Йордан Каменов

Не зная дали така трябва да наричам Емилиян Станев /1907-1979 г./, след като той е склонен да приема тезата, че богомилите са държаворушители. От друга страна писателят заявява за героя си от „Антихрист”: „И този Теофил съм аз.” А Теофил се сближава с богомилите, които са търсачи на Истината. Без да отричат и без да спират да почитат Бога. Което прави и Ем. Станев в целия си живот на възходящо търсене на истината за Словото.

В първия свой писателски стадий - на дебютната си книга „Примамливи блясъци” /1938 г./ и в следващи една-две, той е в плен на непосредствените си впечатления и опит. В тези години - от 1932 до 1944 той е дребен чиновник в софийската община.

Повечето му герои са със същия социален статус на обикновени служители, но са по-скоро проекция на яда и болката му за погубенатата им духовност, отколкото изразители и носители на социален заряд. Емилиян Станевите чиновници са жертви на мачкащи ги институции, но и на собствена безпомощност. Поради което не ги е удостоил със състрадание и болка за съществуванието им.

Поднася ни ги с хладна безпощадност, без да ползва от арсенала си добродушния облагородяващ безполезността хумор. А писателят споделя социалния им статус, но в изобразяването им съзнателно ни убеждава колко е далеч от битийния им статут.

До началото на чиновничеството си Ем. Станев е търсел реализация в няколко посоки. Учи живопис в Художествената академия при един от водещите преподаватели в нейната история - проф. Цено Тодоров. Отказва го професорът с думите: „Няма да стане художник, не вижда светлосенките.”

По настояване на баща си „записах само да му угодя финанси и търговия в Свободния университет”. Резултатът е 5-6 заверени семестъра и нито един взет изпит.

И така, в градчето Елена, дето се е установило семейството, се сдобива със славата на човек, от когото нищо няма да излезе. Същевременно, без да е преценил тогавашното си можене, пише пиеси, които не довършва. Докато открие подходящата форма на избуяващите си умения - разказа.

Още от ранна възраст Ем. Станев ходи на лов. Но тази му страст не е само трайно мъжко увлечение, а - общуване с природата, постепенно превръщащо се от наблюдение в разбиране и съпреживяване на нейната същност и закони. И когато натрупаното достига критичната си маса за споделяне, той се заема с одухотвореното му представяне на читателя.

Така, вече воден колкото от опита си в бита, толкова и от собствената потребност, Ем. Станев навлиза във втория си писателски стадий - наричан най-често анималистичен. Но няма да е грешка да го кръстим и пантеистичен. За децата той измисля герои, различни от литературно и фолклорно традиционните вълци, лисици, мечки и зайци, на които съумява да придаде и човешко поведение, присадено към инстинктивното действие на съответния животински вид.

Забележителната му книга тук е „През гори и води. Прикллюченията на един таралеж и на една костенурка” /1943 г./, която е и първият световен връх в творчеството му.

В анималистичните си творби за възрастни не се опитва да сродява човешкото с животинското поведение, макар и някъде да открива близост. Там животните са това, което са - водени от инстинкти жертви или хищници, участници с тези си роли в битката за живот.

Макар че писателската пластика, организирана освен от усета за Слово и от овладяно познание, да ги отдалечава от буквалната натуралистична същност на преследвачи, разгонени самки и самци, убийци. И да ги прави по-близки до нас човеците най-вече с проблема за смъртта.

В края на 1944 г. отива да възстановява ловното стопанство „Буковец” в Еленския балкан. Повече от година в най-трудното време на мъст и жестокост той е встрани от властовото насилие. Но е и далеч от събитийността, наситена с готови сюжети. Ала е сред природата, все още благодатна за неизчерпалия се анималист. И е взел на работа при себе си българин, американски гражданин, кръстосвал света като моряк.

Ем. Станев обединява в един разказ поведението на този лесен за пренасяне в повествование колоритен житейски персонаж с впечатленията си от непрекъснато произвеждащата сюжети разгадана от него природа. Ражда се повестта „Когато скрежът се топи” /1950 г./, изпълнена с хумор и поетичност. И същевременно изглеждаща като знак за нова промяна.

По-късно Ем. Станев доверява : „За мене тя /природата/ е вече нещо изживяно и, бих казал, разбрано. Тя не предизвиква в мене интерес. И сега, като пиша, се мъча да изобразя пейзажа само с две изречения… Сега ме интересува човекът.”

Задава се третият и най-висш писателски стадий, последната метаморфоза на Ем. Станев. Него можем да обозначим с откровението: „Истинската литература, истинското изкуство започва от душевните кладенци…” Не че Ем. Станев не е надниквал в тях в по-ранната си белетристика, както и в граничните за метаморфозата повести „В тихата вечер” и „Крадецът на праскови”.

