НА ЛОВ ЗА ЧЕРЕШИ
Наистина, ние бяхме славни момчета, биехме се с връстниците си, цял ден се киснехме из топлата вода на Марица, ядяхме недозрели сливи и правехме още хиляди пакости, - но никога не помисляхме да крадем, па и дори и когато играехме на хайдути.
И как се случи цялата история, която ще разкажа, Господ знае!
В края на учебната година във втория клас дойде нов ученик.
Казваше се Алекси. Новият другар ни се хареса, защото беше палав като нас и измисляше весели случки.
Една събота Алекси ни събра в двора на училището и каза:
- Моят чичо има череши близо до града. Ако искате още след обед ще ви заведа да ядеме до насита и да наберем за вкъщи.
Разбира се, не се намери нито един от нас да се откаже от любезната покана. Едва успяхме да се нахраним и отьрчахме на полето. Бяхме четирима. Алекси ни водеше към чичовите си череши, само че много често оглеждаше и променяше пътеките между лозята и овощните грани.
- Тука, - спря по едно време той и посочи едно голямо дърво почерняло от хубави черни плодове.
- Ура, Алекси! - викна Джоро.
- Ти си истински приятел! Като узреят нашите сливи, ще ти набера два джоба.
- Наистина, Алекси, - ласкаво казах аз, - много сме ти благодарни, че ни доведе!
Само Васката нищо не каза, защото вече се беше покатерил на дървото и лакомо пълнеше уста. Но нямаше и нужда от благодарности.
Алекси скромно повдигна рамене и отговори:
- Ех, това е нищо, братлета. Аз съм такъв. Ако имам нещо, гледам да го поделя с приятелите си! Качвайте се на дървото и яжте. Пускайте и на мене, защото ме боли кракът и не мога да се покатеря.
Не чакахме втора покана, а щом се изкачихме на дървото от благодарност, най-напред на Алекси започнахме да хвърляме череши.
И току що успя Алекси да си напълни шапката, чухме го да вика:
- Бягайте, ей! Бягайте! Пъдарят иде!
Ние останахме като вкопани. Бързо се спуснахме на земята, но вече беше късно: един висок силен мъж стоеше под дървото облегнат на здрава тояга.
- Елате, разбойници проклети! - викна пъдарят. - Елате да ви науча как се крадат череши!
- Молим ти се, чичо, - приплака Васката.
- Ще ми се молите, а? Да ви заведа в града, та да видят бащите ви, какви синове пращат на училище!
- Господин пъдар, - започнах аз, и макар че гласът ми трепереше, мъчех се да бъда спокоен. - Ние не сме дошли да крадем череши. Видя ли онова момче, дето избяга? То ни излъга, че тази череша била на чичо му. Затова се качихме да берем.
Кой знае как успях да произнеса тази реч, но пъдарят се смили:
- Махайте се по-скоро, че ще ви вземат дяволите!
Не дочакахме да видим как ще ни вземат дяволите, а бързо поехме пътя за града. На един завой чакаше Алекси. Той беше седнал край пътя и спокойно ядеше череши от пълната си шапка.
- Видяхте ли, момчета, - засмя се дяволито той, - видяхте ли как се ходи на лов за череши? Вие бяхте ловджийските ми кучета, а аз си хванах лова.
Но преди да му отговори, Джоро вдигна пълната шапка, нахлупи я на главата на „ловеца”, тъй че сокът на смачканите череши потече по лицето му.
Краят на тази история се подпечата с няколко юмрука по гърба на лошия другар и още по-лош крадец.
——————————
в. „Весело лято”, брой № 1, 15.06.1937 г.
