УЧАСТВАТ: Йордан Каменов - сценарист и водещ;
Любомир Бъчваров - артист;
Красимира Казанджиева - актриса;
Валентин Стамов - пианист и композитор.

Любомир Бъчваров чете:

ДОГАДКИ 1

….. Българският Цезар: Дойдох, видях и пак ще дойда.
….. Уникалното българско самолюбие достигна дотам, че претендираме за авторство на нечленоразделни звуци. Справка - албум на Каналето, където Слави Трифонов е посочен като автор на припева “На-на-найна” в песен с текст на отделно посочен автор.
….. Българският девиз е: “Всички да са победени”. Което и ни се случи.
….. Не може дисциплината бягане с препятствия да не е измислена от българин. Нас гладкото бягане ни затруднява.
….. В България е като навсякъде: 4-5 % от хората стават за предприемачи, 1 % са годни за наука и изкуство. Разликата: у нас останалите са способни на всичко.
….. Ако българинът си мисли това, което по-късно твърди, че си е мислел, той щеше да е гениален.
….. Погрешно е да твърдим, че българинът се има за Бог. Напротив, той е уверен, че направлява Бога.
Българската история: на гол тумбак - чифте промени.
….. Затова сме заплашени да загинем - защото самолюбието е по-голямо от самите нас.
….. Българинът казва “аз харесвам нещо /или някого/”, така че азът изглежда по-важен от харесваното. Така той става по-значим от Ботев, Яворов, Борис Христов, Майстора, които уж харесва.
….. Ботев беше казал: У нас свестните считат за луди. Но това още е период на безличието. Лошото е, че вече сме в стадий, когато лудите считат за свестни.
…. Днешните български варианти на “Престъпление и наказание” са два, застъпващи се: “Престъпление за наказание” и “Престъпление без наказание”.
….. В България престъпността прави законите. И въпреки това не ги изпълнява.
….. Пак ще стигнем до стария ми извод: Организираната престъпност е продължение на организираната посредственост. Защото само крайно посредственият може да се реши да руши държавата /а значи и бъдещето на рода си/ заради еднолични интереси.
…… Парите не миришат. Миришат, не, ами вонят притежателите на миризливи пари. Само че обществото си е изгубило моралното обоняние.
….. У нас личностите мухлясват от неупотреба, а негодниците лъщят от злоупотреба.

Красимира Казанджиева чете:

ПИСМО НА ОНЕГИН ДО ТАТЯНА

ГОСПОЖО ТАТЯНА ДОНЧЕВА,
Толкова се радвам на повода да Ви пиша, че нещо пееше в мене: “Здравствуйте, наша Татьяна”. А поводът са: изключителните Ви “разкрития” за литературната критика и критици, които неотдавна мернах по телевизията. И тезата Ви, че литературен критик става неуспелият белетрист или поет, която беше гарнирана с информацията, че тази “негодна” литература не я броят за нищо и не я награждават с Нобелова награда. Не се засегнах, Татяна, ала ще “пробвам полека с тази история”.
Вашата всезнайковщина по въпроса се основава не на познания, а на шетаща простолюдна теза - критикът непременно се е пробвал като белетрист и поет. И убеден в литературната си импотентност, се вкопчва в критиката като в спасителен пояс. Ако на масата за приятелски или кръчмарски разговор беше присъствал по-друг човек, можеше да научите, че критическата дарба е най-рядката литературна дарба. Плюс това, че изисква в повече от другите жанрове и характер. Прощава Ви се донякъде, като завършила училище преди 1989 г. и чела учебникарски знаменитости като ….. Хайде, да не изброявам. Но като си знаете как са Ви учили, какво се пъхате да говорите за критиката въобще.
А сега за света и за Нобеловата награда. Да сте чувала за италианския поет и критик Джозуе Кардучи, получил я през 1906 г.? Написал е 26 тома с монографии и други литературни изследвания. Е, как е според Вас: заради това или въпреки това е получил наградата? И за Томас Елиът, награден за 1948 г. едва ли сте чувала. Той освен поет е и водещ английски критик. И воюващ за ролята и значението на литературната критика. А поетът-нобелист за 1959 г. Салваторе Куазимодо е дългогодишен професор по италианска литература в Миланската консерватория. Десетилетия наред литературна критика пише друг италиански поет-нобелист за 1975 г. - Еуженио Монтале. Малко в несъответствие с Вашите “теории” норвежкият писател-нобелист за 1903 г. Бьорнстерне Бьорнсон започва с няколкогодишна литературна и театрална критическа дейност. Ще спра дотук, оставяйки си в запас още опровергаващи Ви имена, за които литературната критика е равноценна на другите жанрове изява.
Не един и двама критици са емблематични и представителни фигури за своите литератури: датачанинът Георг Брандес, руснакът Висарион Белински и т.н. А литературните изследователи Ортега-и-Гасет и Унамуно /Испания/ и М. Бахтин и Ю. Лотман /Русия/ са измежду най-великите литературни личности на ХХ век. А за критическата дейност на Гео Милев или пък за постигнатото от Цветан Стоянов и Никола Георгиев ще Ви оставя сама да поразпитате. Като си изберете други събеседници.
Лошото е, че след това получавате възможност да разтръбявате внушените Ви изопачености. Това прави Вас и подобните вредни, колкото е вредна и дейността ви на редови политици. Да припомням ли, че тези хора у нас са станали синоним на небивала корупция, нечувана социална несправедливост и морален национален крах.
Първоначално мислех за това изявление да Ви обвиня за причина за отсъстващата днес литературна и всякаква друга художествена критика. Като участник в заговора за свалянето й от обществената сцена. Но анализът ми показа, че това си е Ваша едномулева /както се изразява Марк Твен/ проява. Жажда, всеядна жажда за демонстрация на всякакви “компетенции”. От която страдате не само Вие. А цяла кохорта от докопали публичността амбициозни “компетенчици”.
А за отсъствието на истинска критика вина носи цялото общество. Защото нейното присъствие значи някакъв ред, позоваване на йерархии и стойности. Анализ и разрез - ама истински, освен на художествените и на обществените процеси. Налагане на действителни национални авторитети, които да водят обществето. Нещо, което не се нрави нито на “компетенчици”, нито на кукловоди.
А да Ви светкам какво значи литературна критика се отказах. Несвенящите се да гръмовержат незнание и псевдо поучения са глухи за възприемане.

