Георги Ревов

ДО СЛЕДВАЩАТА КРАЧКА

Додето още креташ. И драпаш по земята,
надежда има още да стигнеш до вратата!
Ключалката да счупиш! Вратата да строшиш!
Но пътя до Звездите - пеша да извървиш!…
Защото си на прага! И трябва само крачка
самичък да направиш до следващата крачка!
Където под Звездите - на цялата Вселена -
във джоба си да сложиш и Парис и Елена!
Та пак да се изправиш! И пак да си на крак!
Макар да те наричат пройдоха и глупак!
Главата си да счупиш! Перваза да строшиш!
Но пътя до Звездите - пеша да извървиш!…

МЕЧТИТЕ МИ СА СТРЪМНИ ВЪРХОВЕ

Какво като годините препускат
на своите невидими коне?…
Мечтите ми все още скитат боси!
С развят перчем! И с голи рамене!
Събужда ги на Утрото тромпета -
щом Слънцето от хълма разцъфти!
Земята се превръща на карета!
И хукват боси моите мечти!…
През камъни! Дървета и ливади!
През огън!… И дълбоки снегове!
Мечтите ми са още голобради!
Мечтите ми са стръмни върхове!

ПО ТРАСЕТО ЗА БАЛЧИК

Някъде отвъд баира
между четири страни
Вятърът за миг не спира
като струна да звъни!…
Да се пръска на парчета,
но да ходи на пети,
между хиляди дръвчета!
И открехнати врати…
От Калкута до Киншаса!
И от Варна до Балчик -
Вятърът почти слънчаса
на кобила със камшик!
За да кърти магистрали!
И да пада изведнъж…
Докато не се подпали -
между здравец и камъш…
Вятърът се трансформира
по трасето за Балчик,
ала стига - до баира -
като истински войник!

ПРЕДИ ДА ПОРАСТЕ ТРЕВАТА

Защо ли се събуждам рано?
Да пиша нови стихове?…
Или да чопля стари рани
в душата си от векове?…
Нали каквото да напиша
ще бъде - вятър и мъгла?
Додето Времето издиша…
И слага - черни очила…
Зората пак ще се надига
с подпухнали от сън очи,
преди да си отвори книга!
И дълго после да мълчи…
Че думите са отлетели
завинаги със оня влак,
след който Зимата пристига.
И пада от небето сняг…
Да скрие хълма и реката.
Да скрие после и градът.
Преди да порасте тревата!
И стане по-добър светът!

КАК СЕ СТАВА НОВОДОМЕЦ
В ГАБРОВСКИЯТ БАЛКАН

Трябва да си имаш вуйчо владика!
И къща от него - широка
като Петроханският проход!…
И дълбока като
Искърското дефиле!
Та като влезеш в нея -
да забравиш на кой свят се намираш!…
Дали на Горната земя?
Или на Долната, където
Юнакът от приказката
още се бори с Ламята!…
И не се знае - кой на кого
ще отсече главата?
Дали Юнакът на Ламята?
Или Ламята на Юнака?
Защото с годините дотолкова
са се уеднаквили и двамата,
че са заприличали
на сиамски близнаци…
И вече е невъзможно да различиш:
Кой е Юнакът?… И коя е Ламята?

КАТО ЛЪЧ ОТ НЕБЕСНА ФИЕСТА

Вече толкова време вървя
за да стигна при теб от гората,
че поникна в брадата ми ръж…
И Балканът преплува реката!…
Чувам още Звездите над мен
да надуват овчарски кавали!…
Та Зората със поглед смутен -
три Балкана до днес да подпали!
Трябва още към теб да вървя!…
Да се влача през глухи стърнища,
чак додето не стана на стрък -
със лампази от мокри кълчища!
Пътят спира да ходи пеша -
край висока до кръста коприва.
Ах, колко малко ми трябва сега
да те видя отново щастлива!…
Двеста крачки край двеста брези
или няколко пъти по двеста,
трябва Утрото с мен да пълзи
като лъч от небесна фиеста!…
За да мога - по първи петли,
три кълбета от сняг да развия!
И с брада от поникнала ръж
най-накрая да те открия!

