Татяна Кондратенко

На един цар се родил син. И царят от радост дал тържество, на което се стекъл много народ. Натрупали маси с всякакви ястиета, изкарали бъчви със старо вино, засвирила музика и се насъбрали чудо гости.

Простият народ се веселил на двора, а знатните гости се събрали в царския дворец, дето доземи поздравявали царя и царицата и поднасяли с поклони дарове на новородения царски син… И що не му подарили - и злато, и сребро, и бисер - да ти се завърти свят от вида им само.

А най-хубав от всички подаръци бил подаръкът на кръстника - един самоцветен камък-талисман, който лъщял като разпален въглен и отражавал всички цветове на дъгата, а имал и чудно свойство да пази от зло.

Пируват гостите, радват домакините, величаят ги, и изведнъж в двореца влазя един непознат човек. Външно той е красив, познава се, че не е прост човек, а е облечен много бедно, като работник.

Приближил се право до люлчицата, оставил своя подарък и си излязъл. Майката-царица се затекла към детето, и на кадифяната възглавничка, редом с талисмана, видяла едно камъче, гладко такова и възсиво камъче.

Обидили се царят и царицата, разсърдили се, хвърлили новия подарък и заповядали на слугите да намерят тоя дързък човек. Но него го нямало никакъв, като да потънал вдън земя.

Почнали гостите да си шепнат помежду си,, че това е лош знак, не е на добро.
Но пак засвирила музика, взело да се лее вино, почнали се песни и хора, а все пак липсвало предишното веселие. Дигали шум, повикали, покряскали и всички мълчешката се прибрали по домовете си.

* * *
Изминали се двадесет години. Царският син порасъл, станал красив, снажен момък, само че някак невесел.

Нищо не му било по сърце, странял от другари. Баща му и майка му скърбели и си спомняли за възсивото камъче - дали не са направили лошо, загдето са го хвърлили?

А наскоро беда сполетяла царството.

Нападнали неприятели, разбили царската войска и я отвлекли в плен, а царя и царицата убили.

Царският син едвам се спасил и избягал на кон, а наблизо му се изпречило море… На брега намерил един рибар, който се съгласил да го откара с лодката си, само че срещу богато възнаграждение.

Нямало какво да прави. Откъснал от шията си талисмана, дал го на рибаря и заплували те с несигурната лодка по бурното море. Доплавали до едно непознато островче.

Рибарят свалил на него царския син, а сам се върнал назад.

Царският син тръгнал да дири път.

Вървял той из непозната и чужда земя, в която нийде не се виждало селище или дом, а валял ситен дъжд. Студено му било, огладнял, па наближавало и да мръкне.

Царският син най-после попаднал пред една колиба, помолил да го пуснат да пренощува. Пуснали го… Колибата била мръсна, задимена, в единия й ъгъл мърморел пияният домакин, а край печката се гушели децата му.

Царският син цяла нощ не можал да заспи, обръщал се на сламата, спомнял си родния дом, плакал.

На заранта тръгнал пак, накъдето му видят очи. Настигнал го един пътник. Царският син го спрял.

- Чуй, казал той, не знаеш ли за къде водят тия пътища? - А тъкмо в това време стигнали до един кръстопът.

Пътникът се обърнал, погледнал царския син право в очите и изведнъж могло да се познае, че той не е прост човек, а особен и с рядка душа човек… Очите му били
зорки, внимателни, и в тях светела доброта, правда и душевна милост.

- Тука има два пътя - казал той. - Десният води в царството на Златния крал, а левият - в царството на Майстора. Ти къде искаш да идеш?

Царският син навел глава и казал:

- Сам аз не знам къде. Трябва да си помисля.

- Ако си навикнал да живееш нечестиво и се боиш от труд, върви при Златния крал, а ако сърце ти тегли за трудов разумен живот - ела в царството на Майстора.

Казал и изчезнал.

Царският син се замислил. - „Аз не умея да работя и се боя от бедност и лишения. Не знам що е това царството на Майстора, никога не съм слушал за него…” И поел десния път.