Любомир Бъчваров чете:

ДУШАТА НА НАРОДА

Преди време моят непрокопсаник джакръселтериер домъкна отнякъде поредната си плячка. Обикновено крие намереното по разбойнически, но този път ми го навираше в краката. Изглеждаше горд и готов да сподели трофея. Не го прави често и затова ме заинтригува. Погледнах неугледното нещо, което приличаше на кожа, мачкана и от предишни притежатели.
- Какво си ми донесъл, душевадецо - помирително изрекох.
Джакръселът побутна нещото и с поглед ме подкани да се вгледам. Подобието на кожа се изпъна и стана пергамент на изведнъж изписалите се сами букви: Душата на народа. Поогледах и си помислих, че това по-скоро е кожата на народа, одрана от добри почитатели и приятели. Но издумах друго:
- Хайде, де. И как ще се легитимираш.
Джакръселът пак се замота насочващо. Погледнах кожата, която това и чакаше. Засия от появилия се надпис: Има такъв народ. Изчака ме за да си върна дъха и смени текста: Нема такава държава. Задържа го и започна да пулсира: Има такъв народ - Нема такава държава. Пулсът се ускоряваше и накрая разчитах само: Има-нема. Липсваше тука, но то се подразбираше. Поокопитих се и се запитах: какъв е този такъв: такъв е, ама какъв. И още: като нема такава държава как има народ. И други такива щуротии.
Хубаво, че навремето като дадох джакръсела на уроци по английски, го накарах криво-ляво да запомни кирилицата. Но сега ученолюбието му ми се стовари с цялата загадъчност на народната душа. Не издържах и изкрещях:
- Да връщаш това чудо отдето си го взел!
Дребосъкът ме погледна и сякаш ми казваше: Я какъв си. Дошла ти народната душа на изповед, а ти я пъдиш.
- Махай я! Но да не виждам да я дъвчеш и мачкаш, американец такъв!
Джакръселът ме изгледа укорително. Сякаш искаше да ми напомни как наскоро ми се закле, че никога не е взимал ни кучешка храна, ни скъпи каишки от Сорос или от каквато и да е друга организация, много приятелска към България. Не бях му повярвал, защото знам, че силата на парите влече към предателства и най-верните песове. Изшътках му и той помъкна нанякъде душата.
Опитах се да забравя станалото, като си внушавах, че съм преживял видение. Но след дни ме зачегърта любопитството. Попитах джакръсела жива-здрава ли е душата и му наредих да я донесе. Разгърна я пред мене, а тя мълчи и чака. Ядоса ме и я почнах:
- Какво ми стоиш така. И добър ден не казваш. Я разкажи нещо за себе си.
Кожата се изпъна и на нея се изписа: Българската душа е горда и не шуми за себе си. Тя е героично-търпелива и само отговаря на въпроси. И то когато не я измъчват или насилват. Питай.

