Александър Гочев

I. ОБЩА КАРТИНА

Либералната хегемония някога наистина беше рационална стратегия основана на три добре известни теории: икономическа взаимозависимост, демократичен мир и либерални институции, което е и технологична рецепта за установяване на хегемония чрез разпространяването на демокрацията по целия свят. Според мантрата, че ако всяка страна е демократична, то не може да има както междудържавни военни конфликти, така и широкомащабни нарушения на човешките права по простата причина, че икономически проспериращи страни няма да жертват интересите си в една война. Според проф. Джон Миършаймър това е една рационална идеология.

През юни 1994 г., след сериозен дебат, Клинтън реши да подкрепи разширяването на НАТО на изток. По това време имаше много реалисти, например като Джордж Кенан, които вярваха, че това ще се превърне в истинска катастрофа, тъй като Русия няма да толерира подобни действия в дългосрочен план.

Разширяването на НАТО е силовата компонента на либералната хегемония с основна идея трансформирането на Източна Европа в огромна обща демократична зона чрез експорт на цветни революции. В крайна сметка неолибералната експанзия доведе до сегашната ситуация в Украйна, която несъмнено се очертава да бъде катастрофална и за НАТО, и за европейците и за американците.

За Китай изграждането на собствена военна сила е критично, защото това е най-добрият начин за оцеляване в рамките на една международна система. Китай, преживявал национално унижение в своята история, няма начин да допусне отново да изглежда слаб. Още, ако Китай успее да забогатее, ще може да трансформира икономическата си мощ във военна и ще стане доминиращата сила в Азия.

Въпреки че САЩ са от другата страна на Тихия океан, те не могат да допуснат Китай да доминира военно и икономически в Азия, което застрашава не само позицията на САЩ като  главен световен военно-политически и икономически фактор, но и прави невъзможно справянето с опасността от колапс на американската икономика, ако не се вземат  спешни мерки.

В сравнение, Русия няма както човешки ресурси така и икономическа мощ за да бъде конкурент на САЩ. Днешна Русия не е това, което беше Съветският съюз, но това не пречи на Запада да се страхува от възраждането му в някаква друга форма. Путин е сравняван с Хитлер по необходимост, в унисон с пропагандната идея, че Русия има за цел да завладее първо Украйна, после страните от бившия Варшавски договор, след което идва ред на Западна Европа. Такава една риторика има изключително пропагандна цел тъй като е пределно ясно на всички, че военен конфликт между големите сили веднага би прераснал в ядрен, в който не може да има победител.

Ето защо САЩ са в комплицираната ситуация да залагат на силовата компонента в икономическата война с Китай (силово завладяване на китайските  пазари в Югоизточна Азия) като единствена възможност да възстановят икономиката си, но с ограничението да не предизвикат ядрен конфликт.

Американското влияние в Близкия изток  е силно и отрицателно повлияно от практически безусловната подкрепа оказвана на Израел в продължение на десетилетия. Професор Джон Миършаймър и колегата му Стивън Уолт в книгата „Израелското лоби и външната политика на САЩ” дават кратко и ясно обяснение:  Тел Авив е успял да инвестира най-успешно в създаването на лобистки структури във Вашингтон, т.е., на американските политици е пределно ясно, че дори само  говорят срещу Израел е много опасно от кариерна гледна точка.

I.1   Идеологически промени

Либералните НПО-та са в криза - директно следствие от замразяване финансирането на USAID от Тръмп

Целта на Тръмп е да реорганизира  USAID така, че да отговаря на консервативния дневен ред на неговата администрация. Причината за това, по собствените му думи е,  че агенцията “е управлявана от група радикални лунатици, които трябва да бъдат разкарани”, в унисон с Илон Мъск, който направо нарече USAID „престъпна организация” с предложението, че „вече е време да изчезне”.

Едно друго изявление на Мъск относно “Гласът на Америка” и  “Радио Свобода” е, че поглъщат милиарди долари, а никой вече не ги слуша, тъй като са рупори на обезумели левичари-либерасти т.е. крайно време е да им затворят устата (включително и на т. нар. “независими” европейски журналисти от периода преди Интернет).

През периода 2022-2024 USAID е изплатила близо 120 милиарда долара в световен мащаб. Най-големият бенефициент е била Украйна, която получава над 32 милиарда долара, финансирайки всичко - от правителствени операции до 90% от медиите в страната. Молдова беше друг голям получател на долари за да се финансират проекти за енергийна независимост и медии подчинени на правителството.

Само през 2024 г. USAID финансира проекти на гражданските общества в Грузия (40 милиона долара), в Армения (20 милиона долара) и  в Белорусия (11 милиона долара). Дори след официалното прекратяване на дейността си в Русия през 2012 г., USAID  финансира с 60 милиона долара 11 програми през 2025-2026, инициативите „Укрепване на местното управление в Северен Кавказ” и „Нови медии”.

Днес медиите на неправителствени организации и правозащитни групи с либерален уклон са пълни с публикации за финансови проблеми. Някои пледират за публични дарения, други са принудени да правят бюджетни съкращения, включително уволнения.

I.2   Зелената катастрофа

Гигантите от Уолстрийт масово напускат зеления дневен ред.

Това е очакван финансов ефект поради това, че зелената климатична идея в сегашната й форма има хипертрофирани и неосъществими изисквания, противоречащи както на здравия разум така и до голяма степен на закона за запазване на енергията, маскирани с удобни счетоводни гимнастики.

Според колумниста на Bloomberg Хавиер Блас, най-големите банки в света напускат Net-Zero Banking Alliance - коалицията, която обединяваше финансови институции за подпомагане на зеления преход. Сред тях са Morgan Stanley, Citigroup Inc., Bank of America, Goldman Sachs Group и Wells Fargo, които обявиха своето оттегляне в края на 2023 и началото на 2024 г.

Зелените проекти, често с нереалистични обещания, станаха причина за значителни загуби на банките и подкопаха дългосрочната им репутация. Днес големите играчи на финансовия пазар отново насочват вниманието си към традиционния енергиен сектор, като акцентът остава върху подобряването на неговата екологична отговорност.

Спукването на неимоверно надутия „зелен финансов балон” разкрива необходимостта от по-реалистичен и прагматичен подход към екологичните проблеми. Вместо утопични обещания, акцентът се измества към практични решения, съчетаващи екологичност с икономическа ефективност.

II. САЩ

Въпреки мирното предаване на властта от страна на демократите, вторият мандат на Тръмп ще остане изпълнен с напрежение. Рискът от покушения срещу живота му не може да се изключи. Външната политика на Тръмп, макар и по-малко идеологизирана от тази на Байдън, ще се фокусира върху прагматични цели. Той ще се опита да реализира следното:

- Запазване на НАТО при условието за по-големи финансови вноски от страна на европейските членове.

