Богдан Овесянин

1.
Балканът надигна плещите си каменни
и поглед в просторите впи:
пред него потъваха в пламъци алени
далечните черни земи.

Пронизваха дъжд от куршуми сърца ни,
проплакваха плахи жени
и огнена мъка разкъсваше нашите
до болка сломени гърди.

Димеше разляната кръв из клисурите,
горяха нивя и села
и дим от пожари развяваха бурите
над тъжната робска земя.

2.
Една хайдушка песен пей старият Балкан,
усойте я повтарят, отекват я скали -
тя впива се в душите като копнеж желан
и влива буен ропот във грубите гърди.

С дружина непокорна дошъл войвода млад
и я бурята потънал, че сам той буря бил,
ала извили вихри по неговия път,
куршум неверен с писък в челото му се впил.

Раздрусана и тъжна е черната земя.
Угасналото слънце в небето не гори,
но твойта вяра, Ботев, е слънцето за нас
и твоя подвиг грее през ледените дни.

Една хайдушка песен пей старият Балкан,
усойте я повтарят, отекват я скали -
облъхва ни с надежда като копнеж желан
и влива буен ропот във смуглите тълпи.

——————————

сп. „Поле”, г. 2, кн. 16 и 17, май-юни 1929 г.