Захарина Тонева

Из „Без да усетя” (2025)

***
Някой ден ще се изплачат сълзите,
ще се излеят мъките,
ще си отидат болките.
Тогава,
ще вперим поглед в слънцето
и ще си кажем:
“Боже, колко време сме пропуснали
да наситим с щастие!”

НАИВНОТО

Когато си влюбен,
гробището не е гробище
и паркът не е просто парк.
Отвсякъде цъфтят налъмите
и всичко има розов цвят.
Ушите ни заглъхват -
остава само тишина.
Поглеждаш ме -
светят пак очите ни
и гробището не е гробище
и мракът не е просто мрак.

***
Твоето “не знам” - пустиня,
в която отекват звуците
на моето “обичам те!”.
Добре, че имам сълзи,
с които да полея в сушата
и да отгледам слънчогледи.

***
Бях насилвана
и лъгана
и мамена,
но също
лъгах
мамих
и насилвах.

Простих!
Простете!

Време е да продължаваме,
по детски да живеем.
Да събираме кестени
и да броим звездите.
Да се усмихваме на изгревите
и да вдишваме с вълнение.

Благославям ви!

И с обич ви запомням,
нищо, че се наранихме.
Така се случи…
Минало е.
Сбъркахме.
Простихме.

Избирам пътя вън от болката.
Да бъде Бог оттук насетне!

ЧЕСТНО КАЗАНО

Усещам,
че е време
да спра да гоня вятъра.
Осиротях
от прехласване
по неволи трескави.
Разпилях напразно…
Разкъсах душата си
в излишни опити
да бутилирам щастие.
Стига толкова!
Виж!
Вече съм жена!
Пораснах!
Времето е с мен откак
намерих смисъла -
дълбоко във сърцето си.

АЗ

Аз съм от ония - буйните
с необичайните походки.
Несресана и сприхава
ме хващаш в крачка,
забърсвам сълзите
с опакото на ръкава си,
че няма време,
гоня влак.

Аз съм
залез от изток,
южен полъх в средата на зимата.
Не ме търси!
Няма ме!
Закътана в кътчетата
на тихата си лудост -
плета пуловер…
Да стопля страховете си.

НЯМАНЕ

Няма те -
диханието ти,
гласът ти…
Няма ги
и аз съм няма,
защото мислите
отказват
да напуснат главата
да слязат през раменете,
надолу
към пръстите
и да се изпишат на хартията.
Не искат да разказвам
за твоето отсъствие,
да преглътна
нямането
и да си спомня,
че в живота
няма не.