ВЪЛКИНЯТА
Чу се по село, че във Вълчите дупки има окучена вълчица. На Геговски Петко момчето я видяло да си играе с кутраците на слънце пред дупките и си дойде без плюнка в устата. Забравило и млякото, което носело от мандрата, и торбата с прясното сирене.
Научил за това старият ловец дядо Пейо Малинов. Стегнал той ловджийската си нагода (нагода - всичко, каквото трябва на един ловец за лов. - бел. ред.) и - случката стана в събота - в неделя рано тръгнал за Вълчите дупки.
На излизане от село, се отбил само при Петко Геговски.
- Петко, - рекъл му, - прощавай, че те будя толкова рано. Отивам за вълкинята. В торбата съм си взел само хляб. Нали ваш Васил ми е оставил горе катък (нещо за ядене с хляб - приядка - бел. авт.)? Казват - менче мляко и торба прясно сирене. Дано само някое куче не ме е преварило. Та, за катъка се отбих. Да събудим Василча да ми каже, къде точно е оставил млякото и сиренето, та на връщане да си ви ги донеса.
- Няма защо да го будим. Аз зная къде. Нали вляво от дупката има една синкава скала, цялата лишава, и под нея малинак. До тая скала, в здравеца, ги оставил и се покачил на скалата да види втасали ли са малините. Като видял вълкинята, забравил и малините, и млякото, и всичко…
- Тогава аз да вървя, - рекъл дядо Пейо. - Трябва да осъмна на скалата. Тя, вълкинята, сега не е там. Бог знае, кои баири обикаля за плячка. Но призори ще се върне. Да мога да я извардя и й стрелям отгоре, ще отърва овчарите. Пропищели са от нея нагоре всички. Гледай къде й са били щенетата, а къде чак ходи да граби. Не могат да се овардят овчарите от Смаилското и по-оттатък. Вълкът близо до леговището си не бара. А вълкините - никога. Страх ги е да не открият малките им. И от един и същи път се не връщат при тях. Хитри животни са те… А сега да вървя.
Какъвто си беше пъргав като коза, дядо Пейо за час време се възбрал на скалата.
Нагласил се, потулил се хубаво и зачакал. Де да дойде вълкинята, де да дойде, слънцето огряло Вълчите дупки, а нея я няма.
Тогава дядо Пейо пресегнал към млякото и торбата - да хапне някой и друг залък, че, нали станал рано, огладнял.
Тъкмо лапнал първия залък, от дупките изскочили пет малки вълчета и започнали да се борят на слънцето.
- Ей сега ще излезе и майка им, - си казал дядо Пейо и грабнал пушката. - Види се, вчера е задигнала голям брав и снощи не е излизала.
Със заседнал на гърлото залък, дядо Пейо чакал сума време, а вълкинята не излиза.
Старият ловец разбрал, че я няма в дупките и, където и да е, скоро ще се върне. Затова прелапал надве-натри, пийнал малко мляко и, като се нагласил хубаво, отново зачакал.
Не минало време, колкото една цигара да изпуши човек, ето я - вълкинята се задала по стръмната пътека с агне.
Дядо Пейо се приготвил да й стреля, но изведнъж му дошъл друг ум.
- Я да почакам, - рекъл си той. - Тя и така и така ми е в ръцете. Да видя поне как храни малките. Толкова годишен ловец съм, пък не зная.
А вълкинята наближила дупките. Щенетата я усетили и се спуснали да я посрещнат. Но тя ги надкрачила и стоварила плячката на равното пред дупките. Тогава дядо Пейо видял хубаво какво е донесла вълчата майка - едно шарено агне, още живо.
Малките вълчета се нахвърлили върху него. Агнето хрипнало и опитало да бяга. Ала вълкинята скочила и го притиснала. После пресегнала (дядо Пейо хубаво видял това) и понахапала предните крака на агнето да не може да бяга, па го оставила на щенетата.
Те яростно наскачали върху осакатеното агне. Едно го захапало за крака, както преди малко направила майка му, друго задърпало ухото му, трето - опашката. А вълкинята ги гледала.
Подир малко се вдигнала и започнала да ги учи, как да давят. Захапала агнето за врата, ама без да забива зъбите си, разтърсила го и заръмжала. Завторила, потретила и отново оставила агнето на вълчетата.
Те до едно наскачали върху немощното агне и всички бързали да го захапят за врата, както ги учела майка им и ръмжали страшно.
Чак сега дядо Пейо разбрал, че вълчата майка се е забавила толкова, за да донесе на кутраците си живо агне и ги учи как да го давят, къде да го улавят най-напред.
- А бе, дядо Пейо, - питахме го ние, - как се стърпя да гледаш толкова време? Не дожаля ли ти за агнето?
- Как да се не стърпя. Де друг път щях да видя такова нещо, че да ви разправям сега… Да ви не лъжа - половин час време вълчетата давеха агнето. А уморената вълкиня става още два-три пъти да им показва как да го улавят под гушата и как да му чупят кръста.
