Васко Попов

Всяка вечер в махалата - баби
сбират се, докато чакат края.
Селският живот ги е ограбил,
но успявам да ги разпозная.

Седнала на ниската ограда,
някаква жена се взира в мене -
между бабите изглежда млада,
а без тях изглежда състарена.

Фигура и поглед - на момиче.
Цялостно излъчване - фатално.
Тениска и дънки се обличат,
за да скрият или подчертаят.

Питам я какво намира в село.
Тя, с тъга: „Съдбата ми такава:
две деца, в чужбина отлетели
и съпруг - не спрял да изтрезнява!”

Тръгва си. Безукорното тяло -
без душата - се прибира вкъщи…
Вече знам защо е остаряла:
всеки ден и нощ - едно и също.

Бабите ме пробват: „Колко даваш?”
„Петдесет и пет, от мен да мине…”
„Не разбираш от жени тогава -
няма и четирийсет години!”

Тя се разтопява в здрачината,
докато за възрастта й спорим -
млада състарена непозната
сред познати, тъжни стари хора.