- Прехвърляне на голяма част от финансовата отговорност за Украйна върху ЕС.

- Засилване на икономическия натиск върху Китай с цел да се наложат неблагоприятни за него търговски сделки.

Тръмп ще заздрави още повече съюзническите връзки с Израел, подкрепяйки конфронтацията му с Иран. Техеран, вече отслабен, ще бъде изправен пред неизгодни условия за ядрена сделка, като евентуален отказ може да предизвика американски военни удари по ирански ядрени съоръжения.

Подготвяната среща на Тръмп с Путин и общите им усилия за прекратяване на войната в Украйна в най-кратки срокове са сигнал за нова прагматична фаза в  отношенията между САЩ и Русия. Приоритетна стратегия на Тръмп ще бъде глобално господство на Америка, прехвърляйки тежестта на американски ангажименти върху съюзници и партньори, често в тяхна вреда. Конфронтацията САЩ-Русия  се очаква да остане дълбока и трайна.

II.1. САЩ - Икономически проблеми

Американската част от световната икономика веднага след Втората  световна война (1944 г., по времето на  Бретон-Вудското съглашение) е била 52%. По време на първия мандат на Тръмп тази част беше 20%, а през декември 2024, по данни на МВФ и Световната банка, е вече под 15%. При положение, че се допусне  спадане до 10%, то това ще доведе до колапс на американската икономика. Нещо трябва да се направи, а Тръмп няма формулирана програма. Има идея да се отнемат от Китай пазарите на Югоизточна Азия за да се продават там относително доста по-скъпите и високотехнологични американски стоки (измествайки по-евтините китайски такива). От букварите по икономика се знае, че всякакво наливане на финанси в промишлеността без осигурени пазари за нейните стоки е рецепта за провал, както вече беше проверено наскоро в САЩ - парите за производство на снаряди за Украйна даже при наличие на “пазар” се отклоняваха от самите банкери към борсата на ценни книжа където печалбата е над 20% в сравнение с 4-5% в промишлеността.

Неолибералната икономическа мантра е, че парите задължително отиват там където печалбата е най-голяма и точка! Второто и по-обобщено правило е следното: ако искате да направите каквото и да е в икономиката, дайте парите на банкерите - те знаят най-добре как става това.

Не е тайна, че по време на Covid периода в САЩ бяха напечатани трилиони долари, повечето от които се вляха в американския фондов пазар (спекулации с ценни книжа) и в резултат само за 4 години (2020-2024) капитализацията на 500-те най-големи компании на американския фондов пазар се удвои. Трябва да се подчертае, че през този период икономиката на САЩ не се е удвоила като основната задача на Тръмп днес е да предотврати пукването на този огромен фондов балон.

Подобна технология е оперативна и в неолиберално-контролираната икономика на Русия. Там банките на практика не инвестират в промишлеността изобщо - никое предприятие на може да си позволи за взема заем с лихва над 15% при положение, че нормалната печалба там е около 5-6%. В промишлеността на Русия се инвестира само чрез държавния бюджет, и то насила (благодарение на войната в Украйна).

Ето и резултата от контрола на финансистите над икономиката: през 1945 г. частта на  финансовия сектор в цялата икономиката на САЩ е бил 5% , а днес  е вече 70% като приходите там са по-големи от тези в реалния сектор. По тази причина всички предприятия от реалния сектор работят на загуба (освен тези на бюджетно финансиране, но там корупцията е много висока). Инвестиции в реалния сектор няма. Ето защо Тръмп повиши данъка върху вносни метали с цел американски метали да се използват в промишлеността, т.е. да се възстанови американската металодобивна индустрия.

За съжаление, че това е една нереализуема мечта поради гореспоменатата причина - ниска печалба от инвестиции в реалния сектор в сравнение с финансовия (борсата). Още, заводите на Ford и General Motors (GM), които работят с поскъпналите вносни метали, започват да протестират, че колите им по необходимост  ще имат по-висока цена. А американците и без това имат вече проблеми с купуването на стоки - например компанията Макдоналдс започва да затваря част от магазините си, защото сандвичите им се  харчат по-малко (повишени цени плюс пестене от храна в трудни времена; безработица).

Така, неизбежен и ключов проблем за възстановяване на американската икономика е необходимата замяна на неолибералния финансов модел с нов икономически модел, който да осигурява появата на т. нар. добавена стойност - основа на основите на капиталистическата система (Маркс). Условието да се реализира тази добавена стойност е да има търсене на стоката. Замяната на книжния долар с някакви цифрови активи не може да спаси американската икономика от колапс (идея на екипа на Тръмп за ограничаване влиянието на частната компания Държавен резерв, който печата доларите). В рамките на западната икономическа наука, Economics, даже опит за контролен обзор на тази  светая светих, Държавния резерв, е еквивалентен  на богохулство да не говорим за сериозна ревизия на работата му.

Задачата със завоюването на китайските пазари може да се реши само силово като САЩ имат военен капацитет само за една операция от такъв мащаб. Т.е. ако американски военни сили от подобен мащаб се отклонят в други направления, то задачата няма да може да се реши. Тук влизат в играта коварните англичани, които забъркаха сериозни проблеми в Близкия изток с неизбежно американско участие (защитата на Израел е първостепенна задача за всеки американски политик разчитащ на преизбиране - Израелското лоби!!!).

Днес производството поевтинява поради печатането на долари (осигуряват се заеми за купувачите - финансиране на потреблението), което печатане пък повишава инфлацията (днес по-висока от 3%) и, съответно,  обезценява долара. По тези проблеми се пише вече повече от 25 години главно то руски експерти (по Политикономия), необучени в рамките на  западната неолиберална наука Ecoноmics (на “власт” там повече от 50 години). Предсказанията на руските експерти неотклонно се потвърждават от практиката от 2003 година до днес (за справка виж Михаил Хазин - “Закат империи долара и PAX Americana”).

В САЩ започва постепенно да си пробива път мисълта, че проблемът не е във финансите, а в икономическия модел, който не дава възможност да се получи т. нар. добавена стойност (например, фабриката взема назаем 1,000 долара и произвежда артикул, който има по-голяма стойност от суровините плюс вложения труд).

Така, независимо дали това се харесва или не на САЩ, на Русия, на Китай, или на ЕС, световният неолиберален икономически модел ще се променя (това е обективната реалност) като има три основни операционни фактора: държавни инвестиции (не бюджетни, а такива свързани с поддържането на държавата), криптовалута (фактор коментиран от Тръмп)  и Изкуствен интелект (като инструмент за развитие на бизнеса). Ключов проблем си остава следният: в рамките на какъв икономически модел ще оперират тези три фактора т.е. при неправилен модел никакви фактори няма да ви спасят. Пример от близкото минало: компютъризация на производството - чрез него може да намалите броя на машинописките, но ефект върху самото производство имат други фактори.

