Никола Атанасов

Нашият съюз с гордост може да каже, че празнува своята двадесет и пет годишнина, като едно голямо завоевание в културния живот на българския народ.

При нашите още незакрепнали граждански добродетели, при нашия дух на разединение и егоцентризъм, нашата организация наистина е победа на напредъка, на здравото народностно съзнание, на голямото творческо начало да се приобщиш към интересите, към радостите и неволите на своите събратя, най-сетне към съдбата на своя народ.

Защото организираната сила на българските писатели, в края на сметките, се въодушевява от идеала да стане един мощен лост за духовното възмъжаване на българския народ.

Самата идея за съюз на българските писатели се роди от великото чувство към съдбата на Родината, от съзнание да се служи на българския народ.

Тая идея ме осени сред мъчителните изпитания, които преживяваше народът ни след злополучния мир през 1913 година в Букурещ.

Една идея почти донкихотска за онова време. Разгромените народностни идеали обезкрилиха народа ни от върховете му до низините. Интелигенцията ни се беше нахвърлила да търси виновниците за катастрофата.

Разочарованието убиваше силите, романтиката на предвоенните години се сблъска с една обезсърчителна реалност.

При все това, имаше още ентусиасти и мъжествени сърца, които не желаеха да бъдат фаталисти. Животът търсеше своите вдъхновени строители и водачи. Народът ни тъкмо в тоя драматичен кръстопът имаше нужда от мисълта, от волята на първите си духовни избраници.

Не отчаяние, не пораженско настроение, а упорита работа, стягане на силите: организация, съюзи, дружества.

Всички духовни богатства на народа да се капитализират, да покажем пред света своята жизнеспособност и воля, да се наложим като народ на напредъка с големи творчески заложби, да вдъхнем и на народа вяра в утрешния ден.

Ето от тия идеалистически предпоставки излезе идеята да се съберат всички писателски сили в една организация.

Стръмният път

Казах, че идеята за съюза при нашата действителност изглеждаше донкихотщина. Нашите писатели по това време бяха вече пораснали на брой.

Между тях стърчаха големи имена. Обаче всеки от писателите си изживяваше съдбата сам, или най-много си имаше тесен кръг от приятели, с които споделяше своите писателски тревоги.

Но най-малко между тях можеше да се потърси чувството на професионална солидарност, на сътрудничество в името на обществени и граждански задължения.

Нашият писател и тогава не беше чужд на народностното чувство, но то беше подчинено на една индивидуалистическа идеология за същността на писателското творчество.

И тогава като днес, а още повече тогава, писателят ни се огъваше под бремето на материалните несгоди. Но той смяташе своя жребий като една привилегия.

Материалното благосъстояние за него беше признак на еснафщина. Писателят не трябва да се смущава от своята бедност. Така се разсъждаваше, това беше теоретическата идеология на писателското призвание.

Казвам теоретическа, защото всеки в душата си носеше огорчението на захвърлен в задните редици на обществената йерархия.

Пренебрежението към материално благополучие се засилваше и от съзнанието, че писателят не бива да бъде скован от никакви условности.

И той отхвърляше всяка мисъл за приобщението си към която и да било колективна дружба, особено към политическите организации. За него партийните сборища не бяха идейни гнезда, а източник за изкористване лековерието на масите и нагаждане към инстинктите на тия маси.

Бих могъл да нарека тия писатели бохеми и по начин на живот, и по манталитет.

Аз познавах тая психология на писателя и схващах какви мъчнотии ще трябва да се преодолеят, за да се съберат писателите в своя организация.

Това настроение, обаче, не се споделяше от всички писатели, а само от по-новото поколение, което се отнасяше критично към по-старите си събратя по перо.

Но и едната, и другата категория писатели бяха разделени и по своето сътрудничество в едно или друго списание.

Тогава съществуваха като литературни центрове сп. „Българска сбирка”, „Мисъл” и „Демократически преглед”, а по-късно и „Звено”, в което се прибраха най-младите, между които бяха: К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Ив. Радославов, Г. Райчев и др.

Тия центрове, ако не се отричаха без остатък, все пак нямаха помежду си никаква връзка.

Ето при тия обстоятелства няколко души писатели се решихме да турнем основите на една писателска организация.

Първи срещи

Аз трябваше да споделя почина си с писатели, в които имах вяра, че ще погледнат съчувствено и ревностно ще заработят за осъществяването му.

И поканих у дома си на два пъти Т. Траянов, Григор Чешмеджиев, Добри Немиров, Димо Кьорчев и, струва ми се, Стилиян Чилингиров.

Те се отзоваха на поканата.

Един от основните въпроси беше на какви начала да сложим съюза, за да обединим в него всички писатели, които тогавашната наша литература беше отбелязала като надеждни сили.

