160 години от рождението на Тодор Влайков

Продрум Димов

Навършилата се годишнина от рождението на този изключително родолюбив и неповторим български писател ме връща към спомените от най-ранното детство в родното ми Лесичово, когато се докоснах за пръв път до неговия образ и някои от първите му разкази.

Често оживява в паметта ми кратката биография, поместена на страниците на детските издания „Септемврийче” и „Въздържателче”, които макар и твърде къси и скромни, даваха представа за неговата личност в творчески и човешки план.

За щастие в онези бурни следдеветосептемврийски години, школските христоматии поместваха негови разкази.

В тях като ученик в прогимназията с какво умиление се потопих в атмосферата на разказа му „Косач”! Но най-много ме развълнува неговата „Седянка”, отпечатана за пръв път през 1885 г.

Тази му скъпа къса белетристична творба ни пренася в милите романтично-идилични селски преживелици, които, за жалост, отдавна са напуснали забравените предели на потъналия в забвение народен бит.

За съжаление, носталгичният писател от Пирдоп, както и много други съзидатели на родното ни художествено слово бяха лишени от заслуженото право на пребиваване под стряхата на българското образование.

Нещо повече, беше загърбено до голяма степен във висшите ни учебни заведения, които подготвят бъдещите учители по литература.

В мен, обаче, никога не угасна огънят към художественото присъствие на този народен литературен творец и нерядко си спомням с парещо умиление за него.

Даже през 70-те години на миналия век заселих завинаги пълното течение на неговите събрани съчинения, дело на издателство „Български писател”.

Неслучайно и сега пристъпвам с благородното намерение да върна поне част от нашите съвременници към някои по-съществени страници от позабравеното му житие и битие, възползвайки се от навършилата се годишнина от появата му на бял свят.

Тодор Генчов Влайков е роден на 13 февруари 1865 г. Израства и се възпитава в полуградско семейство с патриархални традиции и разбирания, които оказват силно въздействие върху формирането на неговия мироглед.

Като малък учи в родното си градче, но гимназия завършва в София през 1885 г. Още като гимназист впечатлява културните ни среди с подчертаните си интереси към литературното творчество, особено след отпечатването на идиличния разказ „Седянка”.

По това време е изпратен да се учи с държавната стипендия в Историко-филологическия факултет на Московския университет, където престоява от 1885 до 1888 г.

Където и да се намира, обаче, младият пирдопчанин носи в сърцето си неугасващата възрожденска обич към родния край и Отечеството си, затова, узнавайки за вероломното нахлуване в българска територия на сръбски войски в началото на м. ноември 1885 г. незабавно се озовава в родината за прогонване на злонамерения нашественик, одързостил се да пролива славянска кръв в братоубийствената нелепа Сръбско-българска война.

Под руско небе се старае да се добере и запознае с произведенията на популярните руски литературни класици.

Жадувал час по-скоро в учебните програми да се потопи в творческия свят на Лев Толстой, Тургенев, Гогол, и други нашумели по това време водещи руски литературни знаменитости, но остава страшно огорчен, като разбира, че с тези именити автори ще се срещне чак през четвъртата година от обучението.

Междувременно изпада под влиянието на Н. Н. Михайловски, възприема народническата идеология, напуска университета, завръща се в родния си град и започва работа като учител. С това бъдещият писател отваря нови важни страници в своя живот.

Постепенно навлиза с хъс в учителската професия и не след дълго е издигнат и за училищен инспектор. Паралелно с това младият педагогически деец не загърбва влечението си към литературно-творческата дейност, като напомня за вроденото си умение да пише разкази, а по-късно не се колебае да навлиза в примамващата го територия на повестта, в които отстоява и своите възгледи.

Все по това време не остава чужд и на обществените борби и повече от четвърт век е активен политически деец.

Той е един от основателите на Радикалдемократическата партия, многократно е бил избиран и за народен представител, а, както е добре известно, Влайков основава през 1890 г. и първата кооперация под българско небе - „Орало” в с. Мирково, Пирдопско.

През 1898 г. е сред основателите на Българския учителски съюз и става негов председател.

Без да напуска дълги години талвега на обществения живот, не може да преодолее дълбоко вкорененото му вече пристрастие и към духовното ни битие.

През 1902 г. създава сп. „Демократически преглед”, а от 1907 г. е вече негов собственик. Това ново издание ускорено разширява обсега на въздействието си в културните ни среди и за кратко време привлича за сътрудници и най-талантливите ни автори.

Нещо повече, пътят за участие в него се оказва скоро нелесен. А появата по неговите страници е било истински празник за напиращите млади творци.

Николай Ракитин, който прохождал тогава в писателския занаят, си спомня с каква радост и неописуемо вълнение е посрещнал първите си успешни публикации в сп. „Демократически преглед”.

Но тръгнали по лъкатушещите пътеки на неговото житейско и творческо битие, мисля, че сме длъжни да сложим ударението не върху обществените му забежки, които в никакъв случай не дават представа за истинския Влайков, а е наложително да се разходим из интересния му творчески свят.

За отбелязване е, че синът на дядо Генчо Влайков от Пирдоп не се сродява случайно с изящната словесност.

Както отбелязахме вече, той започва да пише, макар и плахо, още през школските си години, за да стигне до „Разказът за една бабичка” и силно впечатляващата някога „Седянка”.

Намирам, обаче, за вродено това неутолимо негово сродяване с художественото слово като последица от атмосферата, в която се ражда и расте в родното си място.

