Димитър Гаврийски

Обикновено интелигентни хора наричат онез, които са получили някакво образование. Професори, инженери, лекари, адвокати и пр. минават за интелигентни.

Че образованието е голяма необходимост за интелигентния човек, няма съмнение. Но то само не дава право никому да се мисли за интелигентен и да иска от другите да го смятат за такъв.

Народът, в своята целокупност, прилича на едно огромно човешко същество.

Отличителните черти и потребности на това същество са същите, каквито са и на отделния човек.

И обществото има тяло и душа, и то се нуждае от храна, подслон, облекло, знание и образование. И то има мозък, като важен орган на тялото му, и съзнание, без което душевният му живот е невъзможен.

Интелигенцията е мозъкът и душата на обществото. Тя е неговата глава, неговият ум, сърцето му. Чрез нея народът се проявява като народ, чрез нея живее.

Интелигенцията е създателка и разпространителка на идеи, които въодушевяват, обединяват народа за културно и стопанско творчество. Тя е неговата ръководителка.

Съставът на интелигенцията е най-разнообразен.

Неин виден член и водач може да бъде някой скромен калугер с малко образование, някой народен организатор, който не умее да излага писмено мислите си, един пламнал от идеята за народно освобождение обущар, един простичък първоначален учител или някой незначителен наглед работник.

Големите идеи на българското възраждане, на политическите борби за националната ни независимост, на необикновения културен подем през 90-те години на XIX век и по-късно се изразиха главно от дейци „из народа”, не от някакви си „върхове”.

Самодоволните и равнодушни образовани хора се лъжат, като се смятат от състава на българската интелигенция. Техните дипломи не им дават това право.

Голямата им образованост, която ползува главно тях, не може да им отвори тежките порти на дворците на интелигенцията. Понякога те се промъкват там, но по едно недоразумение.

Истинската интелигенция не е нито самодоволна, нито равнодушна, а борческа, напредничава и творческа. Много е чувствителна, нервна, неспокойна.

По-доброто бъдеще на народа е всякога пред очите й; борбата и работата за всестранното развитие на народа е смисълът на живота на интелигентния човек.

Приближаването му до идеала на всенародното добруване е неговата постоянна мисъл и мечта.

Интелигентният човек е антииндивидуалист. У него господствува не личното, а общественото чувство: грижи се, страда и скърби за народа.

Понася всяка мъка, оставя себе си, семейството си, за да изчезне в народа си. Личната грижа у истински интелигентния човек стои на заден план, нерядко напълно се потиска.

Противна на истинската интелигенция е самодоволната и равнодушна към всяко начинание лъжеинтелигенция.

Безделието е нейният идеал, материалното богатство - най-голямата й жизнена ценност.

За злощастие, лъжеинтелигенцията понякога се домогва до най-важните държавни постове и отхвърля истинската интелигенция настрана, измества я от народното й водачество.

С това лъжеинтелигенцията спъва надълго развитието на народа.

Интелигенцията въплъщава всички творчески сили на народа. Лъжеинтелигенцията обича да декламира за народа, но си служи с него за свои егоистични и противонародни интереси.

Една страна, в която лъжеинтелигенцията взема връх, е загубена.

Полуинтелигенцията пък е нещо друго, особено. У нея образованието е труфило, външно, наполовина. Знания има, но несмлени, нестанали съставна част на душата й.

Те са както в книгите, които е прочела: разпределени на части, глави, параграфи. Тя е начетена, ориентирана по какви не въпроси. Взема думата всякога и по всичко. Но е фразьорска, неделова, ялова.

Не отричам интелигентността всякога на полуинтелигентните и лъжеинтелигентните. Тям не липсват дарби, способности, знания, образование, изисканост в маниерите, добросъвестност при изпълнение на службата.

Не им достига само едно: стремеж към саможертва, нравствено чувство за поставяне народното благо пред личната полза, жаждата да се изживеят слети с народа, идеалът да се дадат без остатък за живота на цялото.

За практическите хора, истински интелигентните са бивали всякога безумци. А колко много дължат народите, човечеството на такива безумци!

Полуинтелигентните и лъжеинтелигентните са паразити върху тялото на народа. След всеки успех те бързат да се наредят при успелите, за да използуват успехите им за себе си.

При всяка победа те крещят ура на победителите и стръвно се нахвърлят върху взетите трофеи, за да си послужат с тях за свои лични цели.

*
Българският писател, почти всякога несретен и гол, не само че не се е делил никога от групата на истинската интелигенция, но е бивал често нейно средище и ядка.

Не е ламтял за материални блага, по три години е служил, като момчето в приказката, само за три пари, но на своята служба е гледал всякога като на дълг, който трябва да се изпълни въпреки крясъците на полуинтелигенцията и равнодушието на лъжливата интелигенция.

На света служба е обрекъл българският писател тежкия си живот и твори, работи за напредъка и благоденствието на своя любим народ.

Време е вече, тази негова света служба да се оцени правилно. Време е, на българската литература да се погледне като на една неизбежна необходимост за българското образование.

Време е, най-после, българските полуинтелигентни и лъжеинтелигентни да разберат, че без едно сериозно изучаване творенията на българските писатели ще си останат вън от храма на българската културна общественост, на българския народ.

Тяхната потребност ще тежи и занапред тъй, както е тежала до днес и е убивала душите, когато са се възпламенявали от титаничния огън на Прометея и са се опитвали да подпалят с него народното сърце.

——————————

в. „Дума на българските писатели”, брой № 6, 02.1939 г.