Нико Стоянов - „Пародийно хайку”

Кирилка Демирева

Познаваме поета Нико Стоянов преди всичко като лирик. Чувствителната му душа е сплела словни ореоли около образите на Буджака и България. Умът му броди из историческите коловози на тези свещени за него земи и в драматичен сблъсък с въпроса, пренесен в настоящето от сенките на неговите предци: “Защо сме тук българи в Бесарабия, и откъде сме тръгнали?” А той повлича след себе си тежкото гнетящо съмнение у потомъка и едва сподавеното му обвинение:

Бих може би проклел отдавна
и оня век, и оня ден,
когато прадядо ми бавно
повдигнал своя бял остен,

когато тръгна, заскрибуца
през буците от рът на рът,
с дечица пълната каруца -
печална песен в дълъг път…

Но някъде по друмищата между двете земи ще просветне умиротворителният стих, който увековечава самочувствието българско като неразрушимата твърд на оцеляването и пребъдването:

Напуснал свидните Балкани
не за да търси лек живот,
а българин да си остане
и да опази своя род!

Такъв е поетът в класическото стихотворение “Моят род”.
Но житейската река си тече и става все по-мътна за идеалистичните поетически представи. Моралните ценности еволюират към смразяващото “Всичко е позволено!” Справедливостта е натикана в задния двор на правосъдието. Човещината все по-често си има цена. Личният интерес диктува идейната и поведенческа повратливост, която стана обществена норма. Войната е телевизионен сериал и всяко твърдение за нея е съпроводено от съмнението за лъжлива информация. Истината е пясъчна кула. Малките държавици са пешки за световните играчи.
Вероятно всичко това е видял, почувствал и изстрадал поетът, за да възкликне като класика: „Не, сега не е за поезия!” Сега е за епиграми, казва поетът Нико Стоянов и се е заел да сочи иронично-саркастично кривдата в света и у човека в новата си книга “Пародийно хайку”(2024). Проследявайки смисловите акценти в стихотворните тристишия, откриваме не просто тематично многообразие, а дори и всеобхватност на проявленията човешки и обществени.. Пародиран е светът, който във виждането на автора е опак. Опак на десетилетия градените му представи за порядъчност и морал. И както му е редът, пародиран е не само жанрът хайку, но и псевдонимът, зад който се крие авторът - Бесс Арапски. Предвидливостта му да пародира жанра е похвална. От една страна, авторът си спестява евентуален упрек, че нещо от същността на жанра му се изплъзва, от друга страна, има възможност да интерпретира темите в широкия диапазон на комичното. И неслучайно е потърсил за гарант самия Достоевски, като е поставил за мото на книгата мисълта му: “Смехът изисква преди всичко искреност, а къде у хората искреност?” Вижда се, че Нико Стоянов намигва и към самия себе си, приканвайки читателя да се увери или усъмни в неговата искреност. А че е искрен, това е безспорно. За доказателство можем да се позовем на факта, че е чужд на политкоректността, наложена в балканските географски ширини (и не само), но не крие и политическите си симпатии. Политическото е една от темите в пародиите:

***
Позната муцуна - в новите предизборни
списъци, да се избави от старите грешки,
ще помогнат новите.

***
Властта е нещо такова,
което ти се иска да го наръфаш
дори и с беззъбата си уста.

***
Франция евроармия иска,
Америка се стиска,
а Германия писка.

Пародистът обича да се глуми с народите, особено с руснаците и американците: Както отбелязва авторът на предговора към книгата Янаки Зибилянов: „Цялата история на този толкова самомнителен сбириток от нации е подложен на небивала подигравка.”

***
Американците са специален народ,
защото всички са произлезли от маймуните,
а американците - от англичани.

***
Българите не са това,
което са били, а това,
което са останали…

Но в центъра на авторското внимание е човекът с нравствената му многоизмерност. Жената и мъжът са в обиталището на своя „мек” антагонизъм.

***
Мъжете първо мислят, а после правят.
Жените смело правят,
после го преправят.

***
В любовния триъгълник
всички са
в ъгъла си.

Човекът е уловен в в конфликтното състояние между личен интерес и морални норми, между декларирано и реално поведение.

***
Искаше му се
да е честен,
но да е богат - повече.

***
Станахме господа
и останахме без приятели,
господа!

***
Дадох ви и честна дума -
единственото,
което не можахте да ми отнемете.

Държавата и нейното незадоволително за гражданина функциониране също не е пожалена от пародиста. Казано в духа на класическото хайку, животът е представен в неговото свободно движение и ежеминугно случване.

***
Днес
Темида трябва да има
и контролни везни.

***
Инфлация -
най-лесният и сигурен начин
държавата да те ограби.

***
Богат и изразителен е българският език,
но понякога в магазина
не ми стигат думите.

Не липсват и философските заключения, родени от житейския опит и натрупаната мъдрост през годините:

***
Животът е дар Божи… за някои…
За останалите -
наказание Господне.

***
И човекът
сменя
кожата си.

Всъщност по-голямата част от кратките стихотворни форми в „Пародийно хайку” са своеобразен хибрид между сатиричното острие на епиграмата и дълбинното иносказание на хайку. В тази пресечна точка се ражда пародийното. Както и авторското послание. Казаното се отнася преди всичко за тристишията. Но редом с тях са остроумните съждения или диалозите. В последните са разиграни житейски ситуации, фиксиращи трайни, непреходни човешки отношения и характери.
Нико Стоянов и неговите епиграми са отворени към всякакъв вид читателски предпочитания. Някой ще се засмее широко и чистосърдечно, друг ще се усмихне скептично, но безразличен читател на тази скромна по вид книжка няма да има. Хуморът и сатирата са нейната живителна сила.