Георги Михалков

Дарина много обичаше баща си. За нея той беше най-важният, най-авторитетният, най-добрият, най-красивият.

Спомняше си всички моменти с него, времето, когато беше малка и той я разхождаше с детската количка в близкия парк.

Често ги срещаха познати, които се усмихваха и казваха: „Какво хубаво момиче”, а баща й беше горд и щастлив.

Тя си спомняше и времето, когато беше в първи клас, той я водеше на училище и никога не забравяше да й купува по един голям шоколад, въпреки че майка й се сърдеше и винаги повтаряше, че не е добре всеки ден да яде шоколад.

Спомняше си и когато вечер й четеше приказки. Колко мек и топъл беше гласът му. Дарина го слушаше и сякаш пристъпваше в чудна вълшебна страна, където хората се усмихваха и бяха безкрайно добри. Къде ли баща й намираше тези интересни приказки с необикновено смели герои, с добри благородни дела.

Лятото често двамата седяха до късно в двора и той й показваше съзвездията. Знаеше всичко за звездите и планетите, а тя го слушаше с отворена уста. Не можеше да забрави и времето, когато я учеше да кара кола. Отиваха далече, в почти изоставено село и на един пуст път с часове

Дарина се упражняваше да кормува. Баща й седеше до нея и тихо, кротко й обясняваше какво и как да направи, а кафявите му като топли кестени очи, я гледаха ласкаво.

Беше висок строен, много здрав и сигурно можеше с лекота да вдигне сто килограма. Винаги беше елегантно облечен. Предпочиташе костюми в светли тонове - светлосини, гълъбови на цвят или с цвят на капучино.

Вратовръзките му бяха по-тъмни - алени, тъмнозелени или вишневочервени.

Дарина знаеше предпочитанията му, навиците му, но никога не беше напълно наясно какво точно работи. Когато го питаше, той само закачливо й се усмихваше и казваше, че е бизнесмен.

Живееха в красив дом, в тих квартал, имаха модерна кола. Лятото ходеха на почивка на морето и от време на време пътуваха в чужбина.

Дарина не можеше да забрави и абитуриентския си бал. Баща й купи скъпа прекрасна рокля, елегантни обувки, чанта. Отпразнуваха завършването на гимназията в един от най-големите ресторанти. И той й обеща, че след зрелостните изпити ще отидат в Гърция и там ще отпразнуват тържествено дипломирането ?.

Обеща й, но пътуването до Гърция не се състоя.

В един слънчев ден, в края на май, в дома им нахлуха полицаи. Това беше шок. Нито Дарина, нито майка й не можеха да разберат какво търсят полицаите в дома им.

Започнаха да ги разпитват за баща й. Разпитваха ги поотделно. Най-напред майка й, а след това и Дарина. Баща й не беше у дома. Беше казал, че ще пътува по бизнес дела и от няколко дена го нямаше.

Полицаите дълго питаха Дарина какво работи, с какво се занимава баща й, къде е, кога ще се прибере, но тя нищо смислено не можеше да им каже.

След няколко дни Дарина и майка й научиха, че баща й е арестуван в някакъв провинциален град. Това беше ужасен страшен удар! Защо? Какво се е случило? Какво е направил? Нямаше отговор на тези въпроси, но много скоро се разбра защо е арестуван.

Вестниците и телевизията гръмнаха: „Разкрита е голяма нарковерига” и баща й се оказа шефът на наркодилърите, снабдявал ги е с дрога.

Във вестниците се появи негова снимка, а и по телевизията няколко пъти излъчваха негова снимка. Това срина Дарина. Сякаш я отсякоха като дърво. Вярно ли е всичко това?

Възможно ли е? Има някаква грешка! Той най-добрият, най-възпитаният, най-интелигентният - не може да е шеф на наркодилъри.

Не може, но доказателствата бяха безспорни. Предстоеше съдебен процес.

Животът на Дарина се преобърна. Сякаш с бясна скорост тя полетя в огромна пропаст, от която никога нямаше да излезе. Това беше най-горчивата й пролет. Приятелките й я отбягваха. Съседите се усмихваха злорадо. В кварталния магазин я гледаха втренчено и подозрително.

Дарина не смееше да излезе на улицата. Не смееше да отиде при учителката си по пиано, срамуваше се. Всички вече бяха научили за баща й.

Тя плачеше, но не знаеше защо плаче, дали от мъка по баща си, или от гняв по него. Обвиняваше го, че цял живот я е лъгал, че не е бил този, за когото го е мислила.

Обвиняваше и себе си, че не е разбрала кой е и какъв е, че му е вярвала, че го е обичала, че му се е доверявала. Обвиняваше го и не можеше да му прости. Никога нямаше да му прости.

Будапеща, 1. 03. 2025 г.