Любен Кенаров, „Такъв съм!”. Изд. ателие Аб, С., 2025 г., ред. Недялко Йорданов

Лъчезар Селяшки

В началото на рецензията, преди да споделя размислите си след прочита на дебютната поетическа книга на моя състудент Любен Кенаров, озаглавена „Такъв съм!”, ще припомня една мисъл на Мевляна Дж. Руми: „Сторете думите си по-високи, а не гласа”.

Струва ми се, че тя добре подхожда като лаконична характеристика на личността на поета и на спецификата на неговото творческо поведение.

Удивителен дебют наистина! - не само като зрелост, като качество на творбите, но и появил се във време на достигнат висок житейски връх.

Но защо толкова късен е този дебют? Ще отговоря по следния начин: не става въпрос за скромност, за неувереност в собствените творчески сили или за строга самокритичност, а за индивидуален вътрешен усет, за духовно равновесие на нетърпеливия поетичен порив, от една страна, и разбирането за отговорността, за същността и смисъла на поетическато творчество, от друга.

Творчество, което е вървяло във времето по свой път, независим от конюнктурата, от модните и преекспонирани тенденции, от суетна, маниерна игра с думите и жажда за показност.

Път на себевглеждане и съзряване, без приемане на компромиса от тръгване във фалшива посока. При това с една впечатляваща категоричност.

Този път сам се появява, когато тръгнеш по него без преднамереност, когато дълбоко в теб заговори автентичният глас на поезията.

Той е среща с онова преобразяващо вдъхновение, което разпалва живота на поетичното и което внушава, че дъждът не е просто обикновено природно явление, а сияние, което ражда удивителни цветя, красива музика.

Човек опознава заобикалящия го свят и себе си най-вече в сакралността на мълчанието, потребно и значещо като самата поезия.

Тази сдържаност на споделянето може да се обясни и с разбирането на поета Любен Кенаров, че една поетическа творба е ценна, ако съдържа в себе си значима идея, ако в комуникативния акт се придържа към изискването за ясен стил и богатство на чувствата.

А идея, при това осмислена в пълнота, се съдържа още в самото заглавие на стихосбирката - „Такъв съм!”, изведено от едноименното стихотворение: „Докато дишам/ и докато мога -/ ще предпочитам/ поривът/ пред подлостта,/ до дъно/ изживяната тревога!/ Защото този свят…/ Ех, този свят…/ Ще търси още дълго/ своето/ спасение/ пред/ сведения поглед/ на смирените!”

Това е твърдение на човек и поет с характер. И тук не е излишно да припомним мисълта на Атанас Далчев за присъствието на много поети, но малко характери в българската литература.

Определено зряла поезия. Поезия, която страни от фалшивите интонации. Поетът държи тя да бъде не префинена, маниерна, а „пряма, нетактична,/ груба,/ но да пулсира с ритъм на сърце!” („Вместо отговор”).

Най-важното достойнство и художествено постижение на тази поезия е извисената човечност.

Тя е гласът на съкровеното и същевременно на категоричния избор да бъдеш различен, дори да страдаш от това, че си доблестен и искрен в противовес на мижитурщината, невежеството, завистта и подличкото смирение.

Тя е изборът да надмогнеш обезличаващото живуркане, примиренчеството, хитруването на дребно и преследването на лична изгода.

„Такъв съм!” е посветена на няколко значими теми и мотиви.

Ще откроя най-напред темата за социалния живот.

Поетът се тревожи от липсата на вярна посока, избрана от човека, на връх, на „височина в сърцето”; от безволевото движение в омагьосания кръг на „сковаващата плахост, на погребания устрем” („Кръгът”).

Но има и друго човешко присъствие. Присъствието на онзи, когото никой не пита за нищо, а същевременно е отговорен едва ли не за всичко, заслушан, подобно въпросителен знак, в смразяващия писък „на лазерна и свръхмодерна смърт”.

Той има ясно съзнание за несъвършенствата на човешкото, за своята участ („Хомо сапиенс”). Дори ако лирическият Аз бъде повикан от звездите на космическа разходка, той ще откъсне и вземе със себе си стръкче трева или цвете, за да бъдат те напомняне за завръщане, „траектория,/ по която ще намеря/ своя земен корен!” („Траектория”).

Друг път лирическият изповедник, устремен да настигне локомотива на надеждата, изживява за кой ли път съпротивата на възпиращото, обезличаващо време.

Заслепяващо блестят остриетата на релсите, които далече напред се събират в точката на неизвестното. Но тъкмо там пулсира вярата, че има очакване, че има топло човешко присъствие („Нататък”).

