Отзвук за стихосбирката „Ръкопис от Мъртво море” /2022/ от Георги Ангелов

Иван Енчев

Поетът Георги Ангелов доказва, че е не само талантлив творец, но и активен редактор и преводач. Началото на неговия творчески път бележи поетичният сборник „Езикът на здрача” /1997/. На плодоносната си средна възраст той вече е автор на двайсет и две поетични книги.

През 2022 г. е издал четири стихосбирки: „Нощни приписки”, „Съгледвач на светлината”, „Новакова бразда” и „Ръкопис от Мъртво море”. А през 2024 г. е публикувал и още по-новата си книга с поезия „Паметки за утре” /ИК „Нов свят”/.

Съвсем закономерно поетът е отличен с някои авторитетни национални литературни награди, макар че той заслужава и други отличия.

В поредната си стихосбирка - „Ръкопис от Мъртво море” /ИК „Нов свят”, София, 2022/, авторът е включил шест дузини стихотворения в елегична тоналност. Творбите не са разделени на тематични цикли, но въпреки това за по-ясна прегледност на този критически анализ условно бихме ги обособили в няколко основни направления.

Те са: настоящото упадъчно състояние на българското общество, потънало в безвремие; унизителното отношение на управляващите власти към творческите личности; все повече изчезващата човещина между хората; повсеместният срив на християнските морално-етични норми на поведение.

На критически прицел е и неспасяемото загиване на българските села, драмата на икономическите емигранти в чужбина и някои други твърде нерадостни явления.

На челно място сред своите граждански вълнения Георги Ангелов поставя съдбата на България в последните повече от три десетилетия. В тези творби тъгата от цялостния упадък на Родината ни звучи не само минорно, а и сатирично.

Най-ярко е изобразена болката и покрусата на лирическия герой в сатирата „Смок”, където нашата сегашна държава е оприличена на дойна крава, от вимето на която пие мляко „огромен смок, а тя мучи.”

Върти глава, трепери в огън
като покрита със оси,
но няма кой да й помогне
и няма кой
да я спаси.

… По-рано, от заблуда воден,
щях да се хвана на облог,
че за убийството народно
не е възможен
аналог.

С подобен изобличителен сарказъм са заредени „Наблюдение”, „Нахлуване”, „Баща ми”, „Пазител”, „Протест”, „Някъде изчезнаха врабците”, „Неволи с Неволята” и още много други алегорични, иронични и сатирични творби, окайващи трагедията на българския народ.

Ето как завършва стихотворението „Така неумолимо…”:

И си отива бавно и сурово
един, погълнал чужд, отровен плод,
живеещ ден за ден - като затворник,
убит
от примирение
народ.

Още по-изобличително за „управленската плява” на „бившата държава” едва ли може да се изрече, без да ти се свие сърцето от мъка и срам.

Тъжна, отчайваща е съвременната съдба на малките селца. Те угасват бавно и неспасяемо година след година. Сред общата несрета отдавна са изчезнали и бързоногите селски коне - някогашната крилата гордост на селяните:

… но вече няма
кон да видиш да препуска тук…
И какво е да си течен пламък,
няма да научи
моят внук.

Като рядък светъл лъч сред тъжната поредица елегии просветва оптимистичното настроение в откровението „Не могат да не ни простят…”

То внушава вярата на лирическия герой, че все пак има надежда, която проблясва нейде като звезда керванджийка за пътници в пустиня в най-тъмната нощ, че потомците ще дойдат „да продължат живота, който ни обича”.

Водещото стихотворение в сборника „Отказ” най-красноречиво разкрива позицията на честния творец към толерираните от настоящите държавни и местни управници обслужващи ги с ласкателства писатели.

Ето само средната част от тази откровена изповед на поета, която гласи:

Защо ли други се стремят
към чужди маски, роли, пози?
Не унизих душа и плът
с алтернативен свят на този.

Не се превъплътих във шут.
Покрит с пера, не се премятах.
В успял литературен плут
не ме преобрази тълпата.

Все в елегична тоналност са доста голяма група стихотворения като „Признание”, „Благодаря ви…”, „Съвет”, „Доверително”, „Художник”, „Маскарад”, „Класици” и други творби, в които прозира най-честният епилог: „ще трябва аз да оживея, но не за реквием - за химн…” /„Да оцелея трябва аз…”/.

В тази поредица няма как да се пренебрегне стихотворението „Ръкопис от Мъртво море” не само, защото тъкмо то е дало заглавие на настоящата книга.