По равен и широк път царският син стигнал до една голяма градина. Тя била обградена с бяла каменна стена, а вратата била разтворена. Влязъл в градината, а наоколо си видял само хубости - цъфнали цветя, красиви алеи, бързотечни поточета и шуртящи водоскоци.

Всичко наоколо било тихо и се разнасяла приятна миризма. Сред градината се издигал дворец, украсен цял с колони и статуи.

Царския син го дострашало. Около него е хубаво, но всичкото било чуждо, и той самият е изпскъсан и мръсен.

Влязъл в двореца - в една зала, дето пирували гости; там всичко тънело в разкош, килими, запалени полиелеи; по масите вино, всякакви невиждани овощия, фарфор…

И самият домакин - Златният крал - станал да посрещне царския син.

Едър, висок, цял потънал в злато, а лицето му мрачно.

- Добре дошъл, царски сине, в моето Златно царство - казал той.

* * *
И така царският син пак почнал да живее като в родния си дом: всичко му било готово, прави щото искаш, яж, пий, разхождай се, наслаждавай се от живота.

Отначало царският син се радвал, че прекарва дните си в богатство, но скоро пак почнал да се притеснява и да тъжи.

Нямал никаква работа, и ако някога речел да се опита да работи нещо, то не му се удавало, па и нямало нужда от това. Роби колко щеш, и всички работи вършели те: и земята орали, и из земята богатства добивали, и във фабриките колелата въртели.

А на царския син му било и срамно, и страшно да ги гледа: едни били диви като горски зверове, а други - слаби, охтичави.

А що свети в очите им, дали покорност или заплашване - не могло да се отгатне.

Робите живели в отделно селище. Вечер се виждали огньове, чували се някакви песни, викове. На царския син му идело страшно. Какво би станало, ако рекат те да нахълтат в двореца със сила!

И наистина, една нощ робите нападнали стражата, пропъдили я, разбили избата, дето държали виното, и изпочупили и разрушили всичко в двореца.

Златният крал бил убит, слугите се разбягали кой накъдето види, а мнозина убили. Така загинало Златното царство.

Царският син успял да се скрие в избата, дето стоял, додето разбунтуваните роби изпозаспали мъртви-пияни.

Тогава той тихомълком излязъл в градината, обаче намерил вратата затворена и не могъл да излезе. С мъка се покатерил на стената, скокнал, без малко да се убие, и излязъл на свобода.

Почвало да се съмва. Царският син взел да бяга, за да се спаси от люта и неминуема смърт, тичал, додето му държали сили, и най-сетне се строполил под едно дърво.

Мислел си, че му е дошъл краят, но, за добра чест, край него минала една жена, която отивала на нивата, пожалила го и му дала вода и хляб. Починал си царският син и пак поел на път.

Цял ден вървял през полета, дето било пълно с хора, които работели и пеели. И взел да си мисли той: На, хората живеят с труд и пак са весели. Дали на душата ми не е тежко за туй, дето не зная радостта на трудовия живот?

При тия мисли царският син си спомнил думите на пътника и решил на другата заран да иде да търси Майстора.

Нощта той прекарал на полето под есенните чисти звезди. Като се събудил, видял чудо: наоколо му само пропасти, бездни, стръмни брегове и нийде никакъв път.

Само една-единствена пътечка лъкатуши нагоре по планината - щеш, не щеш, трябва да вървиш по нея. И царският син залазил нагоре, изподраскал се, измъчил се, не един път падал, пак почвал да се катери отново - защото друг път нямало.

Пълзял, пълзял - пътечката почнала да става по-широка и равна. Най-сетне стигнал до съвсем гладък, широк и чист път, от двете страни на който расли дървета, които давали сянка и прохлада.

Душата на царския син се развеселила. Изминал последната извивка и му се мернал дворец. Дворецът на Златния крал бил хубав, но тоя бил още по-хубав, още по-красив.

