Любомир Духлински

Жан Фолен (1903-1971) е почти непознат в България. Не може да се каже, че има широка известност и във Франция.

Във френската литература на 20 век, която е пълна с известни имена, по принцип е трудно да се открои някой, но работата е там, че поезията на Фолен (и неговата поетична проза) изглеждат неуловими, убягват на всякакви интерпретации или филологически инструменти, самият той избягва да коментира собствените си произведения.

Въпреки това, тихото, но упорито и все по-забележимо присъствие на Фолен във френската култура не позволява той да бъде сведен до статута на второстепенен писател.

Фолен малко закъснява за разцвета на френския авангард, навлизайки в литературата в самия край на 20-те години, когато революционният импулс на авангарда вече е попресъхнал.

Авангардната поезия, разбирана или недоразбирана, вече е станала не скандална, а обичайна, отхвърляща всичко обикновено. Младите хора търсят други пътища.

Създават се нови общности, които обаче изглеждат мудни, невдъхновени от бурната агресия на поетите от предишното поколение - дадаистите и сюрреалистите.

Като много млад Фолен се присъединява към групата на парижките писатели и художници „Sagesse” („Мъдрост”), основана от поета Фернан Марк, чието име само по себе си не предполага дръзки манифести и скандални изпълнения - то може да се преведе като мъдрост, но и като умереност или скромност.

Може да се каже, че до известна степен членовете на групата обръщат възприятията на предишното поколение към своите учители, включително Лотреамон, Рембо и Маларме.

Тази общност - по-скоро приятелска компания, отколкото творческа група - не предполага строга дисциплина и изобщо не декларира скъсване с литературата от началото на века.

Участието на Фолен в нея, а по-късно и в така наречената школа Рошфор*, която много по-решително се дистанцира от наследството на сюрреалистите, изпробвайки термина „сюрромантизъм”, изобщо не пречи на близостта на Фолен с Макс Якоб, негов дългогодишен приятел и съидейник и Андре Салмон, който пише предговора към ранния му сборник „Топла ръка” (1933).

И като цяло, според френските критици, всякакви естетически теории са имали малко влияние върху творческото развитие на Фолен.

Все пак, въпреки цялата си творческа независимост, Фолен изобщо не е принципен отшелник от другите течения. Този провинциалец, родом от нормандския град Канизи, получил и напълно провинциално образование в колежа на съседния Сен Ло, където преподава баща му и в университета в Кан, където учи право - много бързо се вписва в Париж.

Без да изоставя адвокатската си кариера в името на поезията - първо като адвокат, после като съдия - той винаги е бил в епицентъра на културния живот.

Дълги години той е в приятелски контакт не само с Якоб и Салмон, но в по-голяма или по-малка степен и с други писатели от тяхното поколение - Андре Бретон, Пиер Реверди, Блез Сендрар, Пиер Мак-Орлан, както и със своите връстници - Жан Тардийо, Йожен Гийвик, Рьоне Шар… Всъщност с почти всички най-значими писатели на своето време.

Не само писатели, но и художници. Между другото, той е женен за дъщерята на Морис Дени, художничката Мадлен Дине.

Може да се каже, че Фолен е придобил всички атрибути на признанието, като например „Голямата награда на Френската академия”, наградата „Маларме”, няколко други литературни награди.

А днес във Франция се присъжда наградата „Жан Фолен”. Неговата поезия обаче представлява по-сложно предизвикателство за теоретици и читатели от поезията на авангарда, която се стреми повече да озадачава.

Съчиненията на Фолен в ранните му книги са пропити с впечатления от неговото нормандско детство, постепенно се спускат (или се издигат) до пълен аскетизъм, освободен също от времеви и териториални знаци.

Няма не само нищо, което да наподобява цветистите мечти на сюрреалистите, техните мощни образи, но и много свободният стих на зрелия Фолен сякаш е напълно лишен от формалните признаци на поезията, дори от метафорите.

Но тревожните, нараняващи образи на творбите му винаги са поетични. Подобно на своите литературни предшественици, Фолен се стреми към „безпристрастно разбиране на света”, макар и за разлика от тях, трезво, необогатено от алкохолни и наркотични фантазии разбиране, а не изкривено от духовна екзалтация.

Тук влиза в играта и юридическото минало на Фолен и уважението му към установените факти. Но свидетелствата на Фолен изглеждат насочени към празнотата, тъй като по думите на самия автор „поетът е сам на тази странна земя”. И все пак читателят ясно долавя скритата му надежда да бъде разбран.

Опити да се разкрие тайната на „непоетичната” поетика на Фолен са правени многократно. Салмон, не само поет, но и проницателен критик, нарича Фолен „създателят на нов реализъм”.

Този „реализъм” може да се разбира приблизително в смисъла, който му придават средновековните схоластици, тоест като вяра в реалното съществуване на универсални, общи понятия.

Защото човек ясно усеща, че образите на Фолен, видими и плътни, макар да изглеждат като че ли съществуват извън времето и пространството, са емблеми, знаци, които препращат към изначалните истини.

Стиховете му се сравняват и с живописта, оприличават се на натюрморти, а понякога и на фотографии. Те обаче са подвижни - по-често не са картини, а епизоди, които по-скоро отразяват някакъв вид интелектуално кино.

Толкова достъпен за приятелско общуване и в същото време толкова потаен и мистериозен, Фолен вероятно е преди всичко писател за писатели. Той не само не е забравен от тях, но посмъртно е превърнат в легенда. Поетът Тардийо му прошепва благоговейно:

„Ето, ти стоиш близо до статива,
обърнал се със гръб към нас,
винаги до прозореца, където Вермер
слушаше благовещението на светлината…

… трябва малко да почакаме
за ново попълване на пространството,
където всичко ще се реши
където натрупването ще се предаде
на спасителната празнота
и където ще стигнем до теб, Жан Фолен.”

„Шепот за Фолен” от цикъла „Три надгробни плочи”

Поетите от следващите поколения не губят надежда да „достигнат” до Фолен, включително и такива известни автори като Ги Хофе, автор на поетичния диптих „Навикът на Фолен”, или Жак Реда, който му съставя епитафия:

„Жан Фолен, неуморимият,
тук захвърли ненужните привички,
празноскитащ топограф,
скроил от времето безвременно пространство.”

След което Реда ще допълни, че ненапразно приятелите му казват, че поезията на Фолен не е модерна, а актуална.

И винаги ще бъда такава, без значение в коя епоха ще бъде четена. И ще завърши: „Фолен е един тъжен глас, който ни вика беззвучно. Дано го чуваме…”

*Рошфор-сюр-Луар - градче в Западна Франция, където по време на окупацията са се събирали поети от различни райони на Франция. Отхвърляйки политическата ангажираност на сюрреалистите, те не са участвали в Съпротивата, предпочитайки творческото противопоставяне на правителството във Виши.