Тук се припомня нерадостната съдба на един от най-ярките класически български поети Пейо Яворов.

А тя като под индиго /копи-пейс/ се повтаря и днес с немалко съвременни наши творци, които съзнателно странят от задкулисието, изградено на интриги, корупция, подмазвачество и други унизителни за талантливия човек прояви.

Той много често вместо заслужени похвали е подложен на безпочвени обиди и сплетни, пренебрежение и принизяване на неговата обществена значимост.

Не по-малко показателно за „чифчийското” отношение на днешните ни управници към истински значимите писатели е „Смяна на имената”. В малкия град /и не само там!/ улица „Максим Горки” коварно се преименува на „Иван Асен”.

А бездушието на гражданите е възмутително. Никой не издига глас да защити името на световно известния писател - „застъпникът на бедни и несретни”.

Пак на тази съвсем необоснована антируска истерия, завладяла сегашните ни държавни властници, са посветени трите съседни стихотворения: „Този, който я нападне пръв…”, „Ако руски сили без атака…” и „Краен квартал”.

Друга група творби /„Корабът”, „Офорт”, „Електорален монолог”, „Безизходица”, „Мълчи на прага…”, „Маскарад” и др./ изразяват мъката на поета за все по-осезателно погиващата човещина и добрина между хората в съвременното ни общество.

То все повече се завладява от лакомията и озлобяването. Парите и богатството са основно мерило за качествата и преуспяването на личността. Семейството търпи крах и обезличаване на старите фамилни традиции.

Истинският морал се обезценява повсеместно. Младите поколения българчета не се приучват на трудолюбие. Много родители разглезват децата си и „харизват” тяхното гражданско възпитание единствено на училището.

Като българин с традиционно възпитание Георги Ангелов посвещава немалко творби на християнските добродетели, послания и библейски мотиви / „Изпитание”, „Съдът”, „Вавилонско”, „Безсилието…”, „Среща”, „Един ден…”, „Решение”, „Краят на двубоя”, „Знак” и др./

Твърде изповедно и тревожно звучи стихотворението „Подземно”. То говори не само от името на българите, а е тъжна равносметка на цялото съвременно човечество по Земята:

Но няма под земята дълго време
да бъде всеки християнин сам,
че ако съдим по морала земен,
съвсем
не сме излизали
оттам.

С годините поетът Георги Ангелов все повече усъвършенства своето творческо майсторство. И този негов сборник с поетични творби се отличава с превъзходно владеене на класическия стих с точни рими и звучна ритмичност.

Освен това произведението се разнообразява композиционно с някои по-малко използвани стилистични средства като стихов и строфичен анжамбман, където втората строфа продължава /без главна буква/ мисълта на предходната.

А едно цяло стихотворение /„Не могат да не ни простят…”/ макар, че е от три строфи, е организирано като завършена цялост в твърде рядко срещаната сложна синтактична конструкция, наречена поетичен период. С подобна композиция е и последното произведение в сборника.

По морални съображения то трябва да бъде цитирано изцяло, без да се раздробява, защото звучи молитвено откровено:

ПОРИВ

Ти, който всичко виждаш в необята,
дори съдбата на едно врабче,
стори така, че вредом по земята
добрия
към добро
да го влече,

да не затъва в пътища коварни,
а щом застинат нашите черти,
делата ни на слаби, грешни твари
всеблагият
Отец
да опрости.

Авторът заслужава възторжена похвала за това не само християнско, а и общочовешко гражданско послание. Добрината трябва да се възцари навсякъде като ежедневна норма на поведение между хората вместо сегашното озлобяване, което граничи с озверяване и оскотяване на голяма част от обществото.

В немалко стихотворения тъгата прелива в гняв, иронията се преобразява в сарказъм срещу безогледната наглост на местни и държавни управници.

Природните пейзажи подсилват тревожните внушения на поета за безизходицата и безсилието на обикновения гражданин срещу феодалните вериги на днешната ни обществено-икономическа система.

Историческите личности и събития недвусмислено се проектират критично в съвременната действителност. /„Писмо до краля”, „Сенатор”, „Триумф”, „Левитация”, „Вавилонско” и др./

С ярките си художествени послания творбите в стихосбирката „Ръкопис от Мъртво море” са израз на непримиримата гражданската позиция на поета Георги Ангелов срещу безвремието в нашата съвременна държава.

Те зоват за категорично съпричастие сред бездушието и отчуждението, където е потънало българското общество през последните няколко десетилетия.