II.2. САЩ - Политически проблеми

Тръмп е наполовина немец и наполовина шотландец - не е необходимо да му се обяснява, че е невъзможно да се договори както с англичаните така и с Клинтън и  клинтъноидите, както в САЩ така и в Европа, до голяма степен контролиращи ЕС. Освен това от клинтъноидите той вече лично си пострада по време на първия мандат.

Договарянето с китайците е също така невъзможно не защото китайците могат да те преметнат (това е отделна тема), а главно  защото китайците пишат и мислят с помощта на йероглифи като съвсем не е ясно какво точно означава дадено договаряне с тях (има спомени за това как Сталин се е опасявал от Мао Дзе Дун независимо, че е играл до голяма степен ролята на негов философ-наставник.) Американците могат да предложат на китайците пари, които те много обичат, но за нещо повече има проблеми.

На практика се оказва, че може да става договаряне само с Русия, което изисква подобряване на отношенията ударили дъното благодарение на Байдън.

Какво може да се получи от Русия. Първо - военна сила, т.е. потенциална военна колаборация като за целта най-напред трябва да се реши военния проблем с Украйна. Между другото, вероятно една от договореностите по време на първия разговор Путин-Тръмп преди дни е била за руска военна база на Червено море в Судан където влияние има САЩ. Още, очакват се промени главно в сферата на политиката и донякъде в областта на икономиката - Русия е богата на евтини природни ресурси.

II.3-Тръмп като лидер

Тръмп е лидер, който предпочита  диктат по отношение и на  съюзници и на противници, независимо, че неговите „сделки” често са опростени. Колабораторът Мъск, от друга страна, няма никакви притеснения да се подиграва с глобалните лидери, особено тези в американската орбита. Неговото огромно богатство, футуристичната му визия и вярата, че е в челните редици на политическите иновации, му дават увереността да действа едва ли не като владетел на вселената. Его-конфликтът между двама души склонни към нарцисизъм изглежда неизбежен, независимо, че може да промени глобалната политика.

За по-малко от месец Тръмп и екипът му успяха да раздрусат Канада, Мексико и Панама. Докато тези ходове могат да бъдат класифицирани по-скоро като политическо тролене, Дания наистина е на ръба - за една нощ Гренландия, считана преди за отдалечена, незабележима суша, се превърна едва ли не в перлата в короната на имперските амбиции на Тръмп.

Забележителното е, че такава една стратегия на Тръмп (наречена the madman strategy - Стратегия на лудия) работи. Залагайки на идеята, че изглежда непредсказуем и готов да направи и немислимото, Тръмп принуждава противниците си да правят отстъпки, най-яростните критици да му се подчиняват, дава възможности  за прекрояване на глобалната шахматна дъска по начини, по който неговите предшественици не са могли.

Така, съюзи, институции и взаимоотношения са ценни за Тръмп само ако носят материална полза за САЩ -  ако изискват жертви, без да предлагат печалба, трябва да бъдат отхвърлени.

Америка, както я вижда Тръмп, не се интересува от морален авторитет, глобална стабилност или решаване на световни проблеми. Той е фокусиран върху извличането на максимална полза от всеки контакт, независимо дали става дума за икономика, национална сигурност или политика. Ако противната страна откаже предлаганата „сделка”, то принудата става главна негова стратегия.

Независимо, че предпочита твърд и борбен подход, той не е склонен да участва във въоръжен конфликт. Това не се дължи на пацифизъм, а на практичност - войната е свързана със загуби и разрушения. Унищожението не е в съответствие с инстинктите му за изграждане и придобиване на активи. За него даден конфликт се разрешава най-добре чрез преговори, обединяване (сливане) или покупко-продажба - не чрез опустошение.

Тръмп не вижда полза от даден съюз освен ако не се очаква да носи осезаеми ползи за САЩ. Оценява другите правителства не по тяхната идеология, а по тяхната ефективност и желание да се съобразяват с интересите на САЩ. Лидерите, които отхвърлят съветите му или пък не отговарят на стандартите му, се обявяват за некомпетентни. Въпреки че този подход е по-слабо мотивиран идеологически (в сравнение с тези на предишните американски администрации) той позволява на САЩ да диктуват условия на други нации, често пренебрегвайки техния суверенитет.

Този му подход показва приемственост по отношение на целите на американската външна политика с  вярата, че САЩ имат правото да определят „легитимните интереси” на други нации. Тръмп може да се откаже от идеологическите обосновки на своите предшественици, но крайният резултат остава непроменен -  САЩ са и трябва да бъдат център на света.

Това важи за икономиката, политиката, сигурността, културата - за всичко. Ползата се разбира утилитарно - материална. Връзките, съюзите, институциите, които са полезни за печалбите на САЩ, трябва да бъдат поддържани и ценени. Противно, тези, които изискват инвестиции и разходи, те не са необходими  и трябва да се ликвидират. Оттук следват неприязън към класическите войни и  максималната склонност към търговско-икономически конфликти.

Лидерството, по-обобщено, в смисъл да обхваща и други аспекти, от рода на морален авторитет, гаранции за бъдещето, отговорност за решаване на световни проблеми, не представлява интерес за Тръмп по принцип. Той предлага конкретни, „страхотни” и, естествено, много изгодни материални сделки, от негова гледна точка, и ако другата страна ги отхвърля, то следват принудителни мерки.

Тук се оформя следния интересен парадокс: предпочитаните от него търговски войни трябва да се водят със страните, които са най-тясно свързани със САЩ по простата причина, че колкото е по-голям обемът на търговските връзки, толкова по-големи са очакваните печалби т.е., става дума предимно за съюзници на Вашингтон. Така, за Тръмп е неизбежно да има повече конфликти със съюзници отколкото с опоненти, което вкарва първите в паника и ги кара да се страхуват за съдбата на отношенията си със САЩ по принцип,  като цяло.

Тръмп е открито, показно безцеремонен. Настоявайки да се изпълнят исканията му, той не се вслушва в контрааргументи. Не се интересува да доказва собствената си правота, а от  постигането на желания резултат. Стойността на опонента се определя от ползата от него. Той принципно отхвърля лицемерието и двуличието, предпочитайки грубост и прямота.

Възниква въпросът каква е ползата от такова едно поведение от политическа гледна точка. В политиката през вековете са се установили известни правила за общуване и поведение. По принцип, спазването на етикет се счита, че не е във вреда.

През последните няколко десетилетия, обаче,  лицемерието (по принцип нормално явление в областта на политиката и дипломацията) премина в друго състояние -  превърна се  от инструмент в политиката в нейна същност. В съгласие с модерната терминология можем да си позволим да го наречем „пост-лицемерие” (по аналогия с пост-истина, пост-ирония и прочее пост-модерни термини).