Дори изобразявайки картини, вдъхновени от природата, които предполагат присъствие на познати, дори преекспонирани мотиви и настроения, поетът Любен Кенаров е различен.

Наблюдавайки характерни детайли от дошлата есен лирическият Аз усеща безпокойство от нагнетената „ядрена тишина” („Тиха и спокойна есен…”).

Но сред тази тишина долавяме и оптимистичните акорди на „Ботевата песен”. Това е едно от забележителните стихотворения в съвременната българска поезия, посветени на Христо Ботев.

То е дълбоко изповедно: „Животът ти бе кратък като мълния,/ която грее в мойта същност”.

Сурова, но и правдива е истината за живота на Ботев, „кратък като мълния” и за неговото безсмъртие: „Навярно всяко истинско безсмъртие/ след огън/ и след меч възкръсва!…”.

Особено проникновени, изпълнени с искрени, вълнуващи чувства на обич и признателност, на споделеност и прошка, на човешко достойнство и благородство са стихотворенията, посветени на близки хора: майката, бащата и дядото на поета.

Ще посоча няколко заглавия: „Писмо до мама”, „ Майка ми влиза в стаята”, „Взирам се в тревите”, „Оркестър свири рок” и „Обреченост”. Споделеното с родната майка е и явно, и задочно, и в едно особено, полубудно състояние.

Обединителното начало в синовната изповед е искреността. Разочарования и търсене на отговори на трудни въпроси са основателен повод за сина да се завърне в родния дом.

Майката, както винаги, смирено ще слуша, разбирайки без думи неговата болка. Болка на поет, осъзнал истината, че не може с великодушието, присъщо на майка му, да понася незаслужени обиди и предателства; че не може да прости, „когато/ мечтатели умират с песни,/ а други се израждат, мамо,/ за да се наживеят лесно”; „че в името на красотата/ не само трябва/ да умираме!” („Писмо до мама”).

Разговорът на лирическия изповедник с майката (или по-скоро със себе си?) продължава и в полубудно състояние, сред тишината и безвремието на стаята.

Поривът за споделеност има посоката на вертикала - не душата на майката, а синът, останал сам, се изкачва при нея „по стръмната/ стълба/ на своите мисли” („Майка ми влиза в стаята”).

Реалистично и метафизично се преплитат в едно от най-добрите стихотворения в поетическата книга -„Взирам се в тревите”. Синът отново е дошъл на съкровен разговор с майка си. Този път на гроба й.

Взирайки се в тревите „и в студения мрамор”, той я пита как да продължи да живее, за да остане неин верен син, за да оправдае нейните очаквания.

И чува шепота й, пренесен от едно крехко, но упорито цвете през мълчанието на пръстта: „Живей, синко, живей…”.

Кратко като въздишка послание. Смъртта като „последно изцеление/ за болния,/ наградата за унижения,/ за измъчения -/ най-сладка почивка” трябва да се приеме след достойно изживян живот.

Тя е невидим връх, който е необходимо да се изстрада. Тук изображението преминава границите на обикновеното, на познатото и постига трансцендентален смисъл. Прави впечатление усета на поета за детайла.

Мравката, която прибягва през повърхността на студената надгробна плоча, осъществява връзката между хтонично и соларно - между онова „неизбежно, неотменимо, жестоко,/ но единствено справедливо” място на мрака и на видимия слънчев свят, светът на човешката радост и болка, на смеха и сълзите, на възходите и покрусите.

Сходна художествено-естетическа функция в същото стихотворение изпълнява и цветето, поникнало на гроба на майката. То е израз на метафизичния порив да се свържат в едно цяло краткотрайно и вечно.

В „Такъв съм!” присъстват и стихотворения, посветени на темата за любовта, за жената като вдъхновителка, но и като загадка „с объркващ поглед” и закачлива походка.

Жената, която впечатлява със своята привлекателност, но и нерядко носи разочарование. Положителното в интерпретацията на тази тема е, че липсва досадна наивно-сантиментална тоналност, елементарно звучаща романтичност и шаблонни образи.

Бих назовал тези стихотворения (с малки изключения) реалистично-драматични. В тях лирическият изповедник е не някакъв прехласнат юноша, а човек с натрупан житейски опит, изпитал щастливата пълнота на чувствата на любов и взаимност, но и на разочарования и болка.

Те са изповед на лирическия Аз, който познава женската душевност и се стреми да намери отговори на нелеки въпроси. Има любов, има близост, има клетви за вярност, но и раздяла, и напразно прахосано в безплодни спорове време.

Има и мигове на завръщане, които всъщност се оказват нов кръстопът на раздялата: „И странно ще е твойто идване:/ Сияеш в мене слънчево родена…/ Букет на масата полирана/ ще се надсмива/ над чувствата ни/ разпилени…” („Ще дойдеш ти непожелана…”).

