Денчо Владимиров

2004 година. Започнал бях работа като медиен сътрудник в пловдивския земеделски колеж. Отидох в Пазарджик да направя очерк за преустройваните в дворец руини от сградата на бившия аграрнопромишлен комплекс в града.

Там щеше да се помещава филиалът на колежа в Пазарджик, в модерни слънчеви зали и кабинети, сред зеленина и птичи песни.

Заварих етапа на разчистване на сградата от натрупания многогодишен боклук.

И там на голяма камара боклук, на върха й, бе запокитен… голям портрет на Горбачов.

Това бе справедливият символ на актуалните чувства на хората от този български край, които те изпитваха вече към някогашния съветски ставрополски побратим Горбачов заради злините, които той сътвори и за своята родина, но и за много още народи по света.

Пазарджишкият край бе побратимен със Ставрополския край, Горбачов бе години наред първи секретар на Краевия комитет на КПСС в Ставропол и на два пъти бе посещавал Пазарджик и окръга.

Този метнат върху камарата боклук портрет на бившия генерален секретар на КПСС бе символичната Присъда на българските побратими за злополучния президент на СССР.

Присъда окончателна, без право на обжалване.

***

След катастрофата на перестройката все още подвизаващият се на върха на СССР през 1990 година при среща с български герои на перестройката се интересувал за съдбата на старите си побратими от Пазарджик, най-вече за бившия първи секретар на ОК на БКП Димитър Жулев, бивш посланик на НРБ в СССР.

В разговор с получилия силен английски акцент в говора български перестройчик Александър Лилов, тогава председател на вече „модерната лява партия” с ново име от БКП - на БСП, Горби го питал за съдбата на побратима си Димитър Жулев.

Лилов отговорил, че го е срещал в Лондон, където Жулев „най-младият партизанин”, работел в момента.

И казал Лилов на Горбачов: „Имаме намерение да го запазим като активен политически деец!”…

Както е известно Димитър Жулев не се остави да го употребят перестройчиците като „активен политически деец” и се отиде от света неупотребен.

В ръководството на простреляната от предатели и мекерета партия на Димитър Благоев се вмъкваше вече ново поколение партийни кариеристи…

***

За Горбачов вече се издигна цяла книжна планина от писания, наричан е как ли не, глупак, преметнат от ловките западняци, продажник, предател, клетвопрестъпник /на дадената тържествено клетва при встъпването му като президент да служи вярно на държавата и народа на СССР/.

Бяха правени дори опити да бъде осъден за измяна на държавата. Спаси го вероятно само обстоятелството, че навремето благодарните западняци го бяха уредили за Нобеловата награда за мир.

Не върви да съдиш нобелист, нали? А и с паричките от наградата и милионите от четените лекции в любимия му Запад, Горбачов, като един съвременен Остап Бендер, идеен борец за парични знаци, си спретна на „Ленински проспект” фондация и пак си се изживяваше в нея като президент, а от време навреме като говорещ политически труп, смотолевяше мъдрости, които будеха само усмивки.

Както будеха усмивки и неговите нови оредели приключения на Запад, едно от които бе задигането на бутилка с вино от 5000 евро цена от немски супермаркет.

Махнал магнитната гривна разсеяно хер Горбачов от бутилката и все така разсеяно я отмъкнал без да плати и пфенинг… Писа се доста за този подвиг на бившия генсек в медиите…

Негова землячка от Ставропол, дошла преди десетилетия като млада невеста на българин в Пловдив, достолепна интелигентна рускиня, го нарече пред мен простичко „Мишка Дурачок”.

Руска журналистка от московското радио даже и не пожела да говорим за него, махна с ръка и отсече, че не си струва да си хабим времето за обсъждането на този всесъюзен дърдорко, който едва ли има хора в бившия СССР , които да го смятат вече за човек на когото може да се има доверие…

А Борис Димитров, пазарджишки партиен деятел, когото сам Горбачов го е наричал приятел, го определи като „най-презрения човек в съвременна Русия”. Тежка епикриза…

С една от десетките позорни „титли” , дадени вече на Горбачов от руснаци и чужденци, обаче не мога да се съглася.

Наречен беше в сайт генсекът - ЮДА СТАВРОПОЛСКИ.

Защо… Ставрополски?

Какво общо имат с този явен мутант на съветската партокрация стотиците хиляди хора от Ставрополието?

Какво общо имат катеренията и възнасянията на кариериста до съветския партиен Олимп хилядите обикновени комунисти, трудови хора, учени, лекари, учители, агрономи, военнослужещи, артисти, журналисти?…

Аз съм бил десет дни сред тях като командирован от пазарджишкия вестник във вестника-побратим „Ставрополска правда”.

С редакционната „Волга” обиколих целия Ставрополски край от Кубан до Кавказ и като се завърнах написах цяла документална повест „Гените на любовта” за срещите ми с хората на този талантлив народ-съзидател.

Седмици наред се публикуваха откъсите от повестта ми във вестника и се четяха сутрин по радио Пловдив, получих награди…

Но най-голямата награда ми бе удовлетворението, че видях извън представите си от филмите и книгите истинския живот в Страната на съветите, докоснах се до величието на обикновените хора и споделих това с читателите.

Тогава, в Ставропол, във възторга и въодушевлението си не обърнах внимание на една реплика на колегата от пазарджишкия вестник, с когото заедно бяхме в тази незабравима командировка.

Той бе вече навършил 50 години и като активен борец против фашизма и капитализма бе излязъл в пенсия.

Той ми сподели едно свое силно потресно впечатление, за това колко много им харесвало на срещнатите партийни велможи… да им се подарява… Да им се дава в ръцете…

Май така е започнала и метаморфозата при някогашните бедни студенти от университетското общежитие в Москва, Миша и Раиса, след попадането им във въртележката на властта.

Защото и в тази въртележка апетитът е идвал с яденето…

“Да им се дава в ръцете”.

Така се стига и до продаването на национални интереси за жълти стотинки на изкусни в подлост и притворство чуждестранни хищници по вода, суша и въздух.

Така е тръгнала и знае се докъде стигна метаморфозата у съветската върхушка, превърнала се така злощастно през десетилетията след войната в продажна Пета колона на великата държава и народ…

Но от това обществено заболяване истинските, непокварени руски хора, с които се срещахме, не бяха прихванали заразата.

Ето защо не приемам да се нарича в сайтовете злополучния побратим на хората от Пазарджишко - Юда Ставрополски.

Той няма нищо общо с честните хора на Ставрополието.

А побратимството между непродажни българи и руснаци, уверявам ви, ще надживее всички изпитания.

И ще продължи да си „тече” пречистено като чистите води на Марица и Кубан, отнасящи всички нечистотии по течението на историята.