Воймир Асенов

Из „Граници” (1977)

ТЪГА ПО ПРЕДЕЛА

На Никола Вапцаров
и Антон Попов

Да знаеш ти, само да знаеш,
колко тъга ми тежи по предела.
Все пак, повярвай ми, това не е края…
Там ми седи върху мека постеля
моята стара бяла Неделя.
Но все ме спира това стрелбище.
Скалите пукат. Поток се лее,
а мойта обич се дави в киша.
Гората диша. Листето пее…
И друго нищо. И друго нищо.
А там, в пиринската вечер, се срещат
от тъмно време два черни сокола.
Все спорят нещо. Говорят нещо
за мен и страшната мъжка неволя.
Нечуто хвъркат. Ранени люто.
Не зная как им издържа сърцето.
А горе гордия връх се не срутва
и сутрин свети със мраморно цвете.
Аз все не мога да мина Предела.
За ден да си дойда през билки и ветри.
Аз все не стигам, а тръгнах смело
о, не до Банско, поне до Петрич.
Там, там се събира родът ми
и вдига сватби. И гони кукера.
Ах, горо, знам си; щом дойде редът ми,
на твоите порти и аз ще почукам!

ЗЕМЯ

Тая южна земя. Щедра. Нужна. И моя.
Тя е дала на всеки от своята кръв.
Аз съм тука роден. Аз съм горд. И се моля
и на внука синът му да бъде такъв.
Ти какъвто да си, от където да идваш -
погостувай с добро, но за лошо знай:
тоя край ми е толкова близък и свиден,
че за тебе ще бъде наистина край.
Планина имам аз. Като тръгна сред нея
и през лятото даже снегът да снежи -
ще запее листето й, тъй ще запее,
че над мене надвесен сокол ще кръжи.
И ще пукат скали. Ще се пенят потоци.
И пиринският вятър така ще фучи,
че ще мислят: я Яне минава, я Гоце -
с триста мина минават и буря бучи.
И поле имам аз. То е приказка - слушай:
там браздите ме викат и няма предел.
И тревата дори да умира от суша,
то последния залък на мен ще даде.
Силно слънце от памтивек всички ни грее.
Колко кръв, колко сълзи проляха невинните…
Затова сваляй шапка, когато запея -
Мила Родино!