На първо място се изтъкна, че Съюзът ще има културен характер. Той ще насърчава даровитите писателски прояви, ще работи да се подчертае голямото значение на художествената книга за духовния развой на българския народ.

Ще се подхранва другарска общност между писатели и ще се притича на помощ на писателя било морално, било материално.

Така очертаните главни основи на съюза дадоха характера на проекто-устава, който се изработи, за да бъде внесен в първото учредително събрание.

Членове на съюза

В първите срещи се повдигна и въпросът кои могат да членуват в съюза. Не беше лесно да се определи качеството на писател.

За да съберем по-голям брой членове, ние трябваше да набележим минимума качества на писателско звание.

Защото, покрай общопризнатите вече художници на словото и на литературната критика, имаше и литературни труженици, които работеха от време на време в отделните списания, без да бяха излезли с нещо по-голямо, или със свое отделно произведение.

Понеже знаехме, че за последните ще се направят възражения, трябваше да се намери оправдание за тяхното приемане.

А то беше - един работник в литературата има право да бъде член на съюза, когато е приет от редакцията на едно сериозно литературно списание за постоянен сътрудник.

Такъв сътрудник се смята, че има постоянна литературна трибуна, от която влиза във връзка с една част от читателите.

На такъв писател му е дадено доверие от една редакция с известен в литературата ни редактор, следователно съюзът няма основание да му отрече качеството на писател.

Друг въпрос: коя категория писатели могат да членуват в съюза. По тоя въпрос се постигна бързо съгласие, съюзът е организация на творците на българското художествено слово и на литературните критици като тълкуватели на творците и сами творци по своему.

А за литературни критици се смятаха онези, които пишат върху българската литература и художествената книга било в някое списание, било в отделно свое съчинение.

За и против съюза

След две заседания, пратихме покана да се явят на учредително събрание. Подписаха поканата доста писатели, но не всички присъствуваха на събранието, а някои отказаха да членуват в съюза.

За работата на събранието и за първото управително тяло писах и аз, и други. Поради отказа на Божан Ангелов да стане председател, избра се Ив. Андрейчин, който много незабелязано се измъкна от длъжността, като остави подпредседателя Ник. Атанасов да ръководи съюза с избраните членове на управителния съвет - Добри Немиров, секретар, Григор Чешмеджиев, Димо Кьорчев и, струва ми се, Тодор Траянов.

Съюзът си начерта програма за работа. Имаше нужда от обществена подкрепа. За да изтъкнем национално-културния характер на съюза и мястото на писателя в духовния живот на българина, в Народния театър се изнесе с голям успех Апотоеза на българското слово.

Обаче, в моето съзнание съюзът не беше още неуязвима крепост. Вън от него останаха ценни творци. Аз продължавах своята агитация между тях.

Един от най-непреклонните беше Димчо Дебелянов.

- Аз в такъв съюз не влизам. Каква защита ще ми правят на писателското звание X, У, Зет? (Не споменавам имена). Аз не ги признавам за писатели.

Същото възражение правеше и Христо Ясенов, Константин Константинов се колебаеше.

- А бе, какъв писател съм аз, - иронично се закриваше той зад своята скромност. - Нищо няма да излезе от тая работа. Най-сетне, като толкова настояваш…

И той пръв се отказа от своята млада дружина, а с него и Д. Подвързачов, който по природа си беше скептик към всяка обществена проява на писателя.

Моето красноречие беше изслушано съчувствено и от Яворова.

- Като искаш, запиши ме. Но нали знаеш, на събрания не ходя. И не ще ви бъда полезен.

До края си остана вън от съюза Андрей Протич.

- Съюз на писатели! Та как е възможно това ? Дружество на хлебари, на месари, на учители, ако искаш; но да впрегнеш писателя в рамките на едно мнозинство! Няма професионални интереси на писателя. Той си е сам за себе си.

Вън остана и Владимир Василев, който пренебрежително махваше с ръка:

- Я се оставете от тоя мерак! Може и без мене…

Ето тия бяха отношенията на една част от писателите. Това не обезсърчаваше съюза да върви из начертания път и да чака да улегнат непримиримите. А тоя процес продължи доста време.

Даже имаше членове, които влязоха в съюза с глухо недоволство, което се изразяваше по разни начини, дори с опити да се разкъса неговото единство.

На недоволните и непримиримите аз възразявах:

- Елате, работете да наложим обществено съюза. Ония, срещу които правите уговорката, са едвам в своето начало. Утре те може би ще пораснат и ще надминат някои от възгордяните.

Моето предположение се сбъдна и между тогавашните подценени сега се намират няколко високо тачени наши писатели.

Дейността на съюза

Съюзът предприе своята дейност в няколко насоки: а) да спечели общественото съчувствие за своите цели; б) да се наложи като национално-културен фактор; в) да създаде благоприятни обективни условия за делото на писателя и г) да се притича на помощ на писатели в затруднено материално положение.