Културата на премълчаване и максималното заглаждане на “остри ъгли” се разпространи широко през този период, правейки невъзможно не само разрешаването, но дори и самото формулиране на реални (не идеологически измислени) противоречия. А реални противоречия не би трябвало да съществуват, защото няма сблъсък на интереси - има сблъсък на това какво е правилно (в рамките на обобщен западен модел) с това което е неправилно (т.е. противоречащо на този модел). В такъв сблъсък няма място за компромис - правилното винаги побеждава. Ако не с думи то с действие. Ако не с убеждаване то със сила.

Такова едно абсолютизиране на лицемерието доведе до нарастване на напрежението, защото в такива условия е изключително трудно да се постигне съгласие. Триумфът на пост-лицемерието превърна международния диалог в объркан ребус, в който понятията постепенно загубиха първоначалния си смисъл и думите бяха откъснати от съдържанието си.

Връщането към добрата стара директност при формулирането на желания и проблеми  неминуемо ще освежи политическата  атмосфера. Подходът на Тръмп  да опростява всичко до най-меркантилна степен, обаче,  неминуемо ще води до конфликти при решаване на реални междудържавни  проблеми, много по-сложни от тези, които той си е представял или би искал да има. Във всеки случай, колкото и да е странно, преформулирането на проблемите в по-груби материални категории прави разговорите по-смислени в сравнение с изтънчените ценностно-ориентирани обяснения зад които стои нещо, за което не е прилично даже да се споменава.

През1980-те години  по времето на Рейгън се строеше много. Целия американски  флот беше построен тогава, а сега не може даже да се поддържа.  Въпрос на Тръмп: “Kъде са парите?” Отговор - окрадоха ги.  Следователно - трябва да се реорганизира държавата така, че да стигат парите. За целта трябва да се потърси отговорност от тези, които са крали и да се върне каквото може. Тъй като връщане на пари директно е невъзможно, то трябва да се промени сегашния финансов модел на неолибералите като парите ще се върнат най-естествено в рамките на новия модел. За целта такъв нов модел най-напред трябва да се конструира и после да се внедри. Това не е лесно, защото в главите на западните експерти е вградена матрица на мислене, от която не може да се излезе.

Целият реален бизнес ще е принуден да се преустрои към новите условия наложени по необходимост от неизбежния нов модел. Модел, който започва да се конструира сега. Новият модел ще предизвика промяна на действуващите сега правила, което пък ще повлече смяна на хората с други, които ще реализират новите правила. За изпълнението на новите правила ще следят по необходимост реорганизираните институции.

Засега Тръмп успя да поясни следното по своя нов модел (обобщено):

Господа, който е крал наши пари ще трябва да ги върне. Критики, че такъв подход е неправилен, че тази логика е неправилна, че тя не съответства на реалността, че това са направо глупости, че “те сами са си виновни”  и др. подобни изявления няма да играят никаква роля. Точка. Този модел е приет  и друг няма да има. Може да има обидени, може да се плаче и да се посипва главата с пепел - това е положението, друг модел няма да има.  Или приемате модела или… Такъв е живота.

Реформите на Хавиер Милей в Аржентина играха ролята на лабораторен опит за реформите на Илон Мъск в САЩ - рязко намаляване на разходите. Властната групировка, която в момента провежда реформите в САЩ, е от хора на корпорацията Pay Pal с идеята да замени печатането на долари (от ФРС) със цифров емисионен център. Ще се проведе аудит на ФРС с цел да се види дали тази частна организация не е нарушавала задълженията си по закона (приет специално за ФРС). Става дума за отпускане на кредити за поддържане на световната доларова система от световни централни банки. Ако ФРС е нарушавала закона за ФРС то САЩ не носят отговорност тъй като става дума за частна организация.  Последното може очаквано да доведе до катаклизми на доларовия пазар (например, САЩ заявяват, че доларът на е валута на САЩ - става дума за някакви хартийки, печатани от частна организация.) Следва замяна на хартиения долар в САЩ, за което отговаря правителството на САЩ по курс засега неизвестен.

Ясно е, че обменния курс за книжни долари за граждани на САЩ  ще е различен от курса за тези, които не са т.е. ще има “външен” и “вътрешен” курсове, които ще се различават. Да кажем, през прозорче на границата на САЩ с Мексико  могат да се “легализират” външни долари срещу такса от 40% и то  за ограничен обем (от милиард долари и нагоре).

Лица извън САЩ, които имат малки суми (няколко хиляди долара) едва ли ще имат проблеми с таксата за обмен, най-вероятно ще става дума за налични долари от 200 милиона и повече. Така основният удар ще бъде нанесен върху незаконно придобити долари, собственост на групировки с мафиотски характер - руски, китайски, ислямски, мексикански и др., групировки използващи и скрито банкиране. Да не говорим за наркокартелите. Особен случай е Мексико със симбиозата наркокартели-държава, която симбиоза прави невъзможно тяхното ликвидиране. Предполага се, че нарко-връзките на ЦРУ ще попадат в друга категория.

При положение, че има валутни зони, то е неизбежно златото да играе роля на еквивалент за различни валути, но само за междузонални операции като за  еврото и за ЕС може да забравите - за покойника или от добро или нищо.

Пийт Хегсет (шефът на Пентагона) обясни защо няма да има пари за Европа, НАТО  и за Близкия Изток - всичко отива за борба с Китай,  за пазарите на Югоизточна Азия. Това му изявление беше последвано от политическа обосновка представена от вицепрезидента Ванс в остро  критичната му реч в Мюнхен. Реакцията на в-к Гардиан е показателна за мнението на засегнатия високоинтелектуален европейски елит: “това е реч по-скоро за американското простолюдие не за европейския елит”.

Изведнъж се оказа, че цялата елегантна европейска витрина, която показваше как добре може да се живее евроатлантично, е прекалено скъпа и трябва да се поразчисти като съвсем не е ясно къде ще бъде следващата. Има и друга причина: “дълбоката държава” в САЩ не може да прости намесата на евроатлантистите от Брюксел в американския политическия живот - например  при избори за президент и то,  на всичко отгоре,  с американски пари (Тръмп - компромати и др.; подкрепа за Байдън). За Европа се оказа, че и е много изгодна идеята за Pax Americana но без Америка (САЩ са само един нискоинтелектуален военен инструмент).

Тръмп може даже да реши САЩ да напуснат Европа и НАТО, при което могат да възникнат проблеми поради засягане интересите на тръмпистки подгрупи. Как може да стане това и колко време ще вземе засега не е ясно. Това, което е сигурно, е че Тръмп ще действа за сваляне на неолиберални политически групировки на власт или с влияние в Европа. Нищо чудно Путин да използва като разменна монета при преговорите с Тръмп руските неолиберални икономически и финансови групировки, контролиращи националната банка, министерствата на икономиката и финансите, които даже директно саботират единствените инвестиции в икономиката на Русия чрез държавния бюджет. Този саботаж е единствено ограничаван донякъде поради войната в Украйна.

