И НИЕ СМЕ ХОРА
Кооперация „Извор”.
Влязох в потребителното магазинче. Жени прехвърляха от ръка на ръка разни памуци и тъпчеха като на пазар.
Мъжете избираха цървули, мереха сол. Едно дрипаво момиченце, посиняло от студ трепереше край тезгяха и все си повтаряше:
- Митре-е, дай ми за едно яйце шекер!
- Сега, сега - бързаше да отвърне магазинерът и като забъркан се въртеше из навалицата.
- Защо ти е тоя шекер? - запитах аз момиченцето.
- Та он не е за мене.
- Ами за кого е?
- За бате. Той кашля, та да му правиме чай!
Магазинерът най-после смогна да поеме яйцето, й след като се посърди, че е много малко, бръкна в сандъчето със захарта и подаде няколко бучки на детето.
Когато навалицата съвсем утихна, аз пристъпих към него и подхванах:
- Можеш ли ми каза колко захар харчите всичко за една година?
- Па може! - и той разтвори магазинната книга, взе молив и като попресмята малко,, вдигна глава и рече:
- Харчиме 100 килограма. И бакалите да харчат 100, та всичко 200 килограма за една година.
- А колко жители има селото Главаци?
- Към 1,200…
– Значи: на 6 души един килограм захар.
- Или по 30 бучки годишно, а на месец по 2 и половина - бързо раздроби сметката магазинерът…
– По две бучки месечно на човек! - извика някой с учудване зад гърба ни. Обърнахме се - бе кметския наместник…
- Брей, брей, - извайка се той, — па се чудим после защо наборните комисии отхвърлят нашите момчета като недъгави. Как няма да
са недъгави, като ни ядене им е свястно, ни облекло, ни нищо…
- Това, по 2 бучки и половина за един месец.- рече той е за миналата година а тая година, откак хората почнаха да си варят сладко от тръст и цвекло, май че няма да се падне и по една бучка месечно.
- А къде варят това сладко?
- У Пекарниците.
- Добре-е!
Отидох там. Всред разградения двор беше поставен един малък, пригоден за целта валяк. Край него - куп обелена захарна тръст.
- Добър ден, бай Герасиме!
- Добър ден и добре дошъл!…
- Е, ще пуснете ли фабриката скоро - искам да видя как работи?
- Сега-a! Върбо, я излез!
Едра, но суха жена дръпна вратата силно след себе си, превърза свляклата се върху раменете забрадка хвана дървената стърка и напъна с гърди.
Валякът изскърца и се завъртя. Скоро дотича и едно десетгодишно момче и като впрегнато конче се намести самичко до стърката.
- Виж ти, - зачудих се аз - и то ще помага!
- Ще помага я, като сака да яде!
- Ами не можели да впрегнете кон?
- Може, ама кам го? - отвърна бай Герасим и занабутва тръстта между въртящите се железни цилиндри, които като валяци я смазваха - тя изпращяваше, като че ли от болка, а зелената й кръв се стичаше в един котел.
Обърнах поглед настрани!
Под стрехата на житния хамбар дими един казан.
- Тоя казан твой ли си е?
- Не е мой, па е и мой!
- Е, как така?
- Абе то се е видяло вече, че като си ме заовъртал ще трябва да ти разправям по-изтънко. Нали тая година забраниха да се вари маджун от тръст.
- Защо?
- Защото не понася на фабрикантите, затова! Като почнаха хората да си варят сладко, оставиха да купуват шекер, било за болник, било за задушница. Усетиха това фабрикантите и току дойде наредбата. Бре, какво да правим ние, като веки е посял по едно парченце с тръст. Пратихме заявление - нищо. Закона си е закон. Разрешаваме само за домашно употребление и то само за тая година. Е, какво,–събрахме се ние неколцина и извадихме патент за тоя казан. Та, казва се… общ ни е сега! Нищо не вземам от хората. Всеки си дава по колкото обича за патента. Дето думат - кооперация сме направили.
- От един декар тръст колко маджун овлячвате?
- Колко да ти кажа! То. си е все тая придобивка, както от кукуруза и житото. Само че тук въртолията е по-голяма. Като напълним казана със сок, цяла нощ ще трябва да клечим край огъня и все да го постъкваме. Отиват си май една връшна кола дърва. И на края - какво мислиш? Една толумба маджун!
- Е, какво го правите?
– Повечето от него продаваме, барем за опинки да се изкара. А другото остава за децата. Станат зимно време, па като няма с какво да закусят, сипваме им в паница, размием го с вода, а те надробят просеника и се налапат като прасета. Цял казан да има, ще го изядат.
- А вие, старите, не обичате ли сладко?
- Ама че си интересен човек, а-а! Кой бяга от хубавото! И ние сме хора, и ние обичаме сладко, и пържоли, и купешки дрехи, и високи къщи и пружинени кревати, и всичко!. Ама нали видиш, сиромашия ни е притиснала, братко, та душата ще ни извади.
- Знаеш ли, че има хора, та нямат парче хляб у къщата; зима иде, а тe са голи като фишеци! А ти каеш сладко: знам, хранително за тялото, ама хаде-де!…
- Хм… ние селяните сме то биволите. Студ, жега, глад, жажда търпиме до едно време. Па като ни притъмнее, ще изпухтим веднъж, та да се разбере, че и ние сме хора. Така да знаеш!
Бай Герасим вдигна котела със зеления сладък сок и го понесе към казана.
Очите му светнаха като разпален въглен. А жена му така се напъваше, че очите й сякаш ще изхвръкнат. Момчето пъхтеше ситно, ситно! Лицето му пребледняло, главата разбита, замаяна. Я докато се напълни казана, ще трябва да се върти още няколко часа!
Тръгнах си покъртен oт тая картина. В ушите, сякаш още звучаха думите на бай Герасим:
„И ние сме хора!”…
——————————
в. „Варненски новини”, бр. 26, бр. 5941, 4.03.1937 г.
