Юлия Туджарова

РАЗХОДКА С ЛОДКА

Насред горската поляна
в слънчеви лъчи огряна,
както весело играли
и цветя красиви брали,

Жабка, Коте и Петле
зърнали едно котле
и решили вместо лодка
да го ползват за разходка.

После дружно през гората
го понесли към реката
и в студената вода
спуснали го, за беда.

Щом загребали с веслата
и запели в тишината,
то завчас се наводнило,
че отколе с дупка било.

Жабката напред с главата
се цамбурнала в реката.
А след нея с вой Петлето
полетяло към небето.

Само Котенцето клето
с ужас гледало в котлето,
без да знае що да прави,
в уплах, че ще се удави.

Щом котлето се извило
и към дъно устремило,
то затворило очи,
примирило се почти
и с пенливата вода
се понесло към брега.

Тъй от весела разходка
по реката с чудна лодка
станала играта плачка
за поука и закачка.

КОТАРАКЪТ ШУШИ АЛПИНИСТ

Сложил яке и ботуши
със възторг ми рече Шуши:
- Алпинист ще ставам аз,
да се хванеме на бас!

Гледам го и казвам: - Шуши,
накъде със тез ботуши?
Да катериш връх и било
екипаж е нужен, мило.

За катерене кубинки
и обувки половинки,
топли вълнени чорапи
за изнежените лапи,
неопренови терлици,
чифт скиорски ръкавици,
анорак с подплата лека,
раница от кожа мека
и за слънце очила
с плексигласови стъкла.

Пикел. Чук. Въже. Колан -
яко в кръста закопчан
и брезентова палатка
за нощувката ти сладка.

Одеяло. Нож. Храна
и фенер за светлина,
туристическа горелка,
ром във мъничка манерка.

Слуша ме смутено Шуши
и изува той ботуши,
на дивана се изляга
и блажено се протяга.

- Знам, изгубих този бас! -
ми отвръща с тъжен глас. -
Алпинист не ставам аз,
воля нямам, нито страст
да изкачвам върховете,
да се боря с ветровете.

По-добре ще е за мен
да тренирам всеки ден
гребане кану-каяк
по реката с тебе пак.

И с двутактова походка
втурва се към нашта лодка.

МОЛБА

Малко цвете сред полето,
вирнало носле в небето,
гледа Слънчо и се чуди
как от сън да го събуди.

И му рече с думи благи:
- Ставай от леглото, драги!
Няма те със дни наред,
сняг вали, вали навред.

Стига толкоз зимен сън!
Пролет иде вече вън.
С топлина ме съживи.
Приказка ми разкажи.

Искам ти да се усмихнеш,
дяволито да намигнеш,
със любов да ме огрееш,
мъката ми да разсееш.

Че в снега съм разцъфтяло
и от студ съм се сковало,
сърчицето ми зелено
е до болка съкрушено!

Вече съм с пресипнал глас,
сили нямам, Слънчо, аз.
Чакам да огрееш ясно -
няма нищо по-прекрасно!

ЮНАК БЕЗ РАНИ

За да стана аз голям,
зеленчуци пресни ям.
Чушки, моркови, домати
с витамините познати.

Баба казва, че съм силен,
но съм палав и немирен
и затуй е в кръв обляно
вечно моето коляно.

Всеки път се тя зарича:
„Няма аз да те обичам!”
и с целувка по главата
ми превързва колената.

Моят мил, обичан татко
иска да съм като батко
и за пример ми го дава,
да кротувам се надява.

Бил той умен и добричък,
вечер лягал си самичък,
книжки с приказки четял,
а в неделя дълго спял…

Дядо с тати се препира,
че въобще не ме разбира,
довод за това привежда
и под вежди го поглежда:

- Ще започна отдалече,
минаха години вече,
но изпълва ме с тъга
тази случка и сега…

Някога ти купих конче,
тънконого вихрогонче,
със разкошна черна грива
над главицата красива,
дар безкрайно въжделен
за рождения ти ден.

Беше кончето игриво,
необяздено и живо,
и ти рекох, че е рано
то да бъде оседлано,
и ще мине доста време,
докато му сложим стреме.

Беше ти добър и умен,
но по детски неразумен.
Тайно кончето изведе
и към хълма го поведе.

Като хала по баира
запрепуска то към вира
и в студената вода
падна с тебе, за беда.

Чу се цвилене и вик
и потънахте за миг.
Кончето те задържа
и да се спасиш успя.

Чуй, детето не съди.
Строг към него не бъди!
Грижи няма. Да играй!
Що са грижи ще узнай.

Тъй му рече дядо Владко
и потупа нежно татко
зарад мен, че го гълчи,
тати гузно си мълчи.

- Имала глава да пати -
натъжен отвръща тати
и, протягайки ръце,
ме прегръща от сърце.

СВАДА

Две врабчета цял ден спорят,
за трохичка хляб се борят.
Пискат, църкат, няма мира,
с глъч оглася се баира.

Всяко вика: - Тя е моя!
Намери си нейде своя!
Виж на двора колко щеш.
Там отивай да кълвеш!

С човчици я дърпат здраво,
мислейки си: „Имам право!
Първо я намерих аз,
да се хванеме на бас!”

На стобора цял орляк
сеирджии за капак -
гарги, свраки и скорци,
все юнаци храбреци
и мъничка сива чета
от настръхнали врабчета.

Гледат свадата. Немеят.
Чудят се! На ум се смеят.
Как ще свърши тоз двубой?
Кой ще бие пръв отбой?

Свадата прераства в бой,
а залозите - безброй.
Писък, грачене и врява -
луд скандал на двора става.

Води се жесток двубой
сред трохички хляб безброй.
До небето пух се вдига.
Старият котак пристига.

Воден от страстта си дива,
инстинктивно той застива,
към врабчетата поглежда
и очи от тях не свежда.

До земята се снишава,
тихо, без да се издава
и след миг със скок напряко
хуква да докопа всяко.

Като истински атлет
прави страшен пирует.
В облаци от пух и прах
се стоварва върху тях.

В плячката си зъби впива
със безумна ярост дива
и сред писъци и вой
разрешава спора той.