Красимира Казанджиева чете:

Бях готов с въпросите. Изстрелях първия:
- Ти май и ГЕРБ си обичала така всеотдайно, душо…!
На „екрана” й се появи: Бате Бойко е герой.
- Къв герой, бе. Я виж на кой хал сме.
Надписът не се забави: Герой, защото умее да гаси пожари. Палеше ги гаче цяла година е лято, а сетне ги гасеше пламенно и професионално. Така и не спира.
- А ти продължаваш да го обичаш?!
Поучителният отговор гласеше: Стара любов ръжда не хваща.
Бях я подкарал вече:
- Ти май и СДС-то си обичала страстно. Как така стана?
Облещих се като видях: С малко, но завинаги. И викогаш няма да му запея „Развод ми дай”.
- Що ли да те питам за БСП.
„Екранът” светна: С БКП и с БСП напред! Обичах я с цялата си душа, стопроцентово. Сега я обичам по-малко. Но душа знае ли?
Плачеше ми се, а джакръселът се смееше под мустак. Обърнах се към кожата:
- Голяма душа си била, бе душа. - И наредих на кучето:
- Откарай я да размисля в дупката. Предстои ? последен разпит.
Преди да изчезне душата просветна: Всичко е любов. Обичай ме такава каквато съм.
И Ботев е знаел, че като не искаш да даваш своето, даваш душата на народа. Мислех да стигна по-далеч. Много скоро душата ми се яви. Не се гледахме дълго:
- Всичко зависи от днешните ти отговори. Ако и днес продължиш в същия дух, дуща няма да ти остане.
Душата въобще не се поколеба след моята закана. И тресна: Продължаваме промяната. И зачака примирено. А джакръселът замря между насмешката и страха.
- Какви промени, бе душа. Нали си вечна и безсмъртна.
- Но и разнежваща се при ухажване - реагира тя светкавично. Ботевският плам се разгоря в мене:
- Ще те заменя с друга. Я сръбска, като гранит, я френска, галантна и изтънчена, я американска, свободна като орлица. Сигурно днес има и пазар за души.
- Всички народни души се раждаме непорочни и зависими от това как ни разпъват. И кой ни разпъва - сякаш се надсмя над незнанието ми душата. -Загасна и пак просветна: Продължаваме промяната. Власт и коалиция - вечни и безсмъртни. Иху, смени ме де.

Валентин Стамов свири нещо, в което се преплитат игривост и тържественост:

Йордан Каменов чете:

