
и сънувам до първи лъчи да звучи музика -
като маршове, с които се тръгва на бой.
Бойното поле в тази война се нарича любов,
тя е без победители, има само губещи.
Войната с любов е започната -
смачканото легло е бойната линия.
Свещите, втикнати в ракиени чашки
хвърлят черни редици от отражения.
В тази война има само губещи,
додето свещите бавно догарят.
Да бъда с теб? Непоносимо е!
Не мога да те деля с другиго,
защото знам, любовта неделима е -
като роден дом, като ранено сърце.

13.
Светлината на добрите дела
сега е приглушена до тъмно.
Художникът познаваше лицата им,
строгите пози на мъртви епохи
замръзнаха върху конопеното платно,
потъмняло от времето и от мухъла.
Редят се един след друг на стената
новобогаташи - добродетелни, искрени.
Дали да не помислим и за потомството,
за достойнството на малките хора?
Тях няма кой да ги нарисува,
а онези, велможите, ще живеят,
благодарение на художника.
Защо не рисуват и бедните?
Падналият за слава на Бога умира,
а войникът, жертвал кръвта си,
не разбира защо рискува
живота си за шепа стотинки.
По улиците на богатия град,
съсирена кръв и полицейщина,
всичко е направено грешно.
Болен и уморен, див е светът -
той е във пламъци, стене земята.
Предвождат ни неандерталци,
засукват ръкави, по ръцете им тече
незасъхващата кръв на невинните,
която няма как, а и никога повече
няма и не може да бъде измита.
А нали уж всички сме братя?
Защо част от нас са избрали
да прережат врата на белия гълъб?
Смъртта, която допускаме,
е нашата собствена смърт.
Убийствата, които извършваме,
се извършват във нашия дом -
убити сме от безразличие,
убити от нашата алчност,
убити от ненужни богатства,
ограбени от безпризорни,
убити сме в нашите църкви,
сух е на вярата коренът.
Белегът на Каин е на лицата ни.
Светът е обърнат наопаки -
вярващите днес стават жертви.
Религията е трик, а ние си искаме
Бога, който са ни откраднали.
Все още вярваме, че идва спасение,
без дори да забележим,
че нормалният свят си отива.

15.
Кръвта започна да тече
и чух съдбата да крещи
прощална лебедова песен.
Ослепителният залез на деня
излива злато през очите ми.
А те са вгледани навътре,
те виждат мрачната беззвездност.
Усмивките са знак за празнота,
в синия лед на сребристото небе
бледнеят и постепенно посивяват.
Сива мечта, която се превръща
в беззвезден мрак в пустинята.
Докато на август огнения вятър
духа присмехулно във лицето ми,
ошашавен от жегата, през полето
по пътя праши нечий алест кон.
Злото слънце излива бял огън.
Дълбоките подмоли във реката
сякаш стенат някъде изпод земята.
Тръни и класове се преплитат,
в страстна прегръдка преди зимата.
Над притихналия свят надвисва
само тръпчива миризмата на пелин.
Замайваща и по-горчива и от спомени.
Горчивина на пътя, тишина, безмълвие…

16.
Приказките са просто приказки.
Спорове, споразумения, отговори, съвети,
ясно формулирани принципи.
И послания.
Това са само приказки.
Бърборене,
мърморене,
закачки
и караници, караници, караници.
Врява,
глупости,
боклуци.
Това са само приказки
и задкулисни разговори.
Говорене,
говорене,
говорене,
това са само приказки.
А и какво ли друго ни остава?
Присъди,
клишета,
коментари
и полемики.
И бърборене,
бърборене,
бърборене,
опровержения и критики.
Това са само приказки -
евтини и без значение.
Избирам само думи,
които започват с буква Д.
Дебати, дискусии.
диалози, дуализъм, диатриба,
декламация. декларации, двусмислие.
После общото бърборене.
Разговори, развлечение, нападки,
изследване, разследване и жлъчна реч.
Възклицания, обяснения, преувеличения.
Говорим всички.
Твърде много.
Приказки без стойност,
незначителни.
Разговорния боклук.
Всичко това са само приказки.