Ето още няколко открояващи се заглавия: „Парадокс”, „… Когато си тръгнеш”, „Ресторант”, „Вместо сбогом”, „Във влаковите нощи те сънувам…”, „Търся аз загадката жена”.

В „Парадокс” любовта и искреността са помрачени от отчуждение. В тайно доплитания кафез ще бъдат заключени красотата на дните, поривът за свобода.

Впечатляващи са и стихотворенията, в които откриваме ясно изразени философски идеи.

Тези творби интерпретират най-вече екзистенциални теми и мотиви: „Кръгът”, „Апокалиптично”, „Страхувам се от огледалото”, „Равносметка”, „Етюд”, „Слънчево зайче” и др.

В „Равносметка”, посветено на колегите журналисти, драматичното чувство се основава на съпоставянето на студентските пориви и пламенни амбиции за реализация в живота с дошлото по-късно разочарование: „Как страшни са големите желания/ и отчаянието след това!…”.

„Апокалиптично” е размисъл за съдбата на настръхналото от тревога и идеологическо противопоставяне човечество, за съвременният свят, в който статуквото се крепи абсурдно „на яростта, на силата”.

Угрозата от присъствието на ядрени полигони не е илюзия, а реалност. И няма изход от затворения кръг на безумната надпревара. Затова поетът призовава към равносметка и себевглеждане.

На темата за изтичащото индивидуално човешко време, за преходността на живота, за суровия, мълчалив диалог на зрелостта с огледалото, във време, когато все повече стават тревожните въпроси и натежава усещането за похабяващата чувствата сивота на деня, за угасването на надеждите, е посветено стихотворението „Страхувам се от огледалото”.

Ето само няколко от традиционните символа, с които се свързва огледалото: истина, самосъзнание, мъдрост, душа. То е отразената истина, просветленият ум, душата в пречистен вид.

Отражението в огледалото представлява както проявление на преходния свят, така и познание на човека за самия себе си.

Познанието на лирическия Аз в това стихотворение е свързано с преценка, лишена от самозалъгване. Затова толкова е категоричен жестът: „В някой ден на ярост/ ще счупя/ огледалото!”

Огледалото като соларен символ (защото наподобява слънчевия диск, небето, светлината) присъства и в друго стихотворение, където водеща е философската рефлексия - „Слънчево зайче”.

Една невинна детска игра: „с парчета огледало/ ловяхме слънцето/ и го закичвахме/ в очите на момичетата” се превръща след време в повод за размисъл за човешкия порив към красота и улавяне на пеперудения трепет на чудото.

Чрез великолепния образ на слънчевото зайче е изведена идеята за непостижимостта на хармоничната цялост.

В стихосбирката „Такъв съм!” на Любен Кенаров заемат подобаващо място стихотворенията, посветени на творчеството, на поезията. Ето няколко заглавия: „Думите”, „Вместо отговор”, „Хубавите стихове”, „Във кръчми написани стихове”, „Сега - съвсем накрая…”, „Строежи”.

Творби, в които лирическият Аз споделя разбирането си за смисъла на творчеството като порив и възможност да се задържи отминаващото; като постигане на висшата необходимост от вътрешна свобода; като напомняне колко важно е да съхраним и обогатяваме чувството на удивление към света и към хората.

Това на пръв поглед „най-невинно от всички занятия” (Хьолдерлин) е същевременно отговорност, защото с думите, с езика може да се изкаже както съкровеното, така и обърканото и абстрактното („Думите”).

Отговорността пред словото означава и отрицание на фалшивия тон, на преднамереното, наивно подражателство („Вместо отговор”). „Хубавите стихове/ се раждат тихо./ Често даже без да искаме”, споделя поетът.

Те идват със силата на някоя изстрадана истина и събуждат човешката същност, изправена пред реалността на нашето съвремие „да станем роботи” („Хубавите стихове”).

Понякога поезията идва неочаквано сред глъчката на някоя кръчма, „сред пушек и мирис на скара”, като напомняне за крехкостта на чувствата („Във кръчми написани стихове…”).

Поезията е постигане на мисъл, оплодена „от семената на живота”. Тя е разговор с тишината и със себе си след динамиката и предизвикателствата на деня. Прекрасен е този образ: „А вечер -/ в стиховете ми неподредени/ проблясват трънчета/ от светлина!” („Строежи”).

Поезия на извисената човечност. Поезия на светлоносното проникване в разноликите светове на човешката същност.

Талантливо претворени мигове от живота на човека и природата. Думи, говорещи със ясен глас: „такъв съм!”. Но и думи, постигащи значещо мълчание.