АВТОБИОГРАФИЯ КАТО ЗА ЮБИЛЕЙ

Човек трябва да изразява благодарностите, които носи в себе си. Особено при повод като юбилей. Благодарен съм за своята поява на англо-американските бомбардировки след януари 1944 г. Без смях, моля, а последен се смее този, който знае и помни историята. Защото след тази дата стотици хиляди софиянци опразнили столицата и населили села и паланки при родни и при непознати хора. Месеци наред, останали без работа и на спестявания, прогонени от страх от преживяно и за бъдеще, те са се отдали да спасяват семейство, род и родина. Никой не се е погрижил да смята възпроизводството на нацията в последните месеци на 1944 г. и първата половин година от 1945 лето. Противно е как противниците на Европа разпространяват цифрите на разрухата - над 4000 убити и 12000 разрушени къщи. Но си затваряме очите за небивалия прираст на младенци, които пораснали що къщя и вили построиха. Та да ви светна какъв здрав постамент стои под паметника на загиналите летци от двете велики сили. Там е вкопана и моята лична благодарност - така ги чувствам нещата.
Почудата на повдигнатите вежди разчитам като въпрос - как така пропускаш баща и майка. Отговарям - в ония времена на колективизъм индивидуалното се е подценявало. А при мен съвместният труд на родителите ми стигнал докрай - баща ми е израждал майка ми. Фронтови лекар, дали му отпуск за появата ми, а той взел, че свършил работата на недостигащия медицински персонал. Объркана работа, та дълго време се чудех кое от кого от двамата съм взел. Но стига, святите си чувства запазвам за себе си.
Многобройно семейство, та всеки да отговаряше и за друг член. И всички вкупом - за най-малкия ми брат. След като излязох от опеката на най-големия, поех третия, следващия след мен. Не съм се справял добре, защото ето какво се случи. Играехме си в неизграденото около новото ни жилище пространство. После то стана кино „Витоша”. Но никой от филмите не може да се мери с романтиката на забравените и складирани строителни материали, врати, чували с камъчета за мозайка, парчета тухли. Мъдреха се и две варници, щото варта, дошла на твърди буци, се гасеше там. Едната варница пълна с вода - останала, а и дъждовна. Но аз освен грижата към по-малкия имах задължението да не изоставам в игрите, бях на осем години. Пропуснах щението на брат ми да се сдобие с един генералски пагон, наместил се в центъра. Не беше глупаво братчето, от брега до мерака имаше пътека от стабилни островчета. Само че това бяха пенобетонни тухли, които мигом хлътваха заедно с изпитващия устойчивостта им. После те пак изплуваха, само че оставиха брат ми, потънал до над темето си. Преживях още един шок - всички деца се разпръснаха като пилци. И аз сам. Но този позор само ускори крачките ми, залягането и протягането на ръцете ми. Изтеглих го преди да е глътнал вода.
Дотук с трагиката. Започна смешното. Брат ми ходеше с анцуг с ластици около глезените. За миг го бе напълнил с вода, една трета от теглото му. Завлачих го без асансьор. Беше ми забавно, от него църцореше неспирно мръсна вода чак до четвъртия етаж. И се наливах с гордост, нали подвиг извършил. Изтрезнях пред строгостта на майка ми. Смешното остана на входната врата. Родителски гняв за неопазен брат и никакво внимание към героизма ми. Вечерта баща ми ме довърши - неблагодарността прерасна в наказателна акция. Бях изпратен задълго в един ъгъл, проснат на колене. Това беше най-мъчителното, най-унизителното и най-омразно ми наказание. Виновен или недотам невинен, винаги го приемах с ненавист. Но щом потеглих към изпълнението на присъдата, грабна ме огромно доволство, сияеше душата ми. Изчезна обидата и страха от мъчително-унизителната стойка, станах неуязвим и непобедим. Бях извършил нещо велико - изпращаше сигнали далечната ми зрялост. Бях действал решително и благородно, бях безразсъден, за да спася живот. И някой ме възнаграждаваше. Но не само. Даваше ми пример, насочваше ме към повторение, искаше моето безразсъдство да побеждава при огромни изпитания. Мои и чужди, на които да не оставам зрител. Прави ли са китайците да казват: няма ненаказано добро? И да са, ще ги допълня: няма победено добро. То стои до извършилия го като верен страж и войн и го прави несломим.
Вече ученик в техникум разполагах с по 20 стотинки на ден за закуска. Два дни седмично беше и за обяд - учехме от сутрин до вечер. А стол нямаше. Натаманявах стотинките в два варианта, стигаха за баничка или поничка и боза. Съученик ме забелязал и се опитваше да ми прикачи прякор, покриващ избора ми. Но и той удобен за разправа - беше позакръглен, с малко по-големи от приетите за пола ни гърди. Не се нахвърлих, а по време на час му изпратих листче с писмо по Вапцаровото „Писмо”. Гласеше: „И то ще ни повърне Филипините/ и едрите звезди над Фамагуста,/ но надали и бюста, и годините.” Гняв и мълчание, но опитите за прякоросване заради несретата спряха. Мъстях си за разгаданост, която следва съчувствено да се мълчи. А проумях силата на интелекта. Средството да се бориш с него е само по-голям интелект. Няма как да го пребориш иначе? Той самият разчиства собствения ти страх, преобръща напъни за злепоставяне, надменност, обида, уж висок сан и всичко друго, с които се опитват да го сломят. Пари ли? Та малко ли, като се опаричат, стават съчинители, мемоаристи, рисувачи и какво ли още не?! За да надвият стряскащия ги интелект, за да се накичат и размахват свой. Угодници дал Бог, ама им личи. Вазовото Тиране всуе се морите има сила и в случая. Ефективната борба с интелекта остава унищожението на носителя му.
