НАРОДНАТА ПЕСЕН
На композитора П. Гр. Стайнов, изгряващия гений на българския музикален небосклон. Освен хоровите творби, „Сън сънувах”, трилогията „Засвири Димо, Пусти Димо, Де бре Димо”. „Катунари”, „Изгреяло е ясно слънце” и др. за смесен хор, „Тайната на Струма” и „Конници” за мъжки хор, той е дал и няколко големи оркестрови творби „Тракийски танц”, „Приказката” и др. Петко Стайнов е един от основателите на С. Н. X. Б. и неговият най-възторжен крепител.
Народната песен е най-голямото ни богатство. В нея са запазени вековните страдания на българина, съкровените му надежди, сърдечните болки, копнежите, геройствата и жаждата му да завладее земята чрез труда.
Тази песен е нещо повече от трепет на сърцето, от полет на духа, - тя е могъща сила, която се стреми да даде човешки образ на вселената…
Слънцето препича, сипе жар върху узрелите ниви. На обед в най-голямата жега жетварка запява песен. Нажежените кръгове на въздуха посрещат песента, сграбчват я за нежните криле и искат да я задушат.
Но гласът не се дава, той дебне неуловимия лъх на небето и заедно с него минава през нажежените пръстени. Надалеко се разнасят стъпките на жетварките и лекия звън на сърповете.
Вечерното небе е посивяло и бавно тъмнее.
Прелитат закъснели птици, скриват се за сън из нивите и търнаците. Из полето тръгва вятър и преди да поклати тежката китка на овеса, разнася песента на момите. Денят уморен затваря очи и слуша. Мека ръка прибира клепачите му, прохладни струи галят загорялото му лице.
Песента минава през ръкойките, обикаля нивите и пътищата и заспива в далечни и тъмни синори. Едва уловима въздишка минава над хлебните класове, земята се превръща на постеля, жътварите лягат и преди да видят звездите, заспиват…
Гората плете гъсти мрежи и с тях закрива лицето на деня. В забравена ливада пасе рудо стадо, овчарят свири, посреща нощта, която пристъпя тихо из долищата. Не духа вятър, не се люлеят върховете на гората, а из поляните трепти чуден глас.
Тоя глас е гласът на изворите, забързали към низините. Кавалът ечи из гората, събужда вятъра, той разпуща самодивските си коси и тихо запява.
Дуу… задава се нощта, ррии… засвирват водите в планината, ссс… зашумяват листата, ааа… отекват долищата, хо, хо, хо… засмиват се самодивите, а кавалът върви, пристъпя пред всички и ги води в колибата на овчаря, в къщата на орача.
Из горските пътеки върви хайдутин, месечината разголва поляните и скалите и той вижда надалече. Тревите съскат, някой дебне хайдутина, насочва пушка в него, облак закрива месечината и куршумът се забива в дънера на стар дъб.
Дървото изтръпва, изпъшква от болки, а гората от страх утихва. Хайдушки стъпки се носят от скала на скала, камъни се отронват в пропастите и ехото разнася гнева на планината, силата на хайдутина.
Песен разкъртва скалите, черни орли се вдигат във висините и отвеждат облаците в незнаен край и зората с гълъбови крака кацва по върховете на гората…
Из равни дворове ходи русокоса мома, очите й са черни, а гърдите й са покрити с копринен нагръдник. Влиза боса в градината и полива цветята.
Напразно се бави - никой не се задава. Ергени минават край плета, бързат и не спират. Сърцето на момата се свива от мъка, притиска го с ръце, за да не се изтръгне, и остава в градината да чака.
Разнася се весел вик из селото. Тя трепва, навежда се над цветята, откъсва стрък моравче и запява. Песента й полазва по главичките на цветята и тръгва из селските градини. В къщите прозорчетата светят и трептят от радост.
Вратниците скърцат, разтварят се на широко, за да посрещнат закъснелите орачи. Пред моминия плет спират юнашки стъпки. Песента се превръща в топла въздишка и замира, отлита към звездите…
Бащата и синът са на работа - майката ги чака, от девет дни ги чака да се върнат от кирия. Децата са налягали върху скъсаната рогозка и бълнуват на сън, радват се на баща си, играят с брата си. Първи петли пропяват. Майката става и отива до вратата и се заслушва.
Кола плаче пред вратника. Излиза на двора и вика името на мъжа си -никой не й се обажда. Тихо шепне името на сина си и уморена обляга снага на старата, изгнила вече слива. Биволите изфучават и влизат в двора, тя трепва, посреща ги и надава писък. Бащата и синът лежат мъртви в колата.
Тя се хвърля върху студените трупове и запява. От тази песен нощта, земята се събужда и от скръб се тресе. Дърветата се разлюляват, дънерите им се разцепват на две, корените като саби змеици се измъкват от пръстта и страшен трясък събужда света.
Плачът на майката покрива всичко, събира го в сподавени въздишки, в мъчителни викове и след това лази по земята, притиска се до облаците, като песен излетява от страхотни бездни…
Такава е българската народна песен. Тя не е почивка за душата, а устрем към свободата; не е и за услаждане на залъка, а вик в просторите, който иска да покрие вселената с мъката и страданието на човека; най-после тя е и библия на народната душа.
В нейният патос усещам творческия огън на българина, а в широкото и гърлесто ааа… долавям стъпките на вятъра, сънят на гората, шумоленето на нивите, стъпките на стадата, песента на колите, тръгнали из равнините…
И в това е нейната сила.
В музиката на големите народи, струва ми се, че липсва нещо. Липсва богатия ритъм на българската песен, главно липсват й теглото, мъката, страданието.
И ако някога белязан българин преплете в дивните съзвучия на музиката и скръбта, плача на народа ни, то тя ще стане по-човешка, ща влияе благотворно над хората и ще ги кара по-често да мислят за страданието на земята.
——————————
в. „Летопис”, бр. 16, 9.04.1933 г.