17.
Тишината зад стъклото на прозореца
беше толкова дълга,
дълга като писмата, които изпращам.
Тишина. Няма отговор на писмата…
Как мирише разорана земя.
Дъждът прелетя и избяга,
по върбите белеят котенца.
Как мирише на орлови нокти!
Листата се свеждат надолу
и отронват перли от върховете си.

18.
Ето една снимка,
която съм виждал преди…
Живот, пълен с очакване.
Спомням си тази снимка:
исках да усетя
ударите на сърцето ти
и ритъма му толкова близо,
така, че да изглеждаш моя,
тогава, днес и завинаги.
Помня усещането.
Толкова близо до теб
и ударите на сърцето ти.
Сутринта
си давам сметка,
че нощта е аквариум,
пълен с фалшива любов.
Първи петли ще пропеят,
стреснат ще отворя очи,
за да се порежа на ножа
на непозната усмивка
и да видя в съня си
как кръвта ми изтича.
Как да изплувам
от лепкавия аквариум?
Не искам да се удавя
в една и съща вода два пъти.

19.
О, те се докосват,
Те се усещат.
Те се движат.
И се обичат.
А аз съм лице
върху картината,
окачена във ъгъла.
Вятърът отвя чувството,
а косата ми в друга посока.
Вятърът духа през мен.
В картината няма прозорци.
Без отворени прозорци е душно…

20.
Ето го ангелът
на световната страст.
Изправен на съд.
Да се скриеш сред мъгливите
силуети на плажа
с димяща цигара,
да се изгубиш
сред преминаващи гласове -
мрачен и подозрителен.
Ето я - световната ярост,
която за по-лесно
наричаме страст.
Възхитителните измами,
които мъчат разума,
измъчват и мозъка на сомнамбула.
Световната страст е уязвима,
тя е непоносима.
А трябва да носим кръста си заедно -
перфектната двойка…
Аз имам своите
противоречиви възгледи.
Тя има своите
променливи настроения.
Твърде, твърде много
делириумни тенденции.
Това усложнява нещата,
влошава ги.
И те изпълва с тази безнадеждност.
Сякаш си попаднал
в перфектната катастрофа…

22.
Падам в бездънно море
от паника и страдание.
Цялото ми същество
се протяга към далечния бряг.
Сред вълни от емоции
не се съпротивлявай -
те са по-силни от теб.
Всичко е наред,
нищо че бучи в ушите.
Всичко е наред,
нищо че е малко страшно.
Всичко е наред,
събуждаш се в леглото си…
Подводни сенки дебнат
под мъгливия таван.
Държат ме буден през нощта…
И болката от мълчаливата борба…
Можеш ли да ме издърпаш
от тази безсънна нощ?
Можеш ли да ме издърпаш…
Помогни ми…

23.
Не би трябвало да бъде птица без крила
или компаньонката по телефона,
която спи в уюта на чуждото легло.
Тя може да е необичайна, театрална.
Или неуловима, като сянка в сенките.
Можеше да е небрежна и да пее по бельо…
Нейната мъдра и дива женственост,
недостатъци и безразсъдни действия…
Вече разбирам защо веднъж ми каза:
“Погреби ме, но не ме давай на забрава.”

24.
Когато вървиш по улицата,
все гледаш в краката си.
За да не срещнеш очите
на наркомани и социопати.
Струват стотинка дузина от тях,
но имат кобури и пистолети.
Хелоуин е всеки ден в седмицата -
такъв е животът във клетката.
Навсякъде около нас правила:
стените стават все по-високи,
клетките стават по-здрави.
Нищо не е свято
и нищо не предизвиква възмущение.
Стените стават все по-високи,
клетките стават по-здрави.
Когато караш мерцедеса, си мислиш,
че си във безопасност,
но в света на злото няма спасение.
Престъпници с оръжия и ножове,
които крещят: „Направете път
или се простете с живота си.”
Какво се случва днес със света?
Какво, наистина…