Примери у нас колкото щеш. За пряко и непряко осмъртяване. Да не ги почвам, превърнал съм някои в сюжети на книгата си „Словото в немилост”. Не се давам за пример, но не ме отмина опитът да ме съкрушат и отклонят от литературното служение. Аз директор на НЛМ, а подире ми километри доноси и проверки по тях със строгата решимост на моралната безгрешност - сурогата на превземащата се власт. Без ефект, но намери се начинът за отстраняването. Маскиран с мантията на закона, която е поредният повод да установиш, че царят е гол. Но доволен от постигнатото. Спасиха ме вече изпитаният интелект и изпращаните от небето на всеки тежък кръстопът приятели.
Но ще почна от по-далеч. Студент и изпит по литература след Освобождението. Наговорих ги едни за Бай ни Ганя, без да знам, че преподавателят ми Елевтеров е водещият тълкувател на Алеко Константинов. А той излезе навън да ме увещава да стана член на университетския кръжок по литературна критика. Сам се издаде, човече, че другиму дължиш избора на пътя си. Съдете тъй ли е. Беше предложение и отговорих, че ще помисля. Шашнат, щото за всичките си изпити по литературите да съм прехвърлил няколкостотин страници учебници. Четях максимален брой произведения и градях своите концепции за тях и авторите. Тогавашната литературна история ми бе кошмар. Есента се явих не защото ми бе поласкано самолюбието. Бях осъзнал, че правя нещото добре, щом заинтересовах Елевтеров. Другите себепознания бяха още в зародиш. Но и дори тогавашният ми багаж диктуваше - литературната критика и история е равностойна на другите жанрове. Но когато ги стигне по писателско умение и въздействие. Към това и тръгнах. Разбрах още, че както белетристът обича избраните си герои - били ангели и престъпници, така и критикът следва да обича избраниците си автори. Заради творбите им. Догаждах се че я нося тази любов. Та тласъкът дойде отстрани, но изборът ми отдавна ме е чакал, спотаен в мен. След време понапуснах критиката. Щото всеки посегнал към перото у нас „знае”, че е написал гениална книга и чака критикът да потвърди „очевидното”. Но и за друго. Литературната история има за обект писателската завършеност, която очаква да бъде утвърдена от проникновения, анализ, човекознание, народопсихология, вкус и финес. И с Любов и Вярност. А колкото до ролята на избора за човека - нека спрем да плачем, че лоши хора са ни предопределили съдбата. Сам си сред всички и сам срещу всички.
Но си и сам с всички. Защото не редеят добромишлениците. И дебнат своя час. При мен редовно - те, изпратените укротители на завист, отмъстителност и подлост, подкрепленията на непоколебимост и следване на себе си, спасителите на ръба на бездната. Явиха се и в най-трудния момент. Прогонен от музея, с тежко болна съпруга и с дъщеря в Нов български университет. Аз - техен длъжник, и времена на преход с малки надежди, и с моето можене, което тук те обрича на глад. Но светлите спомени започват преди това, по време на писането на „Преди и сега - равно на всякога”. Наричам го Кольо Световния, а той си е Василев. Преводач от френски, изпълнител на синхронни и кореспондентски преводи. Отдавнашен мой познат, чиято важна тайна знаех, без той да подозира. Бил се е опитвал да пише. Но този човек, ерудиран, с блестящо чувство за хумор, умен диалогист, буксуваше пред белия лист. Без да се усетя, той застана до мен. С огромно желание да направи най-доброто за книгата ми. Не ми беше редактор. Не ме назидаваше, в годините на крайно разделение - 1994-95 г., в някои неща се разминавахме. Да не пропусна, тоталитаризмът му беше вгорчил живота. Но не се правеше на страдалец. Беше мъдър. Но и повече от това. Провокираше ме да постигам пределите на благодатта на темите в едно-две есета. Главната му грижа беше да не ми се замае главата, беше сигурен в успеха на книгата. И вярваше, че пред мене има път и по него следва да вървя без баласта на високото самомнение, на прекалената самоувереност и на стари лаври. Беше загърбил нереализираността си. И здравето си. Пиеше шепи хапчета и неведнъж замръзваше, за да преодолее болката в сърцето и недостигащия въздух. А аз готов да скоча преди да е паднал и да търся първа помощ. И тогава разбрах, че приятелството не е сходно мислене, харесване и дадакане в дует. А е всеотдайност до жертвеност и не победен, а изкоренен егоцентризъм. След книгата продължи с неповторимия си дидактизъм да ме пази от вманиачаване по началничество - бях станал директор на Националния литературен музей. Докато един ден се обади синът му да ми каже, че хапчетата са засекли. А аз приех уроците да не търся у другите същото, а да им го давам.
И още приех да не живея престорено, прицелен в идеята да пиша самохвална автобиография. А само когато направя биография, да си позволя автобиография. В която герои да са уроците и споделянето им. А аз - съучастник.

