ВЪЗКРЕСЕНИЕ
Щом на Великия петък по обед забиха камбаните, жените тръгнаха да кичат плащаницата и да се поклонят пред кръста на Христа.
- Мамо, нека идем и ние, - замоли нажалено малката Милка.
- Иди, чедо. Занеси най-хубавите цветя! Аз няма да дойда.
Майката влезе и седна до огнището. Къщата им беше в самия край на градчето. Навън веселият вятър разнасяше свежест и пролетен дъх. Всички трепетно чакаха Великден. А тук нямаше радост.
- Да си взема ли малко хлебец, мамо? - кукна до нея Димчо.
- Хлябът се свърши, Диме. И чичови ти още нямат брашно. Щом си купят, ще ви опека топла питка…
Но Димчо беше много гладен. Той отвори долапа, намери няколко сухи трохички и лакомо ги лапна. Майка му опусна глава и захълца.
- Мамо, защо плачеш? Защо плачеш, мамо? - прегърна я той.
- Глава ме боли, Диме. Уморих се от шетане тия дни.
Момчето я загледа:
- Не плачи, мамо! Нощес някой се наведе и ми каза: „Димчо, баща ти си иде.” Събудих се и реших да си мълча. Тате ще ни купи дрехи и хляб. Много, много хляб!
- Така е, Димчо. Знам. Ето, не плача. Ха сега иди си играй!
Димчо излезе. Майка му извади бохчичка скъсани дрешки.
Мъжът й беше в затвора.
Една лятна нощ за първи път го намериха пиян пред ограбен магазин. Около него се търкаляха дребни пари, а в джоба му откриха подправен ключ. Никой не повярва, че е невинен. Осъдиха го на три години затвор.
Той заклеваше брата си да не оставя жената и децата му без помощ. Ала и брат му беше беден човек. Димчовата майка пък рядко намираше работа, та често си лягаха гладни. И за довечера нямаха нито трохичка. От кого да поиска? Кому да протегне ръка?
А мъжът й пишеше, че за зимата, може би, ще си дойде.. Майката изкърпваше листнатите дрешки и гълташе сълзите си.
Мръкна се. Децата още шепнеха и чакаха на пътната врата. Когато се прибраха, видяха мокрото лице на майка си и си легнаха, без да поискат нещо.
На другия ден една съседка донесе топъл хляб…
Димчо и Милка кукнаха пак пред пътната врата с коматчетата в ръце. Насреща тичаха и крещяха другарчетата им, ала те не ги и чуваха. Мина пладне. Зайде слънцето. Здрачи се. Никой не се зададе!
- Димчо, Милке, хайде! Късно е вече,- повика майка им.
Ала те още дълго се взираха в тъмнината и се прибраха съвсем убити. Защо задържаха баща им? Нали утре е Великден? Не виждат ли, че майка им се стопи от плач, че нямат никого другиго?
Легнаха си.
Остана будна само измъчената майка.
Изведнъж заечаха камбаните. Улиците се изпълниха с весела глъчка.
Децата зашепнаха. Великденьт беше дошъл, но баща им? Баща им го нямаше! Значи сънят е бил лъжлив.
Камбаните завториха.
Майката и децата залепиха чела на черното стъкло. Към тяхната порутена ограда гледаха жълтите очи на близката църква.
Колко им се искаше да отидат и те там, да се слеят с радостната тълпа, да забравят всичко?
Тримата клетници занесено гледаха голямата река от пламъци, която се виеше около храма, слушаха дружната песен на певците и се чувстваха забравени от всички, ненужни никому.
А зад тях пътната врата неусетно се отвори. Един млад мъж, натоварен с пакети, на пръсти задебна по пътечката, стигна къщата, леко почука на вратата и се обади:
- Ружке, Димчо, Милке, тука ли сте?
- Иване! Иване! - писна клетата жена и полетя като безумна..
- Татко, татее, татенцее! - викнаха децата след нея.
Майката отвори и се строполи. Мъжът хвърли пакетите.
Силните му ръце я дигнаха и внесоха на леглото. Лампата светна. Той напръска очите й, разтри челото й, и припадналата прогледна. Децата млъкнаха. Баща им ги прегърна и седна до леглото на жена си, която тихо, облекчително плачеше.
- Стига, Ружке! Всичко мина като лош сън. Никога вече няма да ви напусна. Димчо, Милке, донесете пакетите!
От първата връзка изскочиха чудесни сини дрешки с лъскави, жълти копчета за Димча, поличка и блузка за Милка. От другия излезе хубава, тежка рокля за майка им.
- Третият пакет ще разтворим след църква, - рече бащата.
Децата се забравиха от радост, ала майка им тревожно попита:
- Отгде взе пари?
- Не се бой, Ружке! За да скъся наказанието, аз работих всякъде, където поискваха затворници. През другото време приготвях куфарчета, панерки, кошнички. Директорът ме обикна. Той нареди да ги продадат пред празниците. Аз го помолих да пратят парите на вас и тогава научих, че ме е представил за помилване, че след два-три дни ще ви видя… Никога не съм крал. Кой ограби магазина и какво дири оня ключ в джоба ми- не знам. Скъпо платих за моето първо и последно пиянство. Но… не ми ли се радвате?
Майката и децата увиснаха на неговите здрави плещи. Бащата разпери ръце и притисна това живо купче до гърдите си.
- А сега да идем при всичките хора - в църквата. Нека благодарим за възкресението на нашата къща, - рече развълнувано той.
И всички се заобличаха задъхани от щастие.
——————————
сп. „Детски живот”, г. 6, бр. 7, 1935-1936 г.