СРЕДНОЩНА ИЗПОВЕД

Бурята е кратка. Дълга е нощта.
Искам да ти кажа толкова неща,
но не мога даже дума да обеля
точно по средата на една неделя.
Нещо ме тревожи. Нещо ми горчи.
И светът край мене почва да мълчи.
Гълта си езика, даже светофара -
между две фадроми и една самара.
Слънцето си тръгва. Вятърът гърми,
че със теб сме двама, тъжни и сами.
Месецът заспива… Тиха е нощта,
докато ти кажа хиляди неща…
Слънцето изгрява! Връща се денят,
а край нас умира и мълчи светът.
Бурята е кратка… Дълга е нощта -
между листопада, теб и есента…
Нещо ми говори. Нещо ми крещи,
че дъждът във мене дълго ще гърми!
Месецът заспива… Кратка е нощта.
Исках да ти кажа толкова неща…

ОТКАКТО ТЕ НЯМА

Знаеш ли, че в моя хол,
дето Зимата слънчаса,
масата е вече стол?
А пък столът стана маса?
Може би защото тук,
в тази отчуждена къща
въздухът без теб е друг,
а пък болката могъща!
Впива острите си зъби
някъде дълбоко в мен…
И не спира да ме ръфа
всяка нощ и всеки ден…
Затова, че аз съм тук,
а пък ти си в друга къща,
Вятърът сега с юмрук,
всичко преобръща…
Масата е вече стол,
а пък столът стана маса,
докато Таванът гол -
даже мъртъв не миряса!
Взе че се откърти сам!…
И така се сгромоляса,
че превърна моя хол
от веранда на тераса!

ДОДЕТО УТРОТО С ТОПОЛИТЕ ФЛИРТУВА

Какво като живея между книги
в един разхвърлян стар апартамент?
Отишъл бих за тебе до Малави,
а после с влак почти до Мериленд!
Защото те обичах до полуда!…
И може би, защото те живях!…
Павирал бих за тебе Хоризонта -
без капка ревност, болка или страх!
Откъснал бих Звезда от небосклона,
когато пада есенният здрач…
Преди да си изгладя панталона
да гледам с тебе футболния мач!
Аз бих ти свирил пак на мандолина!…
И бих ти пял - с гласа на Азнавур,
макар че младостта ми си замина
със филмите на Фос и Радж Капур…
Сърцето ми със тебе ще лудува!…
И може би ще скача на въже,
додето Утрото с тополите флиртува!…
И слуша рецитал на Беранже!…

МЕЖДУ ХИЛЯДИ ДУМИ

Между хиляди думи.
Между болка и смях.
Между слепи куршуми.
Между радост и грях.
Между лято и зима.
Между вчера и днес.
Търся твоята сянка!
Търся - твоя адрес!
И вървя от години!
И мечтая на глас!…
Не за златни бижута!
Не за вила в Парнас!
Не за топло местенце!
Не за скъпи коли!
Не за блясък и слава!
Не за власт и пари!
А за твойта усмивка!
И за - твоя адрес.
Между два светофара!
Между вчера и днес!

ИЗВИКАЙ МЕ

Извикай ме по име!
Извикай ме на глас!
И аз при теб ще дойда
дори и в късен час!…
Вратата ще отключа
със двете си ръце,
открил най-после ключа
към твоето сърце!…
Додето ти повтарям
с пресъхнала уста,
че ти си моят извор
единствен на света!
От който пия денем,
а нощем съм пиян…
Превърнал се от облак
на страшен ураган!…

В КРАЯ НА ГОРАТА

Там някъде далече
във края на гората,
където се целуват
Небето и Земята!…
Аз вярвам че отново
ще дойдеш като цвете!
И пак за миг ще стопля
ръцете ти и двете!…
Додето като птички
във близките ливади,
ще пърхат Ветровете -
наперени и млади!…
А Слънцето щастливо
през ниските тополи,
ще слиза по пътечки
от бели гладиоли!…
Та нежно да запее
с гласче на мандолина,
макар че ще загуби
и образ, и картина…
Щом види отдалече
във края на гората
как с кърпичка ни махат
Небето и Земята!…

ЛЮЛЯК

Ръцете ти ухаят пак на люляк!…
И става люляк цялото небе!…
И няма ден! И няма нощ!
А само цветове се ронят,
додето и самата ти
не станеш цвят!…

ПО ПЪТЯ МЕЖДУ ВАРНА И БУРГАС

Не помня точно как се запознахме,
но помня още топлия ти глас,
край клоните на старата черница
по пътя между Варна и Бургас!
Усещах как Земята се разтваря!…
И как препускаха в гърдите ми коне
със гриви от настръхнали стърнища!
И с конски впряг от млади ветрове!
Аз бях тогава сигурно слънчасал…
Пиян вървях до теб като дъга,
макар да си представях че съм рицар,
а ти до мене - майска синева!…
Години от тогава се събуждам,
щом чуя в мрака първите петли…
Сърцето ми на рана се превръща.
И тази рана почва да кърви…
От спомени… Усмивки и обиди.
От гневни думи… И добри очи.
Дълбоко в мене раната притихва.
Но още продължава да кърви…