легенда

Еню Кювлиев

На брега на една река растяла млада и красива върба. Край нея, от двата брега на реката, се мъдрели много други върби - всички стари и с изкорубени стебла. Те често поглеждали младата върба и си шушнели:

- Щастливка! Колко е красива! Ще ти се само да я гледаш и й се радваш. Колко е бил щедър Бог към нея!

- Едно ми не харесва у нея, - казала при един такъв разговор една престаряла върба. - Ето години как живее между нас, а дума не ни е продумала. Горделива ми се вижда.

- И мен ми се вижда горделива, - потвърдила съседката й.

- А мене ми изглежда тъжна, угрижена, - обадила се една гърбава върба от отсрещния бряг. - Тя има бодър вид, но дали все пак червеи не гризат корените й? Отдавна ми се ще да я попитам.

- Ето ти сгода, питай, - рекли всички върби.

Гърбавата върба помислила малко, обърнала се към младата върба и казала:

- Сестричке, толкова години си между нас, за наша радост и гордост. Години как се любуваме на твойта кръшна снага и гъвкави гранки. Ала дума не сме чули от тебе. Мълчалива и угрижена си. Да не би червеи да гризат корените ти? Кажи! Може би ще можем да ти помогнем.

- Нищо не ми е. Здрава съм толкова, колкото изглеждам. Но все пак съм толкова тъжна, че ако не бяхте ми заговорили, никога не бих ви продумала. И не от гордост правя това, а, повтарям, от мъка. А защо съм тъжна - ще ви кажа. Исках да умра с тъгата си, но понеже пожелахте да я научите - нека бъде така. Ето - Божията несправедливост ми тежи.

Всички върби се спогледали. Те не очаквали такъв отговор. А престарялата върба рекла:

- Казвала съм и пак ще го кажа: младите днес не почитат Бога. Но не е на хубаво.

Върбите поклатили тъжно глави. А една богомолка, която се молела върху един подбелов лист, като чула що рекла младата върба, прекъснала молитвата си и казала:

- Ти сгреши, сестричке. Пред Бога много сгреши. Да се молим да ти прости.

Но младата върба не искала и да чуе. Тя продължила:

- Вие кажете къде е справедливостта. Виждате ли онзи човек със сандалите и светлото като на Бог лице, след когото вървят дванадесет боси мъже? Той беше тръгнал към мене, но щом видя ореха в съседната градина, подмина ме и отиде да си почине под него. Разбрах: той не хареса моята сянка.

О, ако знаете как ме оскърби това! Ако Бог беше справедлив, той щеше и нам да даде хубави листа. А то - копривата що расте в корените ни, има много по-хубави листа едри и красиви. А погледнете стъблото й!

Заслужава ли то тия листа? Богомолката казва, че греша. Но нали вижда подбела, на който седи. Той даже стъбло няма, а листата му са големи колкото слънцето. А вижте нашите за нищо ненужни листа.

Те даже една прилична сянка не могат да хвърлят… Вие виждате ония ябълки, круши и череши и знаете колко грижи полага нашият стар стопанин за тях. Напролет внимателно ги чисти от гъсеници; наесен внимателно ги обира, а през зимата заравя стъблата им, за да не измръзнат. Кога сме виждали ние толкова грижи? И защо? - Защото Бог е бил несправедлив. Не стига, че ни е лишил от хубави листа, но и никакъв плод не ни е дал.

Другояче щяха да гледат хората на нас, ако давахме плодове. Щяха да ни почитат. А то дава ни напролет едни цветове, които служат само, за да изпочупят децата клоните ни. Не, несправедлив е бил Бог към нас!

Старите върби нищо не казали. Само поклатили тъжно глава. А богомолката направила още една молитва за грешната върба и си отишла.

* * *
Когато на другата сутрин върбата се събудила, почувствала, че нещо много й тежи. Помъчила да раздвижи клоните си - не могла.

- Какво ли ще е това чудо? - рекла си тя. - Сетне се навела и се огледала в реката.

Гледа: цяла покрита с големи колкото длан листа и едри плодове.

- Изглежда Бог съзна грешката си, - рекла тя. - Какви красиви листа и колко хубави плодове ми е дал! Но защо тъй ми е тежко? Сигурно, защото още не съм свикнала. Нищо. Ще свикна.

А когато се разсъмнало, минал пътник. Той се отбил под върбата, откъснал си няколко плода, починал и доволен си отминал. Това много зарадвало върбата. Цял ден пяла с листата си.

Но на другия ден минали много деца. Като видели едрите плодове, те се покатерили на върбата и започнали да ги берат. Едва не умряла от мъка върбата - толкова тежко й било. При това, от бързане те счупили няколко клона…

* * *
Минали се много дни. По върбата нямало нито един плод. Само листата й хвърляли дебела и широка сянка.

* * *
Веднъж под върбата се отбили млади хора да си починат. Хубавата и гладка кора на върбата им харесала, та извадили ножове започнали да вдълбават в нея началните букви на имената си за спомен.

- Ох, олеле! - стенела върбата. - Какви неблагодарни хора! Какво правят със стъблото ми?

- Мравчице, - казала тя на една мравка, която се била покатерила на един случайно останал гнил плод. - Иди, мравчице, иди, моля ти се, и виж какво правят тези хора със стъблото ми! Умирам от болка!

Мравката отърчала. Дълго се бавила. Най-сетне запъхтяна се върнала.

- Е, какво? - попитала стенейки върбата.

- Дълго гледах хората и онова що правеха, - казала. - Но нали съм неука, не можах нищо да разбера. Тогава се сетих за бръмбара. Повиках го. Той е учен - веднага разбра всичко. Хората се подписвали на кората ти за спомен.

* * *
Било есен. Листата на върбата започнали да жълтеят. Една нощ заваляло дъжд, а сетне се извил студен вятър и го пресякло на сняг. Едрите листа на върбата се измокрили и натрупали със сняг. До сутринта те толкова натежали, че слабите клони на върбата се превили и потопили в реката. Някои се изпочупили.

Нея нощ върбата съзнала греха си.

- Колко хубаво бе, когато бях една обикновена върба, - казала тя. - О, какъв голям грях направих!

И започнала да се моли Богу да й прости.

А на сутринта, когато дошла богомолката да се помоли върху подбеловия лист, върбата я замолила да се помоли и за нея. Дълго се молила богомолката. Молила се и грешната върба.

А на четвъртия ден върбата осъмнала с някогашните си остри и леки листа. Но клоните й останали да висят. Тях Бог благословил да останат така, за да напомнят греха й.

Тази върба хората отсетне нарекли плачуща върба.

——————————

сп. „Детски живот”, г. 3, бр. 7, 1932-1933 г.