КНИГАТА
От една книжна лавица в една книжарница дочух следните въздишки:
Стоя с години на тая лавица, по красивите ми корици времето настила прах.
Заключила в страниците си дълбока мъдрост и светли възторзи, аз просто се задушавам от равнодушието на хората.
Рядко, много рядко към мен ще се протегне някоя ръка. Моята съдба е равна на съдбата на съкровище, заключено в желязна каса и захвърлено в морето.
А до мене мястото на една моя посестрима е винаги празно. С десетки четци я чакат, за да я грабнат.
В нея се разправя за изневярата на една млада жена, описват се с голямо майсторство сцени на сладострастие и извратена любов.
Празно е и мястото на последната школа по модерни танци. Празни са и местата на разни книжлета с порнографично съдържание.
А край мене пъшкат от тежестта на праха книгата на един философ, един сериозен труд върху човешката природа, една художествена книга написана в духа на художествения реализъм. Пъшкат и проклинат своята съдба десетки още научни и художествени книги.
Който има пари не се интересува от нас, за него са достатъчни занимания моникса, покера, танците.
Който би ме чел с удоволствие и с желание да се учи, той няма достатъчно хляб да яде, изнемогва и се превива под камшиците на живота.
Седя върху тая книжка лавица, заключила в себе си много мъдрост, много мощ, но безсилна да се вдигна и да раздвижа хорското равнодушие.
До слуха ми достига, че в моя чест са устроили специална седмица. Във вестниците се пожелавало добри дни на книгата. Платонически пожелания. Акт на куртоазия.
Седмицата ще мине и ще отмине, а мене няма да ми стане по-добре.
Съдба - ще кажете вие. - Времена - заключавам аз.
——————————
в. „Варненски новини”, г. XXVIII, бр. 6684, 25.03.1939 г.