Трябва да се подчертае, че промените описани по-горе не се движат от политически игри, тези игри са следствие - промените стават поради икономическа необходимост. Радикална промяна на ситуацията се очаква до края на годината, независимо колко ще е успешен Тръмп.

III. ЕВРОПА

Преговорите в Рияд вече започнаха да рушат установилите се  стандартни предположения за т. нар. единство на „колективния Запад”. Години наред се считаше, че глобалната политика се контролира от една единствена, централизирана „англо-американска” структура, действаща безпроблемно от Вашингтон до Брюксел. Реалността, обаче, представя много по-фрагментирана картина. За  Западна Европа се смяташе, че е неразривно свързана със САЩ, което силно контрастира с демонстрираните напоследък вътрешни разногласия и негодувание от американския натиск.

За разлика от 1990-те години, Русия днес  влиза в преговорите не като молител, а като равна глобална сила. Освен това се демонстрира  и немислимото - лидерите на ЕС се страхуват повече от Америка, отколкото от Русия.

Истинският проблем за Европа не е дали Вашингтон ще я изостави. Наличието на американски ядрени оръжия на европейска земя, хилядите американски войници, разположени из целия континент и организацията НАТО подчертават един прост факт: Вашингтон няма намерение да разхлабва хватката си над европейските си съюзници.

Разиграването на идеята за изоставяне е театър (показен страх като стратегия), димна завеса за симулиране на подчинение пред  американските покровители. Централната роля на Европа се определя не от собствената й сила, а от факта, че се намира точно в зоната на конфронтация между две големи военни сили -  САЩ и Русия.

Истинският страх на Западна Европа не е от Русия, а възможността Вашингтон наистина да се вслуша в оплакванията им и да ги остави да се оправят сами.

Истината е, че нито една от големите държави в ЕС - Германия, Франция или Италия - няма намерение да участва във война с Русия. Техните граждани не изявяват желание за това - за разлика от 1914 или 1939 г. не се забелязва масова мобилизация на обществеността за такъв един конфликт. Дори Полша, въпреки агресивната си реторика, знае, че нейният електорат няма никакво желание даже за ограничен конфликт, да не говорим за продължителни военни действия.

Няколко хиляди наемници за Украйна са друга работа - могат да бъдат изпратени, но няма как да променят хода на войната. Единствено изключение от този прагматизъм са малките, гласовити балтийски републики, Чехия и някои скандинавски правителства. Но ако Германия и Франция  решат, че е време за истинска дипломация по отношение на  Москва, опасенията на тези второстепенни играчи биха били без значение.

Да обобщим: в Европа, която вече губи потенциала си на независим глобален играч, се сблъскаха „двата свята на правилата”, формирани в рамките на „Обединения Запад”: „Светът на властта чрез сила”, олицетворяван от Тръмп, и фундаментално-паразитния „Свят на наднационалната бюрокрация”, който беше целенасочено и интензивно формиран от Брюксел в рамките на Евроатлантизма поради отслабването на американското господство. Тези два свята са по същество фундаментално колониални, целейки десуверенизация на европейските страни, оперирайки, обаче,  с помощта на различни механизми.

Журналистите обърнаха внимание на факта, че нито един високопоставен чиновник от Брюксел, като представител на ЕС, не беше поканен за президентската инаугурация на Тръмп. Това ясно показва изместване на фокуса на внимание на САЩ от общоевропейските институции към отделните държави. Например, нито Тръмп нито  Държавният секретар Марко Рубио, така и не намериха за необходимо да контактуват с лидера на европейската дипломация Кая Калас.

Пренебрегна се дори формалното спазване на церемонията - покана за среща на външните министри в Брюксел. Това не можеше да не предизвика тревога сред европейските бюрократи, което доказва валидността на следната хипотеза: основна сила в Европа е тази, която се признава за основна от Вашингтон. В сравнение, администрацията на Байдън, особено през последните години, признаваше Брюксел като носител на реалната власт. Съвсем не е случайно, че Тръмп отписа Брюксел като основна сила в Европа.

Целта на Брюксел никога не е била скривана - окончателна десуверенизация на европейските държави. Противоречията между новия Вашингтон на Тръмп и Брюксел се обясняват с конкуренцията кой да има  правото да контролира  много важен процес - десуверенизацията както на Европа така и на отделните държави, превръщайки ги в обект за геоикономическа (колониална) експлоатация.

Така Урсула фон дер Лайен в речта си „Европейският съюз в света” обяви следното: „Украйна има нужда от мир чрез сила! Европа иска мир чрез сила!”; „Повишаване на разходния капацитет на националните бюджети, финансиране на общи европейски проекти и ускоряване на процеса на присъединяване на Украйна - това трябва да са целите на нова Европа.” За съжаление, сега изглежда, че Европейският съюз ще трябва да работи изключително в полза на Съединените щати, вадейки за тях кестените от огъня и то за своя сметка.

И така, от какво наистина се страхуват европейските елити, когато става дума за отношенията им с Вашингтон? Тяхното най-голямо безпокойство е, че Америка може един ден да се оттегли изцяло от Европа, оставяйки ги сами пред собствените им проблеми, без външна подкрепа. Този сценарий се обсъжда активно и днес в политически и експертни среди.

От друга гледна точка този страх изглежда безпочвен. Без американско присъствие кой точно заплашва Европа? Със сигурност не Русия, която няма интерес от военни офанзиви срещу големите западноевропейски държави. А за страни като Германия, Франция и Великобритания съдбата на балтийските нации съвсем не е първостепенен проблем.

Истината е там, че зависимостта на европейския елит от САЩ се превърна в източник на стагнация. След вековна динамична и бурна история, Западна Европа се превърна в пасивен играч на световната сцена, в „черна дупка” (black hole ) на международната политика. Нейните лидери се страхуват от всяка промяна в обичайния си начин на живот, тъй като това би изисквало действителна отговорност и вземане на решения - качества, които те отдавна са загубили поради предпочитаната  зависимост от Вашингтон.

В крайна сметка упадъкът на Западна Европа не е резултат от външни заплахи, а от вътрешна слабост и самодоволство. Именно тази реалност превръща ЕС в геополитическа „черна дупка”, неспособна на независими действия и примирена със загубата на влияние в  световната политика.

Противниците в ЕС на политическата линия на  Тръмп скоро ще бъдат неутрализирани по простата причина, че ЕС винаги е следвал  линията на Вашингтон независимо от факта, че някои лидери на ЕС активно се противопоставяха на избора на Тръмп. Редът, обаче,  ще бъде възстановен много бързо (Путин).

Европа в момента показва желание да се бори. Или по-скоро е принудена. Не защото има силата и ресурсите да го направи, а защото в края на войната в Украйна ще бъде не просто губещата, а победената страна. С всички предполагаеми последствия. Като се има предвид, че съвсем няма да е толкова важно, че не европейците, а именно американците започнаха Майдана в Украйна и впоследствие отприщиха войната.

