НЕУТЕШИМ
През пролетта пътувах по железницата до Кюстендил, и оттам с кола в полите на Руен, до границата.
На връщане, като се радвах на красивата гледка на зелените живописни хълмове и долини, засмели се под лъчите на майското слънце, зърнах недалеко от пътя, на едно възвишение, усамотени селски гробища.
Сред тая дивна природа, пълна с радост и хубости, сред тая долина, обкръжена с венец от гигантски върхове, кацналото селско гробище стърчеше тъжно и самотно и мяташе скръб върху цялата картина.
То сякаш нарочно бе хвърлено тук, за да науми човеку, че на всичко земно има край, и внасяше в душата тиха меланхолия.
Неволна въздишка се изтръгва из гърдите и казваш; „На всичко края е тук”. И размишления тъжни се редят в главата ми.
Спрях замислен поглед на тия гробища. След малко вдигнах очи към грейналата околност и зърнах бавния ход на млад, висок селянин. Той вървеше през долината, по посока към гробищата. Селянинът ги приближи, повървя малко нагоре и спря пред един нов дървен кръст.
Свали шапка, постоя неподвижен, после се наведе над него.
- Бедният! - казах аз. - Кого ли е изгубил?
След десетина минути спрях пред близкото ханче на почивка.
Когато си допивах кафето, пристигна младият селянин, когото видях в гробищата.
На гърдите си бе втикнал няколко пъстри цветенца. Очите му бяха овлажнели - следи от скорошни сълзи. Лицето му бе сериозно и малко бледо.
Той оттикна калпак назад, па седна на един стол близо до мене.
Любопитство ме тласкаше да му заговоря.
- Отде сте, момко?
- Ей тук, от селото - и погледна неопределено негде из пространството, сякаш искаше да ми каже: „Остави ме спокоен”.
- Вие ли бяхте в гробищата?
- Аз.
- Какво правехте там?
- Свещ запалих, - издума той неохотно, след кратка пауза.
- Някой близък ли имате закопан?
- Да, госпожо.
И той въздъхна.
Аз го погледнах съчувствено и пак го попитах:
- Женен ли сте?
- Не съм.
Кръчмарят дойде при него и го попита какво ще пие. Той поиска ракия. Отпи малко, па вдигна очи и ме изгледа изпитателно.
- Питай ме кого съм закопал? Да ти разправя: Не ми е ни майка, ни баща, ни брат, ни сестра, ами кажи го, моята първа севда.
- Момин гроб - прекъснах го аз.
- Не е, женена. Преди пет години у наше село имаше една църноока напета девойка. Она беше от голям род, па и моя не е малък. Харесахме се, да прощаваш, и цели две години я исках от баща й. Той я не даваше, сме били бедни… Е, право е, не сме много имотни, ама дал Господ, и нивици, и ливадки - дека е речено, има поминък. Баща й другиго харесал, от богатски дом, и не му иска да я даде. А момата мене иска…
Той въздъхна.
- Ама па мома беше! Бог да я прости! Повикаха ме войник. Имах майка и баща стари, няма кой да им шета, та рекох да се оженим, па тогава да идем да служим. Събирам дружина, па им казвам, че в четвъртък ще грабнем Станка - така се казваше момата. Бяхме се наговорили и с нея. Кой ни издаде, не знаем, - още вечерта, като отива тя на кладенеца, оня - другият - я грабнал. Момата плакала, не искала, па като и баща й настоявал за него, венчаха ги в неделята. Аз заминах за София - там служих службата.
От тоя ден в сърцето ми змия се сви, па като ме заяде, и до ден днешен…
Целият свят ми потъмня. Докато служих, в село се не върнах, сърцето ми не даваше…
Как да я гледам в чужди ръце!…
Научих от нашенци, че грозно живяла с мъжа си. Той я биел честичко, сговор нямало. А тя мислела и милеяла за мене. Преди месец паднала тежко болна. Кога да умира, казала на сестра ми - с нея бяха добри дружки: „Проклет да е, че ме раздели с Димо, изяде ме, сестрице… Опустяло му богатството, кога той не ми е по сърце. Вано, сестро, кажи на Димо, че се за него съм мислила и тая севда в гроба отнасям…”
И очите му се напълниха със сълзи. Той ги изтри с опакото на ръката и след малко продължи:
- Тая заран се завърнах. Сестрата ми разправи и аз дойдох да запаля свещица и се поклоня пред земята, що я покрива. От там са тези цветенца.
Той избърса с ръка потта, която бе обляла челото му, дръпна калпака ниско до очите си и каза:
- Напущам село, тук не мога да остана. Черно ми е… В Кюстендил ще се хвана на работа.
После стана и добави:
- Добър път, - и тръгна замислен по шосето към Кюстендил с цветенца на гърдите, откъснати от гроба.
Той си отмина.
Но образът на тоя селянин дълго ме преследваше. Аз неволно влизах в душата му и виждах там безутешната тъга, носена безропотно, покорно.
——————————
„Вестник на Д-во Българско родно изкуство”, брой единствен, октомври 1937 г.
