Лъчезар Станчев

Тежи във блясък от бои и злато
Палатата на дожите над нас,
а ледени ни водят стъпалата
в килии пълни с хлад и тишина.

Разровени, разядени блестят
стени, врати с ръждясало желязо.
Последният осъден е излязъл,
не страда вече тук човешка плът.

Ръждата само като кръв личи,
далечен глас през железата вика.
Глух Мостът на въздишките мълчи,
лежи без глас каналът Каноника.

Излизаме на светлия площад
при гълъби, които хвъркат леко.
Грей светлина в очите на човека
и мраморни колоните блестят.

Дворци люлей водата в тъмен плясък,
измамва ни лазурният простор
и не личи, прикрит във злато, в блясък,
на дожите безгласният затвор.

Венеция

——————————

в. „Дума на българските писатели”, брой № 6, 02.1939 г.