Тръмп вече е окупирал ролята на миротворец, а Европейският съюз се оказа с много незавидни перспективи поради противопоставянето на подхода на Тръмп и поради безрезервната подкрепа на войната в Украйна - двете карти в играта  осигуряващи загуба практически  по всички направления.

Достигнал до финалната права, Евросъюзът може да си направи очевидното заключение, че е водил самоубийствена политика през последните 11 години, започнала с фалшивите гаранции, дадени на Янукович и завършила с конференцията в Мюнхен преди дни. В резултат, вместо да спрат и честно да признаят, че най-после са наясно какво са направили, предпочитат ролята на заплашително лаещо, треперещо от страх и подмокрено пале пред голямо овчарско куче.

Емпиричен факт: ЕС направи своя избор като за трите години на войната в Украйна окончателно се самоунищожи, въпреки че имаше други перспективи, и сега се оказа в незавидна позиция, която най-отчаяно иска да промени. Всяко следващо конвулсивно и необмислено действие обаче само влошава ситуацията. В шахматната игра  това се нарича цугцванг.

Петер Сиярто, външен министър на Унгария, формулира ситуацията по следния начин: „Трябва да признаем, че европейските страни, които не искат мир, сега обединяват сили.” Той подчерта още, че събралите се в Париж участници в извънредната среща на върха на страните от ЕС са тези, които три години наливат масло в огъня на войната в Украйна. Те, според Сиярто, ще направят всичко възможно, за да предотвратят мирното разрешаване на конфликта.

Трябва да се подчертае, че никой не им е виновен. Липсата на стратези, способни да очертаят дългосрочната перспектива, съчетана с желанията както да наранят по-болезнено Русия така и да се надсмиват над САЩ, им изиграха лоша шега - самите те се оказаха в ямата, която усърдно копаеха.

Днес сме свидетели на исторически момент -  упадъка на Европа стремяла се към величие  през последните 30 години.  Самото величие явно се отлага, и то може би завинаги, като от задаващите се депресия и разруха всеки ще трябва да се измъква сам.

Най-големите пречки  пред една рационалната европейска външна политика са били и са американският натиск, вътрешната криза на западноевропейските елити и неоколониалният икономически модел на континента. Днешният антагонизъм на Западна Европа спрямо Русия не е естествено състояние на нещата - той е функция на безмилостния американски натиск. Ако този външен натиск отслабне, може бързо да настъпи промяна в реториката и политиката, трансформирайки политическия пейзаж на континента.

Така нареченият американски „чадър за сигурност” е мит, поддържан за пропагандни цели. В действителност става дума за протекторат на САЩ, възприет неохотно, но активно поддържан от определени европейски елити.

Този ефект е най-изразен в трите най-мощни държави в Западна Европа - Великобритания, Германия и Франция. Всяка една от тях се отказа от стратегическата си  автономия отстъпвайки я на Вашингтон, послушно изпълнявайки дори най-ирационални диктати без да получава в замяна нещо, което да засили национална сигурност или икономическа позиция.

Загубата на достъп до евтина руска енергия осакати индустрията й, а икономическата зависимост от САЩ не донесе никакви значими ползи. Западна Европа не е нито по-просперираща, нито военно подсигурена в резултат на следването на дневния ред на Вашингтон. Ако не друго, тя загуби способността си да действа в собствен интерес.

Ако се предположи, че регионът наистина е изправен пред екзистенциална заплаха, то единственият вероятен противник би бил Русия. От друга страна Русия и САЩ имат сключени стратегически споразумения за да блокират възможността да си нанасят неприемливи (ядрени) поражения. Идеята, че Вашингтон ще рискува собственото си оцеляване, за да защити европейските държави от Русия, е направо смешна.

Дори държави пожертвали до голяма степен своя суверенитет (Германия, Великобритания и Италия), разполагащи с американски ядрени оръжия, нямат реална гаранция за американска намеса в тяхна полза. Сервилността им не им е купила нищо друго освен подчинение.

Това положение на нещата се разбира добре в европейските столици, макар че малцина го признават открито, продължавайки да действат по начин, който обслужва американските, а не националните им интереси. От гледна точка на  Вашингтон основната ценност на Европа е нейното географско местоположение като база за операции срещу Русия. САЩ никога няма да пожертват собствената си сигурност в името на своите европейски васали.

Бъдещето на външната политика на САЩ е в Тихия, а не в Атлантическия океан. Докато Вашингтон се фокусира върху стратегическото си съперничество с Китай, значението на Европа само ще намалява. Въпросът е дали западноевропейските елити ще продължат по пътя на самоунищожението си при положение, че  САЩ решат да намалят своето военно присъствие в Европа поради  необходимостта да блокират силово пазарите на Китай в Югоизточна Азия - единствен начин да избегнат колапс на икономиката си.

За да може Европа да се справи с настъпващите проблеми ще трябва да се решат както въпроса  с американския диктат така и проблема с качеството на нейните политически елити. Последното е особено проблематично. Много западноевропейски политици - особено тези, работещи в институциите на ЕС - са продукт на система, която толерира некомпетентност и корупция. Хората от елита дължат позициите си не на заслуги или национален интерес, а на способността си да се съобразяват с американските приоритети.

Все пак има шанс (ако натискът на Вашингтон намалее) геополитическата перспектива на Европа да се промени драстично - ще започнат да се търсят компетентни и прагматични политици, такива които дават приоритет на националните интереси за сметка на идеологическата лоялност към Вашингтон.

Сигнал за идващи промени наскоро беше даден, и то най-безмилостно, на  Мюнхенската конференция по сигурността (MSC). Нейният председател, Кристоф Хойсген, описа резултатите от срещата като „кошмар” за европейските съюзници на Вашингтон. Той заяви, че САЩ при президента Доналд Тръмп „живеят на друга планета”, имайки предвид изявленията на американския вицепрезидент Дж. Д. Ванс по време на събитието.

Ванс обвини членовете на Европейския съюз, че  все повече наподобяват СССР що се отнася до потискането на инакомислието и до откъсване от проблемите на избирателите. Той предупреди, че ако тенденцията продължи, САЩ може да оттеглят подкрепата си за своите европейски съюзници.

Специалният пратеник на президента на САЩ за Украйна и Русия Кийт Келог заяви, че Европа няма да участва в преговорите по украинския конфликт, а полският премиер Доналд Туск заяви, че Европа се нуждае от собствен план за действие, включително за Украйна.

Генералният секретар на НАТО Марк Рюте призова европейците да не се оплакват, а  да предложат конкретни мерки. Така, според експерти, в момента започва формиране на  нова политическа реалност в отношенията между САЩ и техните европейски съюзници, съпроводено от засилен натиск на Вашингтон върху Брюксел.

