ЕЛИ
Когато Ели се събуди, в стаята бе още тъмно. Някъде през верандата в далечината трепкаше над тъмния бряг дълбоко врязан в залива фар. Морето глухо шумеше в подножието, разказвайки за далечни страни.
И в това малко, стоящо в дълбочината на залива уединено градче, никой не подозираше колко самотна беше тя. Наистина, сама тя го избра. Но нали докторите й препоръчаха тихо място, в някое приморско градче? И ето, сега тя е тук.
Тя скочи от кревата с изпълнено от надежда сърце, отвори прозореца и седна.
Утринният ветрец я облъхна нежно.
Ели вдишваше с пълни гърди свежия, напоен с миризмата от раковини и тръстика въздух и я обземаше едва доловим трепет.
Под нея вече заливът блестеше като разтопено сребро.
Трепетликите над балкона като че ли разказваха за екзотичността на Изтока, където вече се бе зазорило. Някъде от морето долиташе волна песен на рибар. Чайки се къпеха в първите струи на утрото.
Ели се облече с радост, бързайки за разходка, а после за пощата за писма, в които, може би, ще има и от Вили, който тъй рядко й пишеше, но затова пък в празник, биваха винаги заедно и се разхождаха край морето, събирайки разнообразни раковини.
В дните пък, когато Вили не биваше при нея, тя му описваше във възторг красотата на изгрева, на морето, малката цветарка, която всеки ден минаваше под балкона и продаваше хубави морски лилии, рибарските лодки, пръснати из морето; а вечер - залеза, мрачната, хладна, неприветлива вечер, действаща угнетително на душата, след което тя чувстваше нужда да се облича, да се гизди, да кокетничи и заспиваше с мисълта, че утре ще стори това.
И наистина, винаги скромно облечена, днес чувстваше повече от всякога потребността да се облече в изящни дрехи, да се яви пред хората, да им покаже, че и тя може да кокетничи, стига да пожелае това.
Тя облече бялата си рокля, дълго се фризира и заглежда в огледалото, докато най-после стана и тръгна, Когато слизаше по стълбите, до нея достигнаха звуците на рояла.
„Старата дама пак свири” - си каза тя…
Ели се отби в салона, седна в едно кресло и закрита зад вестника, слушаше и наблюдаваше с любопитство старата дама. Тя беше облечена доста изящно, от което личеше, че е от висшето общество, дошла да прекара няколко самотни дни след един шумен живот. Тя свиреше с увлечение, обед и вечер, парчета от Щраус, Моцарт, Бетховен, Чайковски…
Последният акорд се откъсна от рояла, понесе се из салона и се разби някъде из него на хиляди-хиляди сребърни прашинки.
Ели стана и отиде в столовата, където обядваха вече.
Отговаряйки на отправените й поздрави, седна на любимото си място до прозореца, от което свободно, не стеснявана от никого, наблюдаваше всичко.
- Мадам, сега има турнедо, вашето любимо ястие, - каза келнерът, слагайки пред нея прибора.
Тя му се усмихна любезно и той се отдалеч. Тя обичаше това мило момче, с неговата неизменна приветливост.
„Не е тъй лошо тук, - си мислеше Ели. - Напротив, много хубаво и приятно, а Вили не искаше да дойде. Защо поне не й пишеше по-често!? Има толкова неща, за които да й пише: за градината, за розите, които цъфтяха край фонтана, за арката, която образуваше лозата, за бръшляна, заплел входа на верандата и за всичко онова, което обкръжаваше малката вила, в която живееше и в която се пазеха толкова мили, скъпи спомени.”
Следобеда тя прекара обтегната на креслото, разглеждайки списанията и журналите.
Привечер, като никога, излезе.
Брегът бе покрит с гъста влажна мъгла. Едвам личаха осветените прозорци на хотела.
Вълните идваха на черни, едри и дълги дипли, шумящи страхотно.
Ели вървеше по шосето.
Край брега водораслите се бореха с вълните. Тя си спомни как всяка сутрин, преди изгрева се спираше на шосето. Край нея преминаваше влака.
Локомотивът поздравява с весело изсвирване, което отеква нежно в синьото небе и радостно потъва в сърцето й. По шосето преминава кола, натоварена с цветя, които откарват на пазар.
Всичко това тази вечер й подейства зле. Тя се почувства самотна и убита духом. Да отива по-нататък в тая тъмна вечер бе опасно и тя се върна. Останалата част от нощта тя прекара в леглото си, отпаднала от безплодни усилия да заспи и надви тежките мисли, които я вълнуваха.
И тя видя с безпощадна яснота, на страна от себе си, своя живот и живота на другите хора, които се тешаха с какво да е, така, както и тя винаги утешаваше себе си с това, че ще оздравее, че Вили ще дойде при нея и всичко това, което я гнетеше, а и болестта й, ще изчезне като дим.
Но в такива нощи като тази, когато буря вилнее в моpeто, a тя единствена не спи в целия хотел, всичко й ставаше отведнъж ясно, че е опасно болна, може би смъртно и че от всичко, което си мечтаеше: щастлив живот с Вили, тихо семейно огнище - всичко това изчезваше и че й оставаха да живее още няколко години, а може би- нищо.
Ужасът, изпитван от тия мисли бе тъй голям, че тя отхвърли завивката от себе си и седна на кревата, преслушвайки се в това, което ставаше навън. А от там идваше глух грохот, пищене и вой.
Тя си представи бряг в нощта: диво скалисто място.
Идващите на дълги, свободни дипли вълни из мрачната водна пустиня със страшен трясък се разбиват в нощта и изпълват въздуха с миризмата на тиня, гнили раковини, водорасли и влага. Градчето е потънало в страшна тъмота, а из пътя ни жива душа. Само над хълма има червена ивица.
Тя стисна между ръцете глава, люлеейки я от болка.
- Но защо избрах това място, защо? - стенеше тя - когато има толкова други?
Никога в нея нощем тъгата не е била тъй силна, не се е чувствала така самотна, забравена в света, както сега.
„Утре ще пиша на Вили да дойде” - си каза тя.
Но Ели знаеше, че той няма да дойде, защото утре ще й мине кризата и страха, и че няма да му пише, за да не се покаже много детски наивна и че всичко пак ще получи отново: слънчево утро, paдост, вяра в себе си, в бъдещето и в успеха в живота.
И тя изморена склопи натежнелите си клепки, потънала в балдахина на надеждата, приспана от вечната симфония на битието, за да прелети душата й в царството на Аида.
——————————
в. „Варненски новини”, г. 24, бр. 5621, 17.04.1936 г.