25.
В този луд свят,
изпаднал в делириум
едното око се смее,
едното око плаче,
смазано от грижите
и умората на живота.
Другото - все му е тая!
Крачка назад…
В един момент умираме
изненадани, додето
чакаме слънцето да изгрее,
чакаме дъжда да отмине,
чакаме да падне монетата,
скрити в облаци от надежда.
Стоим върху плаващи пясъци
с надежда някой някъде
да ни подаде ръка.
Някой ден…

26.
Много отдавна, в друга епоха,
когато бях глупав и млад.
вкаменени снимки на моя живот
показваха каква лесна мишена съм бил:
глупав всезнайко, огряван от слънце,
нещо като паметник, като динозавър.
И ето, някой днес изравя костите ми.
Невежеството винаги е било моята сила.
Добавете към това наивност и гордост.
Не е нужно да сте учен,
за да разберете как всеки хищник
можеше да ръфа парчета от мен.
Когато погледна назад -
цяло чудо е, че още съм на земята.
Всички мои грешки и тъпи решения
тогава почти ме довършиха.
Не си струва да си прекалено добър -
това е единственото, което научих.
И въпреки това създадох
моето динозавърско изображение.
Сега се мятам в него в делириум
и чакам някой да ме изкопае.
Някой ден…

27.
Затвори очи и ме погледни.
Аз ще стоя до теб.
Между тъмносиньото море
и покриващите небеса.
Ако не можем да намерим думите,
обърни се към вълните.
И двамата ще им се подчиним.
Всички грижи на деня са скрити
под избледняващите облаци.
Тайните на нощта
ще оживеят във очите ни.
Няма нужда от бързане,
няма нужда да се притесняваме.
Нищо не ни свързва.
Летим във въздуха.

28.
Есента дойде да си почине
в собствената си градина.
Дойде дървета да рисува
в непростително красива нощ.
Много неща вече са изгубени,
дори листата, оцелели по дърветата.
И изведнъж есента се насълзява.
Разбирам я. И моите очи са мокри.
Тежки са думите, които падат,
оголват клоните и носят студ.
В голите клони търси път
и се заплита нейната молба:
- Не ме оставяйте сама…

29.
Хората летят, хората се спасяват.
Хората се въоръжават до зъби.
Показват ги по телевизията,
Разхождат се по Луната,
или по дъното на морето.
Хора в гробове, хора в иглу.
Дори племето на пигмеите.
обръща този свят с главата надолу.
Хората се припичат на слънце,
Хората се обличат, други са голи.
Хората плащат скъпо, прескъпо
да гледат как двама души се бият.
И пак хората често повтарят:
„Погледни ме, обърни се към мен,
съблечи ме, залюлей ме,
обади ми се, телеграфирай ми,
приеми ме, досаждай ми, изхвърли ме.
Или ме люби. Ще си имаме дете.
Ако пък нямаме - ще си купим,
днес ги продават навсякъде.”
И все пак хората са тези,
които преобръщат света.

30.
Сутринта се събудих
в страшна догадка -
прокарах ръка по главата си
и изтръгнах кичур коса.
Отидох при лекаря си,
той се замисли дълбоко.
Промърмори: „Това е депресия.
Е, просто не можеш и не бива
да й позволиш да ти се налага.
Трябва да разбереш, че светът е цирк,
пълен с идиоти и клоуни,
и няма как да угодиш на всички.”

31.
И ако Бог е мъртъв, тогава аз какво съм:
прашинка върху крилото на муха,
летяща през дупките в небето.
И ако Джаксън Полак е гений,
тогава какво за мен да кажа:
парче мъх върху древен камък,
заровен в желатин в пясъка на Венера.
И ако една птица може да говори,
тогава какво е бил динозавърът?
И кучето може да вижда сънища.
Не е ли невероятно?
А човек може да проектира светлина…

32.
Просто си мислех за
челюстите на живота -
как те дъвчат и те изплюват
обратно във тигана.

И докато животът все бяга,
завой след завой,
нагоре и надолу,
мислиш си, че си добре,
но изведнъж се връщаш във тигана.

Животът развива свойте странности…
Мислиш си, че си добре,
но изведнъж…