Асошиейтед прес съобщи, че европейските нации “тайно кроят” план за изпращане на войски в Украйна за да гарантират спазването на очакваното мирно споразумение с Русия. Твърди се, че Великобритания и Франция ръководят тези усилия.

Администрацията на Тръмп не даде индикации за някакво намерение да обвързва НАТО или САЩ в каквито и да било бъдещи споразумения за сигурността на Украйна след потенциално прекратяване на военните действия с Русия. Вашингтон, обаче,  изрази интерес да компенсира разходите си там чрез привилегирован достъп до контролираните от Киев минерални ресурси.

Дмитрий Медведев, заместник-председател на руския Съвет за сигурност,  в стандартния си директен стил “право куме та в очи”:  Днешна Европа в границите на ЕС е една зла, немощна старица, която се опитва да се прави на млада и ефектна красавица. Времето на тази Европа отмина безвъзвратно. Тя е наистина слаба, непривлекателна и практически не е полезна за никого, освен за себе си.”

Русофобията ще остане обединяваща сила в западноевропейската политика. Противно на общоприетото схващане, тази установка не е наложена от САЩ, а е активно възприета от елитите на ЕС и Обединеното кралство като обединяващ фактор. Военната операция в Украйна е представяна като  първи етап на руски план за завладяването на Европа.

Накрая нещо за качествата на българския политически елит. Исторически основания има да се мисли, че ако България беше приета през 1962 г. като република в състава на СССР, то той щеше да се разпадне много преди 1989-90 гг..  В такъв аспект, за това какво очаква Европейския съюз днес явно не може да имаме никакви съмнения. Усилията на днешния български политически елит са толкова квалифицирани, че и от България я остане нещо я не.

IV. УКРАЙНА

Ерата на монолитната „евроатлантическа солидарност” приключи като Русия изигра ролята на главен катализатор за наблюдаваната  ерозия. Резултатът е, че САЩ се оказаха главният печеливш от украинската криза главно поради факта, че европейската енергийна инфраструктура беше  силно засегната от замяната на евтино руско гориво със скъпо американско, от което автоматично последва промишлена стагнация на Европа.

“Енергията глупако!!!”-  вариант  на сентенцията на икономическия консултант на Бил Клинтън, Джеймс Карвил,  “Икономиката глупако!!!”;  олекотен вариант предназначен за дебили.

Процесите в Европа са неоспорима индикация, че националните интереси на САЩ  са по-важни от колективните цели на Евроатлантическия съюз и, че Европа през следващите десетилетия няма да бъде значим фактор в световната политика. Днес дори на върлите привърженици на илюзията, наречена „демокрация” трябва да е станало ясно, че световната политика не се прави на принципите на демокрация, зачитане на суверенитет и ценности, а единствено на основа на силата (главно военна).

По конкретно, Русия няма да преговаря с ЕС за сделка - Русия ще постави условията си. По простата причина, че Русия е една от трите най-големи световни военни сили и защото Специалната Военна Операция (СВО) в Украйна не е въпрос на сделка, а въпрос на чест, на национално достойнство, авторитет и на моралния принцип никога да не предаваш своите.

Има и други принципи - винаги да си повратлив и да въртиш търговия - с война, с оръжия, …смърт. За такъв подход  всичко е сделка - добро е това, което е във ваш интерес, лошо - това, което не е във ваш интерес.

Чиста работа от гледна точка да нямаш морални компликации! Фикции като свобода, чест, морал, човечност, просто нямат никакво място при вземане на решения. Сделка! Това е и цялата политика. Понякога сделката е чист рекет, но пък какво толкова? Знае се, че рекетът е само един от методите оперативни в търгашеската реалност.

Обещанието на президента на САЩ Доналд Тръмп да спре войната в Украйна за 24 часа в момента се проверява на практика. Американският план игнорира опасенията за сигурността на Русия като не взима предвид първопричините за конфликта. Още, условията на Москва за мир, очертани от президента Владимир Путин през юни 2024 г., ще останат неприемливи за Вашингтон, тъй като на практика биха означавали капитулация на Киев и стратегическо поражение на Запада.

Ако планът на Тръмп не се реализира е много вероятно да се стигне до допълнителни санкции  като се избягва сериозна ескалация, която може да провокира Русия да атакува силите на НАТО. Независимо от очаквана съпътстваща силна антируска реторика, помощта на САЩ за Украйна ще намалее, прехвърляйки голяма част от нейната тежест върху западноевропейските нации. Независимо от факта, че Европейският Съюз е готов да се намеси, качеството и мащабът на западната материална подкрепа за Украйна вероятно ще намалее.

Засега  конфронтацията на бойното поле ще продължи да се променя в полза на Русия. Очаква се руските сили да изтласкат украинските от ключови региони като Донбас, Запорожието и части от Курска област. Украйна ще мобилизира по-млади, неопитни новобранци, за да забави напредъка на Русия, но тази стратегия ще доведе до ограничен успех. Киев ще разчита все повече на изненадващи операции, като гранични нахлувания или символични удари дълбоко в руска територия, в опити да деморализира руското население.

САЩ и техните съюзници са принудени да настояват за избори в Украйна за  да заменят Владимир Зеленски, чийто мандат изтече в средата на миналата година, тъй като Русия няма да приеме за легитимен какъвто и да е документ подписан от нелегитимен президент.

Въпреки че това политическо пренареждане може временно да укрепи ръководството на Киев, то ще бъде изправено пред много сериозни  предизвикателства на икономически колапс и влошаващите се условия на живот за обикновените украинци.

V. АФРИКА

Беше време, когато Западът говореше, а светът слушаше. Западните вестници бяха арбитри по отношение на истината, нейните мозъчни тръстове произвеждаха неоспорима мъдрост, а нейните правителства бяха самоназначили се пазители на демокрацията. Днес това вече е минало и всичко започна да се променя - особено в Африка.

Внимателно конструираните западни наративи не са вече безспорни. От Мали до Южна Африка, от Кения до Египет се оформя ново съзнание: такова, което поставя под въпрос, такова, което отказва да бъде под диктат, и най-вече, такова, което се стреми да възроди собствения глас на Африка.

Миналия месец StratCom COE, центърът на НАТО за върхови постижения в  областта на стратегическите комуникации, публикува доклад, озаглавен „Руските информационни операции извън западната информационна среда”. На пръв поглед става дума за едно неутрално изследване на руското влияние в Африка.

Погледнато по-отблизо, веднага става ясно, че този доклад изобщо не е за Русия, а за проблемите на НАТО в Африка, която вече отказва да се подчинява на диктата от страна на Запада.

Става въпрос за зараждането на един многополюсен свят, в който африканските страни вече не са в капана на контролираните от Запада наративи, а започват да се влияят от алтернативни глобални сили: Китай, Индия и Русия. Още, подчертава се, че не става въпрос само за влияние на медии, става въпрос за власт.