А наоколо него и градини, и цветя, и аромати всякакви. И така светло, и хубаво, и весело, сякаш като в рая.

Навсякъде сновели хора, като пчели в кошерище, и такива здрави, красиви и приветливи. Царският син забравил умората си, вървял по Трудовото царство и се учудвал на всичко: и на нивите, и на лозята, и на училищата, и на работилниците, в които пъхтели стоманени чудовища..

Изведнъж някой се доближил до царския син и го потупал по рамото. Обърнал се и видял пред себе си Майстора, същия онзи пътник, който веднъж бе го настигнал.

Погледнал той с орловите си очи право в душата на царския син, усмихнал се, а усмивката му - лека, топла и светла.

- Що, и ти ли дойде в царството на Майстора? - казал той. -Добре, остани, само че у нас законът е такъв, че всички трябва да работят. Да вървим, ще ти дам първата задача.

И тръгнали те, вървели много време и най-сетне стигнали до едно затулено и диво място, посред борови гори и синеещи се планини.

Майсторът посочил на царския син едно парче суха и камениста земя и казал:

- Ето ти тая необработена и неплодородна земя. Ако сполучиш да я превърнеш в цветуща градина, ще станеш мой брат и член на Трудовото царство. А ако не сполучиш - недей ни се сърди.

И Майсторът изчезнал…

Царският син се огледал наоколо. Стъмнило се. Мястото му било непознато, неприветливо, па и земята никаква. И пак го обзела тъга. Предстоял му голям труд, а той нямал ни сили, ни умение. И отпаднал духом.

Но нямало що да прави. На другия ден царският син се заловилъ за работа: копал земята, обръщал камъните, разтрошавал буците пръст. Мъчно му било: ръцете му хванали слинове, но не му споряло, защото не бил навикнал на работа, нито пък имал търпение.

Трудил се така царският син дълго време и най-накрай сполучил - направил градина. Но… чудно нещо! Градината била като мъртва, в нея нямало ни цветя, нито аромат някакъв от тях.

И дърветата не трепвали, и птиците не пеели. Царският син се натъжил, че все пак нямал сила, воля да съживи градината.

Една вечер отишъл и седнал на стръмния бряг и почнал да си мисли:

- Ех, какъв несретник съм в живота, - на, че и в градината нищо не цъфти!…

И току-що решил да се хвърли в пропастта, когато изведнъж отпреде му блеснал огнец някакъв, а след него блеснали и други, и други, като звездици.

Тогава царският син си казал: „Трудовото царство ме вика при себе си с тия огньове и със своя радостен живот”.

Как трепнало сърцето на царския син! Как го привличало желаното Трудово царство! Разбрал той, че е обикнал силно Майстора и че за него животът е в труда и радостта.

Паднал на земята с очи надолу и заплакал. И от сърцето му се лели чисти сълзи, светли като звездите, които сияят с вечна светлина на тихото небе, със сълзи горещи и плодотворни като есенен дъжд… И те напоили сухата и жадна земя.

* * *
Когато изгряло слънцето, царският син станал и извикал от цяло сърце:

- Да бъде волята твоя, Майсторе. Аз съм ти вече покорен слуга. Отсега нататък, дето и да съм, всякъде ще славя името твое и ще изповядвам твоята вяра.

И с твърди крачки царският син се упътил закъм своето творение - градината. А градината изглеждала като че била попръскана с жива вода, като че била украсена с розова зора и медена роса - съща невяста в снежнобели цветя…

И дърветата трептяли, и цветята разтворили своите чашки и пръскали сладка миризма, и птиците чуруликали и си виели гнезда. Царският син ходел из градината като грижлив стопанин, а душата му пламтяла от радост, че трудът му е възнаграден.

И изведнъж сърцето му трепнало още по-силно - той видял да го приближава Майсторът, светъл като слънце и да му подава изгубения талисман.

А тоя талисман било онова гладко и възсиво камъче, на което лъщели като злато думите:

- Труд и щастие!

——————————

сп. „Младежко четиво”, брой 5, 02.1929 г.