Валентин Стамов свири нещо, в което има и мрачност, и химничност.

Любомир Бъчваров чете:

ОТ И ЗА „БОМБИТЕ”

В началото на книгата си „Бомбите” В. Мутафчиева обяснява отсъствието на литературни творби и историографски интерес към избраната от нея там тематика - бомбардировките на София от началото на 1944 г. и поведението на нейните жители и властта до 9.IХ.1944 г., със срама от бягството и безсилието на целия град. Оставянето на всичко на произвола на съдбата ни определят незавидно място при сравнението с претърпелите по-жестоки и унищожителни бомбардировките на Лондон, Ленинград, Варшава и т. н. Ако се съгласим с това, ще си обясним и страненето от магнетизма на тази книга. Силата й се дължи и на преживяното от 14-15 годишното момиче, изцяло изпълнило съдържанието на „Бомбите”. Но писан и като ранни мемоари значително по-късно, романът търси и обяснението на станалото и на целия български живот. И както във всяка своя книга В. Мутафчиева наред със стремежа да проникне в универсалността на човешките преживявания оставя и исторически свидетелства и народопсихологически обобщения. Тъй като те влизат в крещящо противоречие с новите историографски предубедени „набези”, ще се опитам да систематизирам най-важните от тях. И да ги допълня с други автентични преживявания, свързвайки ги в един по-близък до истината поглед към онова време.

Тук е представена само темата - Животът и охтиката до 1944 г.

ЖИВОТЪТ И ОХТИКАТА ДО 1944 Г. И СЛЕД ТОВА

Вера Мутафчиева от „Бомбите”:

„У властта се наблюдаваше смущение…
Невъзможно беше през деня да не се сблъскаш с кмета, който се разстъпваше по улиците, мегдана, читалището, кафенето, празните дюкяни и пълни кръчми, спохождаше заглъхналото училище, и утре пак… правеше го неохотно и все по-малко охотно. На младини учил в странство за инженер, той бил принуден да остане на село заради туберкулозата си. Жълт и мършав, мрачно неразговорлив, с мека шапка и вратовръзка даже през жежките дни, непригодната за село негова фигура бе плашеща и отблъскваща неведнъж с отчуждената си безнадеждност. Кметът сякаш нетърпеливо чакаше да умре, че дори ходеше неженен при своите петдесет години.”
„Туберкулозата споменах…
Представа си нямат нашите млади съвременници, получили бецежето си още в родилния дом, реимунизацията многократно преди пълнолетие, какво плашило бе тя за детството и младостта ни. От тригодишни захващаха (!!!) да ни тъпчат с рибено масло, заран пиехме сурово яйце, върху хляба мажехме дебело мас - цялата тази отвратителна закуска имаше за цел да не уловим охтика. През големия глад всеки срок стояхме на опашка пред рентгена… Чакахме примирени, да чуем: жлези, затъмнение, инфилтрат, каверна - отделни степени от същото заболяване, ТБЦ. Присъдата не подлежеше на обжалване, изходът най-често биваше летален. Ако случайно не бъдеше изпълнена, получаваш доживотен строг режим…
Както слушахме през ония години, по туберкулозни заболявания България била втора в света - непосредствено след Етиопия. Може и да е вярно. То свидетелства по-неопровержимо от какви да е анализи и обобщения за състоянието на страната между двете войни: население на земя, благословена с чудесен климат и плодна почва, мреше от охтика, болест социална.
На какъв ред сме били, смисляте ли?
Туберкулозата биеше доста редовно организмите от четиринайсета до двайсет и петата им годишнина - нестабилен период. За поколението ми той съвпадна с Големия глад; губехме съученици, състуденти. Охтичави…
Не мога да забравя очите на майка ми, когато чакаше в болничен коридор заключението на рентгенолога…Мама се прощаваше с нас през такива часове на вцепенено очакване, сигурна съм…
Поглед, който че гнетеше неизказано - прежали ли те майка ти, спасение няма.
И досега смятам за своя гордост, че преплувах десетилетието на Големия глад, без да туберкулирам, дори без етап жлези.”
„Както всичко друго, в София и туберкулозата беше без определено лице… Евакуацията ни запиля в село, прославено с висок процент охтичави, и ни накара да ги опознаем.
Тогава бележеха смъртта в даден дом с черно платънце над портата му, а върху платното - кръст, пошит с бяло. Не ще излъжа, ако река, че през порта се белееше такъв кръст…
Забраняваха ни да посещаваме такива къщи, там заразата била наситена, плътна, а ние - застрашени.
Из онова село ходеха немалко моми и ергени над възрастта за женене, защото - охтичави. Както и да го криеха, та село тайни нямаше. А бяха по-жизнерадостни от здравите, бели и румени, с особено бляскави очи… Бели и румени, всред тях с отчаяна сила се развиваха идеите… След септември същата година мнозина от тях се разкрили като ятаци и друг вид подмолни дейци. Можеше да се очаква.”