Тая програма се прокарваше в продължение на 25 години при много неблагоприятни условия.

Меродавните фактори бавно се спечелиха за съюза отчасти поради пречки от писатели, които още не се примиряваха със съюза при тоя му състав.

И той беше раздрусван; понякога боледуваше.

Само упоритата воля на по-мъдрите спаси съюза от провала.

Съюзът на няколко пъти прояви своята народностна грижа.

Той изпрати свои членове да утешат нашите сънародници, които се даваха на чужда държава; изработи изложение - протест към обществената съвест в Европа срещу тежките ни репарационни задължения и срещу правото ни да си имаме своя редовна армия.

Извоюва за членовете безплатно пътуване по железниците с цел за проучване и за литературни четения и сказки в провинцията; за жалост, това завоевание бе сетне изгубено, както се премахна и привилегията писателите да бъдат назначени за библиотекари с ценз на висшисти.

Нашата общественост не можа да разбере, че един писател ще създава творения с бодър дух и не ще се проникне от отрицателно настроение, когато му се даде възможност да работи при поносими материални условия.

Народният театър стана достъпен на членовете на съюза с двете гратисни места. При директор Хр. Цанков-Дерижан те бяха увеличени на четири.

Тук ще се спра върху отношенията на съюза към Министерството на народната просвета.

С духа на романтиката и самоувереността, с които бяха проникнати писателите, съюзът отначало се надяваше да спечели бързо общественото съчувствие и не разчиташе на официалните власти.

Обаче, колкото по-силно се налагаха материалните интереси на съюза, толкова повече се съзнаваше нуждата да се влезе във връзка с официалните меродавни фактори, особено с Министерството на народната просвета.

В това министерство се разрешаваха въпроси от културен характер, които засягаха в една или друга форма писателя, съюзът не можеше да стои безразличен към тая дейност на министерството.

И почна да се работи да се даде съответен дял и на съюза при въпроси, които имат отношение към неговите цели.

Най-напред се поиска от министерството да приеме представител на съюза, когато се поставя някой въпрос за насърчение на българската литература и за улеснение мисията на писателя.

Не беше лесно да се пробие кръга на чиновничеството в министерството; успехът дойде постепенно.

Намесата на съюза в културната работа в министерството даде своите резултати.

Разните министри на просветата според своите чувства към писателите взеха присърце внушенията на съюза.

Пръв сериозно се зае да помогне на литературата ни г. Ст. Омарчевски, който създаде: 1) закон за поощрение на родната литература и изкуство, 2) закон за авторското право, 3) закон за детската литература, 4) закон за депозиране печатни и литографии произведения и др., както и отчуждаване сградата за Дом на изкуствата и печата.

Министър Ал. Цанков създаде премиите за награда на най-добрите художествени произведения през дадена година; назначи на синекурни длъжности някои писатели (която инициатива по-сетне се изроди, защото почнаха да назначават на тия длъжности и „свои”, без качества лица).

От по-сетнешните министри заслужава да се спомене бившият министър - председател П. Златев, който се отнесе съчувствено към исканията на управителното тяло на съюза и даде резолюция да се направи всичко, за да се насърчат писателите.

Тогавашният министър на просветата г. Т. Радев взе героически мерки да изтръгне от държавния бюджет максимум за насърчение на родната литература и изкуство.

По искането на г. Златев аз му представих един проект за насърчение на писателите.

Тоя проект, малко разширен и работен със съдействието на г. Ат. Илиев като началник на културното отделение, стана закон за насърчение изобщо на литературата и изкуствата.

Според тоя закон, българската художествена литература всяка година трябваше да разполага с един милион и половина лева. За жалост, това дело на г. Радева, поради изключителни обстоятелства, не се осъществи - нека се надяваме, временно.

Заслужава да се запомни, че и някои писатели със своята опозиция на председателството понижиха ентусиазма от тая придобивка и навреме не се обединиха усилията на съюзните членове, за да се спаси нещо от толкова труд и борба.

Но обществото още не е прозряло мисията на писателя, защото създават се премии и фондове за насърчение на расов добитък, а няма частна инициатива за литературен фонд, от който всяка година да се отличава заслуженият писател или талантливо написано произведение.

Не изброявам всички морални и материални придобивки на писателя като плод на усилията, направени от съюза, или, да бъда по-искрен, от усилията на няколко по-дейни членове.

Съюзът крепне в своите позиции като обществено-културен фактор.

Обаче, нека да си позволя едно пожелание: да се създаде по-голяма търпимост между членовете.

А и съюзът да бъде всеки път представян пред обществото с най-добрите си сили, които ще могат да издигнат авторитета му.

Защото успехът на авторитетното управително тяло ще бъде в полза и на най-малкия събрат в съюза.

——————————

в. „Дума на българските писатели”, брой № 6, 02.1939 г.