Още от малък се отнася с възрожденско преклонение пред книгата, като е силно повлиян от Любен Каравелов, Вазов, Илия Блъсков, по-късно се влюбва в творчеството на Н .В. Гогол, Л. Толстой, Т. Шевченко, М. Вовчок, Г. Успенски и други влиятелни навремето творци на литературната мисъл.

Това общуване с творбите на нашумели автори през 19-ти век отприщва завирената му творческа енергия и от писането на разкази се заема със съставянето и на по-обемни белетристични произведения.

Пак през 1890 г. се ражда повестта „Леля Гена”, последвана от сборника „Разкази и повести”/1897/, за да триумфира през 1889 г. с емблематичната си повест „За дядовата Славчова унука”, която ще остане завинаги в златния фонд на родната ни белетристика.

Пътьом, занимавайки се с активна литературна дейност, Влайков не загърбва проблемите и на българското училище, което все повече е набирало скорост в онези следосвобожденски години.

Той винаги е придавал важно значение на личността на учителя. За това свидетелства и неговата книга „Няколко мисли за народния учител като учител и на обществото”/1881/.

В същото време не може да се разроди и със селската тема, която неизменно ще носи в гърдите си до сетния си земен ден. В тази насока твърде показателен е и неговият „Ратай” /1894/.

Неговият ратай се опитва да се измъкне от селските неволи, търси отдушник в града, но не намира своето спасение там и авторът решава за нужно да го избави от споходилата го зла участ, като го връща обратно на село, за да си изкарва насъщния с много слугуване на чорбаджиите.

Именно това решение на автора за изхода от немотията предизвиква и критиката на Димитър Благоев, който осъжда писателя за това, че не е пратил своя герой при градските работници, за да намери своето място в зараждащото се по това време социалистическо движение, в което ще може да се бори за истинска социална справедливост.

Младият белетрист, без да напуска текущите социално-политически процеси, е прегърнал вече свои идейни и творчески принципи, че само по този начин ще бъде най-полезен на своя народ.

Такъв го виждаме и в неговите „Повести и разкази”, кн.1/1897/, „Личният режим” /1910/, „Земеделският съюз”/1914/, и други негови заглавия, които са свидетелство за постоянния му стремеж да плува постоянно в социално-политическите течения на времето.

Веселин, псевдонимът, с който се появява в литературните ни среди още с публикуването на неговата „Седянка”, винаги е държал за едно влиятелно присъствие в генезиса на текущото ни литературно битие.

И неслучайно Влайков е сред учредителите на Българския писателски съюз, създаден на 8 септември 1913 г., а през втората половина на 20-те години на миналия век е и негов грижовен председател.

Той категорично осъжда варварското посегателство на българското писателство. Той е вбесен, когато разбира за безследното изчезване на Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов и Йосиф Хербс.

Не го сдържа на място и вече полуослепял, тръгва, воден от дъщеря си, за да търси напразно обяснения от бездушната дирекция на полицията за жестоката участ на погубените ни интелектуалци.

През 1926 г. той горещо одобрява инициативата на съпругата си, Мария Влайкова, която открива киносалон и го подаряват на Министерството на народната просвета. Кино „Влайкова” съществува и до днес като собственост на столичното читалище „Антон Страшимиров”.

Тодор Влайков си остава завинаги като писател и уважаван общественик с будна гражданска съвест и морал, знаменосец на честността под българско небе.

Той като народен представител от трибуната на Народното събрание е надигнал смело глас да не се преследват безогледно инакомислещите, в това число, и комунистите, защото всеки човек има право на своя религия, стига тя да не напакостява на обществото.

През есента на 1940 г. народолюбецът от Пирдоп без колебание се нарежда сред писателите, които подписват протестното писмо до тогавашния министър-председател Богдан Филов против внесения закон за защита на нацията, подлагащ на жестоко и унизително малтретиране на българските евреи.

Намирам, че особено съществено място в творческия му свят заема „Преживяното”, което ни трогва с умилението, с което разказва за детските си и юношески години.

Разказът му ни докосва до впечатления, представи, обичта му към родната стряха, Средногорието, традициите и обичаите на скъпите му земляци. А „Завой”, както твърдят критиците, е своеобразно продължение на „Преживяното”.

Тук ни прави съпричастни на пребиваването му в Москва и на промените в идейния „завой”, който ще го застави тласкан от народническите си идеи, да се върне в родината си, но се създава впечатление, че преобладава публицистичното четиво.

Влайков е изключително сърдечен, правдив, непринуден разказвач, умеещ да пренася читателя в истинските стойности, чисто народни преживелици.

В немалко негови разкази и повести усещаме езика на битовизма, колорита на народните обичаи и празници.

В сюжетно-тематичен план Влайков е доста по-различен от автори като Елин Пелин, Йовков, Антон Страшимиров, Илия Волен и други наши писатели, в чиито творби ни завладява характерната българска народопсихология.

Това се долавя и в отзивите и рецензиите на неговите изследователи. За него са писали Георги Крънзов, Георги Константинов, Димитър Благоев, Георги Бакалов, Николай Райнов, Цветан Минков, Любен Георгиев и мн. др. наши литературоведи, които навярно определят мястото на писателя в историческия развой на българската литература.

Към неговите искрени и добронамерени ценители трябва задължително да прибавим и Веселин Андреев, който благоговее пред Дядо Влайков и не случайно взема неговия псевдоним „Веселин” за свое поетично име.

В течение на години неведнъж са ме навестявали мисли за Дядо Влайков преди всичко като присъствие в литературния ни живот и по-малко като политик и общественик…

Предполагам, че преждевременното му ослепяване го е потискало и това довежда до житейския му залез на 28 април 1943 г., но се надявам, че няма залез неговото уникално творческо и човешко дело.

20 февруари 2025 г.