Аз, Йордан Каменов:

Припомнете си как литературата ни е състрадавала на това заболяване: „Жълтата гостенка” на Хр. Смирненски и „Спомен” на Н. Вапцаров („Аз имах другар, добър другар, но …кашляше лошо…”). А историографията е мълчала или е премълчавала мащабите на заболяването у нас. И въобще да се произнесе за епидемичните заболявания. И ето как само на 2-3 страници от книгата на основа на своя опит е съумяла да произнесе истината за болестта и за ефекта й върху живота на отделния човек и на обществото. Потресно е да чуеш от нея, а и от когото и да било, че цял живот се гордее, че болестта го е отминала. Сякаш с огромно усилия е победено гигантско надчовешко зло.
Въпросът е можем ли да обвиним и властите тогава за пораженията на охтиката. В. Мутафчиева го е направила със заключението, че тя е „болест социална”. Но тя е и болест за всички, докато медицината е безсилна и търси ефикасни средства да се справи с нея. Аз не съм толкова критичен, но смятам, че допускайки България да е на второ място в света по туберкулозни заболявания, властите трябва да получат присъда и от историографията. За непредумишлени убийства. Дори това да е пресилено, остава фактът, че властта след 9.IХ.1944 г. получава тежкото наследство да се бори и с епидемичните заболявания. Не само туберкулозата е бич сред тях. А в образованието ни даже липсва специалността и специализацията епидемиология.
Познавам тази битка заради своя род, по-точно заради моя баща и големия ми брат. В ранните си детски години брат ми е преболедувал туберкулоза. Лекували са го с чист въздух, много птиче месо и кръв от костенурки. От костенурки, госпожо белетрист Евтимова, а не от къртица. Не зная дали костенурковата кръв има решаваща роля в комбинацията, но сигурно помага повече от къртичината. До края на живота си брат ми Камен не само не ядеше, но и се гнусеше от вида на птичето месо. Не можеха да го примамят ни гъски, ни патици, ни фазани, яребици, пъдпъдъци. За бройлери и жар птици не думам.
Добрата страна на ограничителния режим - пазели са от него и деца, и възрастни (а мен са пазели да не се родя преди оздравяването му), става учението му. При баба и дядо учители, майка роден математик и баща студент по медицина се е получило добре. Пазя негови писма до баща ни, писани между три и пет години. Разбира се - детски и наивни, изписвани с неравни печатни букви. Но смислени и мили. На шест години е имал идея как да пази столичани от бомбите - като наши самолети носят разпънати мрежи, в които бомбите да падат. Бил е далеч по-напред от властта, която с пасивността си е съдействала за жертвите, ако не и за разрушенията.
Не зная дали болестта на брат ми е оказала влияние на сетнешната специализация на баща ми в медицината - епидемиологията. Но в 1947-49 г. той се обучава в нея в Ленинград (Петербург). В тъпия и изостанал Съветски съюз, където освен професура и обучение има и действаща система за борба с епидемичните заболявания. А баща ми, завършил с отличен успех, започва още с няколко съмишленика изграждането на българска. Става началник на епидемиологичното управление в Министерството на народното здраве, създател на катедра по специалността в ИСУЛ, професор, автор на учебници. Вероятно има своята, най-вече организационно-управленска, роля в направата на ваксина срещу туберкулозата (ако не ме лъже паметта - в 1953 г.), която и до днес е смятана за една от най-добрите в света.
Нямам детски спомени за неговото участие в скоро спечелената от българската медицина битка с туберкулозата. Но усилията му за справяне с маларията помня. Много често пътуваше до Дунавското крайбрежие, където бяха най-големите развъдници на болестта - блатата. Връщаше се късно вечер, уморен, промърморваше някоя и друга дума на въпросите на майка ми. А на кухненската маса се просваше поредният шаран, който носеше кулинарна радост за всички ни при преобладаващата друга еднообразна храна. Накрая пресушиха блатата и малария също нема.
Създадената оттогава противоепидемиологична система успява да се справя и до днес въпреки недоразуменията и хаосите на промените. Аз пък, колчем се сетя за приетия закон за обявяване на режима до 1989 г. за престъпен, толчем си мисля, че важно участие в разработването му, а възможно и в гласуването, са взели вирусите и бацилите. Подложени на унищожителен терор по време на режима.