Но го е правил инцидентно, с писателски инстинкт. Сега вече разгадаването на човека с цялата му сложност и противоречивост; със заложената му обреченост да създава, служи и се бори с идеи, идеали и догми се превръща в първостепенна художествена цел.

Но тази му нагласа не го тика да го изобразява извън времето и неговия социум и да го денационализира. Напротив, едновременно с интереса към човека въобще, за Ем. Станев се разтварят вратите на България - вратите на времето и на дълговечните национални същности.

Обвързано с тези нагласи, у него се утвърждава стремежът към по-обемен повествователен изказ - към романа. Който се превръща във водещ жанр в последните 25 години от живота му.

Първата и най-важна творба, чието писане изгражда новия Ем. Станев, е романът „Иван Кондарев” - първата му част излиза в 1958 г., а втората - в 1964 г. В хода на дълго продължилото му създаване писателят превръща в кредо първоначалния си засилен интерес към човека и към историята и съдбата на България.

Променя се и маниерът му на работа - сега той извършва внимателна подготовка, като чете архиви, мемоари и исторически трудове, за да стигне до духа на времето и го направи романова атмосфера.

Едва ли друго време щеше да отпусне някому 14 години, за да претърпи сложната метаморфоза и да стигне до забележителни върхове. Вярно, писателят получава щедри дивиденти от предишните си постижения - непрекъснато издават анималистичните и детските му творби, филмират негови повести.

Но го постига и с цената на неособено значими компромиси с властта, с които си извоюва свободата да върви по своя път. Това доведе до там, че след 1989 г. намръщени и съмнителни демократи се правят, че не забелязват романа „Иван Кондарев”, пък и самия автор.

Отговорът на такива правоверни дава творчеството на Ем. Станев - като при всеки велик владелец на Словото то с дълбочината и мъдростта на посланията си е опровержение на всяко тоталитарно насилие и власт.

„Гневът” на отрицателите на „Иван Кондарев” е заради сюжетното време - България след Първата световна война и Септемврийското въстание в 1923 г. И заради лявата ориентация на главния му герой.

Всъщност, с тази си позиция „сърдитите” на писателя доказват, че не са разбрали същността на романовия стадий в творчеството му. Който се състои от „Иван Кондарев”, „Легенда за Сибин, преславския княз” /смятат я и за повест/, „Антихрист”.

Сюжетното време в „Легенда за Сибин” е след приемането на християнството и началото на богомилството, т. е. в Х век; в „Антихрист” е преди падането под турско робство, т. е. в края на ХІV век. С разлика от по няколко столетия общото сюжетно време в трите творби, приведено към историческото, включва 10 века българска история.

Не каква да е, а - историята на българската християнска цивилизация. Почти от нейното начало и без нейните кошмарни робства - до времето на сериозна криза и наченки на обществен разпад, предизвикани от тежкия удар върху националния идеал за обединение с поражението от войните от 1912-1918 г.

Всяко едно от избраните сюжетни времена е върхово историческо време. За „Антихрист” и „Иван Кондарев” казах вече, а в „Легенда за Сибин” то е заради смяната на цивилизациите.

Този сюжетно-времеви избор е достатъчен аргумент да заявя, че Ем. Станев пише един роман в няколко части. Романът за християнската цивилизация в България, осъществяваща се в неспирно противодействие с богомилството. /Ще напомня, че анархистите у нас, чийто дух витае в „Иван Кондарев”, приемат богомилството като святост./

Във всяка една от творбите героите са достатъчно обществено представителни /в „Антихрист” са водещи исторически личности - патриарсите Тедосий ІІ и Евтимий/, за да приемем, че изразяват същностните духовни, философски, религиозни и поведенчески търсения на времето си. В романите на Ем. Станев търсачите принадлежат както на консерватизма, догматиката, съзерцателната вгледаност, така и на опитите да се предизвика обществена промяна с идеалистична и хуманистична оправданост.

Те не са герои-схеми на един от двата типажа, а са заредени с жива емоционалност и действеност. И носят както своята българска вечност, така и багажа на историческото време.

Да, това са прекрасни романи, но най-вече, защото извършват аналитична дисекция на българската същност, на нейното сложно и драматично, но запазващо се ядро.

Което пулсира и излъчва въпроси и съмнения, но и топлота и достойнство, а така и противоречивост.

Като автора си, който споделя: „Жена ми казва - ти си най-противоречивият човек”. Създал, обаче, в това си качество, най-велики романи.