В продължение на десетилетия западните медии диктуваха историята на Африка, конструирайки портрет на континента като безпомощен, корумпиран и вечно нуждаещ се от западна помощ.

Независимо дали става въпрос за BBC, CNN или Ройтерс, тези медии действаха като ментори на истината за Африка, решавайки кой е герой и кой е злодей. Днес вече StratCom COE забелязва опасна тенденция: африканските нации все повече се влияят от алтернативни медии като контролът на НАТО върху наратива относно Африка губи ефективност.

И така, налага се да се използва старата и добре позната тактика - насаждане на страх: докладът предупреждава, че  Русия „запълва информационен вакуум” в Африка, използвайки спонсорирани от държавата медии като RT и Sputnik за да  манипулира мисленето на  африканците.

Неявно се внушава, че африканците са пасивни потребители на информация, неспособни на критично мислене като лесно се поддават на „руската пропаганда”. Това, разбира се, пренебрегва очевидното: Африка не се нуждае от RT или Sputnik, да и показват и доказват, че НАТО е империалистическа сила - Африка го е изпитала на гърба си.

Например, кой унищожи Либия през 2011 г., превръщайки една от най-проспериращите нации в Африка в пропаднала държава, където открити пазари за роби съществуват от години? Кой подкрепи Мобуту Сесе Секо в Заир, кой уби Патрис Лумумба, кой организираше преврат след преврат за да назначава  лидери послушно-благосклонни към западните интереси? Това не беше Русия. Това беше НАТО.

И сега НАТО, демонстрирайки потресаващо лицемерие, има претенциите да чете лекции на Африка по въпроса “Що е то чужда намеса”.

Но нека да бъдем наясно: истинският проблем не е Русия. Истинският проблем е, че Африка си позволява да мисли независимо. Западният естаблишмънт не може да толерира идеята африканските нации да правят независим избор относно: търговия с Китай, укрепване на връзките с БРИКС, военно сътрудничество с Русия и др. В момента, в който Африка си позволи да напусне, даже частично,  западната сфера на влияние, тя е автоматично обвинена, че е жертва на чужди манипулации.

Така, когато Западът инсталираше марионетни правителства, налагаше програми за структурни промени чрез Международния валутен фонд, когато разграбваше африканските ресурси чрез мултинационални корпорации, тогава Африка  нямаше никакви  проблеми с „чуждо влияние” (според лекциите на НАТО на тема “Що е то Чуждо влияние”).

VI. РУСИЯ

За Русия новата външна политика на Тръмп, фокусирана върху традиционни ценности, може да се окаже предизвикателство. Либералната програма на предишните американски администрации, фокусирана върху насърчаването на демокрацията, правата на човека и прогресивните ценности, беше проблем, с който Москва се научи да се справя ефективно.

Новият консервативен дневен ред на тръмпистите, с акцент върху патриотизъм, традиционни семейни структури и ценности и  индивидуален успех, може да се окаже по-сериозен проблем що се отнася до противодействие.

Москва не може да си позволи самодоволство. Остарелите пропагандни модели от 1990-те и началото на 2000-те не са подходящи за настоящата среда. Вместо това Русия трябва да развие конкурентни културни наративи и да овладее модерни инструменти за „мека сила”, за да се противопостави на тази развиваща се заплаха.

Визията на тръмпистите да се възроди „американската мечта” не е само вътрешен въпрос за САЩ - това е глобален наратив с потенциал да прекрои възприятията за Америка. За Русия и други държави, недоволни от реда след Студената война, предизвикателството ще бъде да се адаптират бързо и ефективно към очертаващата се нова ера на геополитически отношения.

Прогнозирането на бъдещето на международните отношения е винаги рисковано начинание. Историята показва, че дори и най-уверените прогнози могат да се провалят.

Например, последният пропаганден памфлет на Пентагона за „Съветската военна мощ” бе публикуван през 1991, точно в годината, в която СССР престана да съществува. Подобно, сценарият на RAND Corporation (Вашингтон) от 1988 за ядрена война, предвиждаше конфронтация на СССРс Пакистан през 2004 г. заради Афганистан.

VI.1 Русия и нейните съседи

Белоруският президент Александър Лукашенко си осигури нов мандат през януари 2025 г., укрепвайки съюза си с Москва. Междувременно Русия ще работи за стабилизиране на отношенията си с Казахстан, като липсата на визия на Москва за евразийската интеграция може да се окаже неприятна.

2025 година ще бъде белязана от стратегическа нестабилност, продължаващи конфликти и повишено геополитическо напрежение. Независимо от факта,  че Русия постигна забележителни успехи през последните години, тя не трябва да се самоуспокоява.

Да се говори за победа не е реалистично след като светът съвсем не е близо до някакво равновесие. За Москва пътят напред ще изисква устойчивост и ясен фокус върху дългосрочните цели. Мирът ще дойде, но само чрез продължителни усилия и евентуална победа - може би през 2026 г.

VII. БЛИЗКИЯТ ИЗТОК

След значителни военни победи през 2024 г. Израел, с подкрепата на САЩ, ще се опита да консолидира положението си срещу Иран. Американско-израелската стратегия ще включва комбиниран натиск, включително военни действия, срещу ирански сподвижници като йеменските хуси от една страна и усилия за задълбочаване на връзките с арабските монархии от Персийския залив съгласно Споразуменията на Абрахам от друга.

Договорът на Русия с Иран от януари 2025 г. не задължава Москва да се намесва военно, ако Техеран бъде нападнат. По тази причина пълномащабна война в Близкия Изток с участието на Русия и САЩ изглежда малко вероятна. По отношение на вътрешна политика Иран е изправен пред известна нестабилност, свързана с факта че върховният лидер аятолах Хаменей, сега на 86 години, се очаква неизбежно да бъде заменен.

Влиянието на Русия в Близкия изток ще отслабне с намаляването на военното й присъствие. Въпреки това логистичните маршрути, свързващи Русия с Африка, ще останат стратегически приоритет.

VIII.  ИЗТОЧНА АЗИЯ

Напрежението между САЩ и Китай ще продължи да расте, подхранвано от американските усилия да укротят икономическите и технологични амбиции на Китай. Вашингтон ще засили съюзните си връзки в Азия, особено с Тайван и Филипините, за да противодейства на Пекин. Въоръжени конфликти свързани с Тайван или в Южнокитайско море изглеждат възможни, но е малко вероятно да избухнат през 2025 г.

Партньорството на Русия с Китай ще се засили, въпреки че няма да стигне до регистриране на официален военен съюз.

От западна гледна точка тези отношения все повече ще бъдат възприемани като антиамериканска коалиция. Русия и Китай ще дадат съвместен отпор на едно глобално господство на САЩ в геополитическата, военната и икономическата сфера.