Валентин Стамов нещо внушаващо българска музикална характерност.

Любомир Бъчваров чете:

2024 ГОДИНА И БЪЛГАРИЯ

Закон 1 в икономиката: При крадене да не се считат за задължителни всякакви други съпътстващи дейности като саниране, изграждане на магистрали и спортни зали,
ремонти и т. н.
Закон 1 в селското земеделие: Сей, земеделецо, по чукари, пясъци, магистрали, общински сгради. Винаги никнат едни пари (на баламите и баламосваните) и вносни зеленчуци.
Конституция на Република България: Чл. 1 Република България се управлява от простите от политическа партия ГЕРБ. Чл. 2 Допуска се съществуванието на също толкова прости политически партии за гарантирано съюзничество с ГЕРБ. Чл. 3 Политическата опозиция може да бъде само виртуална.
Бизнес: Всички, които започват бизнес в страната, трябва да минат за освидетелстване, че са достатъчно луди да го упражняват.
Вечерен час: Точно в 21 ч. се провежда последното за деня вечерно мероприятие, след което се забранява присъствието на хора по улиците. От прозорец на Министерския съвет министър-председателят приема шествието в чест на поредния прекрасен ден на българската демокрация. За поддържане на общественото мъртвило се разрешава само един възглас: Да живей! За демократично разнообразие всеки ден от седмицата ще дефилират представители на различни обществени групи.
Европейският съюз реши: Отличава България за досегашното й безукорно разпределение на европейските фондове, като ? предоставя правото тя да определя и разпределя тези фондове за срок от две години.
Две думи за полицията: Полицията продължава да бъде многолюдна въпреки намалялата (добре, Гешев!) битова престъпност и обществената мълчаливост поради рязко повишения стандарт на живот (добре, Борисов!). След като няма кого да бие, високият й морал се поддържа с бой и изтребление в редовете й. Това пък е надежда, че тя най-после ще намалее. А с това и престъпността.
Добри новини за България: Стана известно, че България е получила правото да полага асфалта на новостроящите се писти за Формула 1, както и да ремонтира старите. Международната автомобилна федерация подсеща домакините да приготвят повече пачки, а състезателите - да приемат лекарства за морска болест преди всяка поява.

Красимира Казанджиева чете:

ДОГАДКИ 2

….. Всички ние преписваме. Талантливите - от Бога, останалите от демона на посредствеността.
….. Главен редактор - еди-кой си Блъсков. Директор - друг еди-кой си Блъсков. Шеф на отдел - по-еди-кой си Блъсков. Изобщо - блъсканица.
….. Да загубиш портфейл - не е никаква загуба. Да загубиш пълен портфейл - не е голяма загуба. Да нямаш портфейл - значи си загубил всичко.
….. Без да ще, му се отще.
….. Мисълта му полетя към небитието. При останалите му мисли.
….. Няма нищо по-съединено от Съединените американски щати.
ЕТИМОЛОГИЗМИ:
САМУРАЙ - сам у рай
САНСКРИТ - сан скрит
ДАЛНОВИДЕН - дал, но виден
ПРОСТИТУТКА - прост и тутка
….. Чувството му за неподкупност идваше от това, че приемаше всички дарове за природни.
….. Непредпазливо наруших финала на сцена между моето куче и съседка - тъкмо госпожата щеше да залае, а кучето да я заговори.
….. Като не мислим, да му мислим.
….. Не му стиска, ама стиска.
….. Всяко зло - за добрите.
….. Като научи, че малките камъни преобръщат колата, започва да натрошава големите.
….. Всичко се обърка - гладната кокошка почнахме да сънуваме с просото.
….. Не признава други средства освен “с всички средства”.
….. Стара приказка на нов глас: От всекиго - според способностите, на всекиго - според междуособиците.
….. ОТКРОВЕНИЕ: Докато тя имаше, се имахме.
….. Като лапнеш големия залък, искаш да ти кажат голямата дума.
….. Свободомислието е копнеж за унищожаване на съществуващия ред. Но това е и пътят за създаване на нов ред.
….. Из редактиран вече текст: “И чак тогава забеляза няколко забележителни хора.”
….. Човешкият прогрес се измерва в това, че слязохме от коня и яхнахме конските сили.
….. Старателният блюдолизец изяда и блюдото.
….. Да бъдеш или да пребъдеш - това е въпросът.
….. Колко ли живота са му нужни, за да разбере, че има един живот.

ФИНАЛ

Валентин Стамов свири „Хубава си, моя горо”.