СПАСЕНОТО КОТЕНЦЕ
Изправена до величествената врата, общинската портиерка гледаше как слънцето засипва със златен прашец улицата.
Лицето й бе плоско, бледо и сухо като официално обявление. В лабораторията, собственост на Медицинския факултет, недалеко от общината, се носеха крясъци на животни, които ги разсичаха и изследваха там.
Глуха за тия викове, тя влезе безшумно в стаичката си и почна да милва котката Ронрон.
Когато Карл Грандю почина при железничната катастрофа на северната линия, вдовицата му, по особено благоволение получи службата му в общината.
Тя изпълняваше с легендарно усърдие своите задължения, които бяха важни, защото административното учреждение бе свързано и с общината, и с окръга, и с факултета и всекидневно влизаха и излизаха много хора в него.
Някога мъжът й я бе довел тук млада булка след сватбено пътешествие. Още тогава тя се бе дълбоко покъртила от злочестия изглед на кучетата, които внасяха за разсичане.
Понякога тя закриваше очите си, когато сметната кола изнасяше кучешки трупове, или кога видеше младо, весело куче, пълно още с илюзии, да подскача около прислужника в лабораторията.
Тя си затваряше ушите, когато лабораторията ехтеше от някои пискливи детски крясъци или от безгрижен студентски смях.
Обаче Грандю й внуши, че чиновниците са длъжни да се справят със скитащите се кучета като с обществено зло и че в името на общественото благо, лекарите ги разсичат.
Той й бе обяснил - добрия човек - и тя бе успяла да схване, че тия кучета не са обикновени животни, че са престъпили закона, а са, независимо от това и безстопанствени. И не обръщаше вече внимание на осъдените животни. Котката Ронрон, обаче, тя обичаше от все сърце и я милваше постоянно.
Влязла в стаичката си, вдовицата отиде към синята възглавница, гдето обикновено Ронрон дремеше.
- А, - извика тя и вдигна ръце. Във възглавницата, издълбана като гнездо, имаше две котки. Или по-право до Ронрон се гушеше друго коте, сякаш нейна сянка, тъй сиво и прилично на нея.
- Хе, - прошепна жената със стъклен поглед и полуразкрити като кесия устни. Разбира се, не бе трудно до се отгатне: изострения като нож гръбнак, смачканата черна муцуна, настръхналата козина издаваха беглец от общинската кучкарница.
Тя помъмри нещо и пристъпи към ъгъла, за да хване метлата. Но в тоя миг Ронрон се изправи върху възглавницата, изпъна гърдите си, другото коте също се вдигна и изви гръбнак.
Двете опашки се изопнаха и двете котки почнаха едновременно да издават същото загадъчно, свръхчовешко мяукане.
Тогава, за пръв път в живота си, поради чудната еднаквост в движенията, добрата женица схвана, че всички котки си приличат. Няма разлика между котките, които всички милват и тия, които предстоят да бъдат разкъсани и убити.
Да, Ронрон живееше в охолство, кожата й бе великолепна, зениците й-разкошни, а другото коте, въпреки своята младост, бе дребничко, с оредяла козина, с права като линия опашка и все пак беше съвършено ясно, че няма причина, няма основание едната котка да е щастлива, в другата измъчвана.
И някак неволно човек почва да мисли за някакво неопределено, безкрайно семейство…
Вдовицата направи гримаса, защото не знаеше що става с нея.
През прозореца тя погледна в двора и забеляза слугата от лабораторията, който тичаше и махаше с ръце.
Тогава тя сграбчи решително мършавия беглец и го мушна във възглавницата. После погледна спокойно към вратата, като героиня пред тежко изпитание.
Момчето се яви пред вратата зачервено, а в ръцете си махаше една връв.
- Тук ли е? - запита той набързо.
- Кой? - каза портиерката.
- Котето - извика момчето, - котето.
- Какво коте? - запита тя, без да се помръдне.
- Избяга насам, проклетото животно, - поде момчето, крайно раздразнено. - Сиво коте, вие го видяхте, нали?
Извънредно спокойна, г-жа Грандю, изпълнителна чиновничка, която никога не бе допуснала ни най-малко служебно опущение, скръсти ръце върху престилката си и отговори:
- Не, не съм видяла.
Сетне, поклати отрицателно глава и добави:
- Нищо не съм видяла.
Момчето не скри учудването си:
- Не сте ли видели? - заекна се то. - Изскубна ми се из ръцете, проклетото. Ето от тука… Може би не сте видели кога е влязло у вас. Може би се е скрило някъде под мебелите. Ще потърся, нали позволявате.
- Котето не е тук, казвам ви.
Тя говореше с тих глас.
Даваше си голямо усилие, за да изглежда напълно спокойна, естествена. Тя вършеше подвиг, като жена, която крие подозряло лице, а сама слага на лицето си маска на спокойствие.
- Ако искате влезте, влезте. Но защо да си правите труд?
Следвайки мисълта си, момчето влезе. Тя се отстрани.
То изопна врата си, стресна се, сви рамене, когато видя Ронрон свита на кълбо върху стола, погледна наляво, надясно, смигна с око.
Погледът му претърси леглото, синята възглавница, спря се секунда, две… Нищо не помръдна. Боже мой!
Вдовицата стоеше с кръглото си лице, бледо и безстрастно, като циферблата на часовника.
Момчето промърмори нещо и се наведе да погледне под масата.
В тая минута внезапно тя почувства риска, който поема и - без малко щеше да припадне. Но се овладя, поизкашля се леко засумтя.
Момчето кaза:
- Няма го тука.
И като направи с ръка отчаяно движение, удари се с юмрук в главата и почна да се оплаква от жестоката си съдба.
Началникът ще го нарече пак идиот, защото ще се върне без котето. Той най-после се извини и се отдалечи като влачеше изморени подметки.
Г-жа Грандю се отпусна върху стола, задъхана, разярена; за пръв път тя бе прегазила своя свещен дълг.
След няколко минути се изправи решително и пое към леглото като пияна. В огледалото на шкафа не можа да се познае. Очите й бяха по-мътни, като по време на траура.
Тя повдигна възглавката. Котето, схванато от умора и приключения, не помръдна дори.
То не знаеше нищо, не можеше нищо.
Задоволи се да повдигне към нея своето малко лице, озадачено от човешката несправедливост и своите малки очи, в които се къпеше душата
му.
После с мека ръка тя се докосна до него и чу туптенето на сърцето му.
Наклони се към него, щастлива, че е спасила едно създание.
Не помисли дори за всички дни, които ще преживее, докато храни скришом
малкия беглец, за всички възможни измами.
Тя само го гледаше, гледаше го с майчински поглед, защото сама му бе дала живот…
——————————
в. „Варненски новини”, г. 24, бр. 5683, 18.06.1936 г.