Докато вълчетата дърпаха предаденото агне за гушата, то търпеше и не търпеше, ала когато вълкинята присегна и му строши кръста, така жално изблея, че аз не можах да се стърпя, прицелих се хубаво и изпразних и двете цеви на пушката си.
Вълкинята подскочи високо и се тръшна на земята, а вълчетата се разбягаха. Едрите сачми бяха намерили корема на звяра, затова и не мръдна повече.
Скочих и се спуснах към Вълчите дупки. Макар да бях сигурен, че вълкинята е мъртва, извадих ножа и с него в ръка вървях. Когато я приближих, тя хриптеше тежко и задавено, а от устата й бавно течеше черна кръв. Едва дишаше и агнето, съвсем олигавено и oкървавено.
Сетих се да го заколя, та да се не мъчи. Присегнах да го уловя за главата. Изведнъж очите ми паднаха върху ушите на агнето. Бре! Белегът мой. Вълкинята грабнала мое агне.
Обърнах го да видя на гърба катранения белег - пак моят, отведнъж познах и агнето. Беше шареното агне на Карабашка. Чукнах се по челото. Гледай ти случка!
Дядо Пейо имаше малко овце и ги беше дал да ги пасе Караахмед, дето има сая над Смаилското.
Па одрал вълкинята дядо Пейо, метнал на рамо кожата и прекланото агне, взел торбата със сиренето и менчето с млякото, та в село.
Нали беше неделя и след черква, сбра се цяло село да види вълчата кожа и агнето. Сума отидоха направо с дарове. Тъй беше обичай някога - да даряват оня, който е отървал селото от вълк. Най-щедри в такива случаи бяха овчарите, защото те най-много страдаха от вълчите пакости. Особено, когато е за вълкиня, като тази, дето беше убил дядо Пейо. Помня, в прежни години, за такава вълкиня един каракачанин подари цял кон.
Кой се не извървя тогава да дарява дядо Пейо. Само стиснат Колю - кръчмарят - не даде нищо.
Чичо Стаменко му рекъл:
- Ами ти, Кольо, нищо ли няма да дадеш за вълкинята?
Колю смънкал нещо зад тезгяха, а Стоян Хитрото се обадил:
- Защо да даде? Кръчмарин човек е, няма стока по къра да му я ядат вълци. Виж, дядо Пейо да му беше донесъл кожата на един акцизен началник, то е друга работа.
Хитрото подметнал това, защото предната неделя бяха уловили Колю да продава контрабандa, и акцизният началник го беше глобил сума пари.
Не беше останала слюнка в устата на дядо Пейо да разправя на всеки, как е убил вълкинята.
- Ами сaчмитe не закачиха ли барем едно от вълчетата? - попита чичо Слави Звезданов.
- Не едно, а две, - рекъл дядо Пейо. - Само че, докато ида - залит-полит - намърдаха се след другите в дупките. Леко трябва да бяха ударени. Ама няма къде да ми убегнат и те. Ще почакам някой ден да поизгладнеят хубаво. Тогава сами ще излязат.
Да има в такъв час един по-млад да ги притича и запуши дупките, тояги ще ги изтрепем.
И го сториха. След два дни убиха и вълчетата. Само трите.
Другите две - ранените - трябва да бяха умрели в дупките.
На връщане, дядо Пейо чул да звънят овце и ги познал.
Било стадото на Караахмеда.
Отишъл при него и рекъл:
- Как е стоката, Караахмед? Жива, здрава ли е? Намираш ли трева ?
- Остави се, дядо Пейо! И паша се намира, и здраве дал Господ с кола, ама една пуста вълкиня като се завъртя, чудо направи, ама отвляка брав.
И нали знаеш, конецът се къса там, дето е тънък. Ти имаш най-малко овце, къде намери твое да грабне. Отиде шареното агне на Карабашка. Язък!
Трябва да е намерило нейде мека трева, запасло се е, а тя, пустата, да го е дебнала и го грабнала. Аз и нямаше да науча толкова бърже, ако Кара башка не беше заблеяла. Ама блее… сърце къса. Види се, беше разбрала злочестата майка, какво е сполетяло чедото й. Па я отведох в чангала* - да не вижда агнета, дано се успокои. Ала притихва ли майчино сърце.
Три дни бля. Наведе глава, един път гризне, два пъти изблее. И така жално - сърцето ти да отскубне.
Дядо Пейо изслушал търпеливо овчаря и казал:
- Вълкинята грабна Карабашеното ми агне, ама късметът бил мой да си го ям.
И му разправил за убитата вълкиня.
- Да бях поне близо до Вълчите дупки, нямаше да ме е яд, - заоправдавал се Караахмед, - а аз бях на три часа оттук - в Честия баир.
- Защото си бил далеко, затова е грабнала от твоето стадо. Вълк не бара от място, близо до леговището му. А вълкиня - никога. Особено, когато има кутраци.
———–
* Чангал са овцете, на които агнетата са продадени, заклани или умрели. Те пасат с шилетата. бел. авт.
——————————
сп. „Детски живот”, г. 15, бр. 6, 1945-1946 г.
