Николай Дялков

БЪЛГАРИЯ

Тя пише се с една тъй малка дума,
а сбира вкупом цялата вселена -
с Марица, Арда, Дунав, Тунджа, Струма,
с безкрайните си равнини зелени.

България сме аз и ти, съседът,
градчето под Сакар, гръбнак превило,
на Тракия полето, слънчогледът,
Балканът и Пирин - със снежно било.

България… са кървите проляти
в Копривщица, на Шипка, и край Плевен.
На Райна тя е знамето развято.
На подвига на Кочо - ножът верен.

България е болка… и надежда.
И дълг, пред който цял народ сме равни,
че в нас самият Левски се оглежда,
когато във небето грачи гарван.

България е още… шепа гордост.
България е песен, стих и слава.
И бликаща в сърдечните акорди,
любов, която цял живот ни сгрява.

АПРИЛСКИ ЗАЛЕЗ

По-далеко от кич и от чалга,
до самата въздишка на Бог,
планината - последен идалго,
среща залеза - тих и висок.
Гледай, мила - навънка април е.
Тук от кърви тревата расте.
Погледни тази облачна свила!
Някой алени нишки плете.
Червенее небето по залез.
И напомня априлски пожар.
То звездите сега ще запали
и ръката на някой клисар
ще удари планинска камбана.
После всичко ще стихне за миг.
Ще настръхне за кратко Балканът.
А в небето, надянали щик
ще излязат бунтовните чети.
Небосводът под тях ще кънти.
Райна знамето пак ще развее.
После Кочо, смален… и велик,
ще замахне… та пак да живее
в паметта ни детинският лик.
Всяка вечер априлска небето
в малка Перущица, в кървав Батак
с този залез тъй огнено свети.
И въстава Копривщица пак.
Панагюрище после се буни…
Кратък залез. И пак - този мрак.
Но в душите ни - бели лагуни
вече залезът кървав е знак…
Знак за дух и за българска сила,
за мечта, за борба, свобода…
Ти притихна, до мен си се свила…
Но… копита ехтят из града.

ДОМ

Аз отдавна скроих своя дом.
Аз отдавна във него живея.
В него никой не влиза със взлом.
В него можеш по път да се сгрееш.
Можеш в него да викаш на глас.
Можеш песен среднощ да извиеш.
Да поплачеш… И хайде на бас -
можеш своя свят в него да скриеш.
Без тавани, без покрив, балкон,
без часовник, минути броени
тъй, по някакъв собствен закон
са нощували в него: Есенин,
Дебелянов. Дори в плаха нощ
тук са идвали Мина и Лора,
а пък Пейо, добър или лош,
тук очите си с изстрел затворил.
Тука взводът извел на разстрел
и прострелял безсмъртно Вапцаров.
А пък той, преди изстрела взел -
нарисувал ни днешната Вяра.
Този дом е невидим за вас,
дето имате яхти, палати.
В него често препуска Пегас,
после литва през строфи крилати.
Моят дом е иззидан от стих.
Фотев, Вазов, Валери и Петя,
Балабанов дори тук открих.
Вместо лампа пък вечер ми свети
на Николов щурецът, макар
от държавата своя да свири.
Аз за нея съм мъничко стар…
Но дано, но дано я издиря…
Ще преместя дома си, че там,
знам, щурците поне ще го виждат.
Тук без съвест, без страх и без срам
някой светлото в него зазижда.
А е толкова свят моят дом.
Аз съм в него чирак. И го пазя.
Караул съм. И знам - мълчешком
ще му бъда докрай вярна стража.

ДЪЖДОВНА РАПСОДИЯ

И понеже дъждът се изсипа по залез,
а по залез небето гори и кърви,
та и капките, светли боички събрали
осветлиха и кротките горски треви.
И дъждът изваля се. Небето притихна.
А жарта му разпали безбройни звезди.
И една тишина над града се усмихна.
Ако ти си я чакал, в Сакара иди!
И поспри под дърветата - светли икони
с ореоли от лунни и звездни лъчи!
Тишината послушай - как тихо се рони
и усещай Сакара, притворил очи!
Тъй до тръпка, до стих се усеща Сакара
като влюбена, млада, красива жена!
По косите й длан ей сега да прокараш,
ще роди тя по изгрев и лъч светлина.

ЗАЩО

Вън дворът е провесил рамене.
Очите му са тъжни, зрели дюли.
Краси врата му старото пране,
останало от оня ден през юли.
И мъкне дворът своята тъга
през купища листа, треви, смокини.
И чака вечно, сякаш ей сега
красивата стопанка пак ще мине.
И пак ще го погали със метла,
брадата му тревиста ще подстриже.
А с меките си боси ходила
масаж ще му направи, тъй, сред грижите.
Но в оня юли влезе грозен тип.
Тя викаше. И дворът още помни -
форсира типът мощния си джип,
оставяйки я - труп, до двете стомни.
Днес там е само нейното пране.
А дворът й душата си затвори.
Разследваха. Той мислеше: Поне
да може всеки двор и да говори!
Би казал как тогава оня тип
я стискаше, събличаше, душеше.
И номера на скъпия му джип
той щеше да им каже също. Щеше.
Сега във вехто есенно манто
тъжи. А Господ гледа ням отгоре.
И мисли дворът всеки ден: Защо?
Защо ли Бог поне не проговори?
Дали защото Божия му път,
отрудена, тя тъй и не премете?
Или защото болен е светът -
животът е по-евтин от предметите.

МАТЕМАТИКА НА СВОБОДАТА

Свободата навънка вали -
вишнев цвят и напъпили храсти.
Кой обаче така я дели,
че с деня ни тъй нагло се срасна
свободията, дето крещи -
с алкохол, наркотици, безчинства.
Свободата сме аз, той, и ти.
Тя живее у нас от детинство.
Свободата е плод от дърво,
по което е дадено много.
Свободата е смърт. И живот.
И за нея се мре. Тъй, пред Бога.
Свободата отдавна боли.
Тя е кръв, тя е стон, тя е рани.
Но не зная свободни дали
сме, щом спомен за нея не храним.
Свободата не почва от днес.
Тя е равна на Род и Родина.
Свободата е дълг и е чест.
И не се изчислява в години.