По пътеката на хляба все вървя
* * *
По пътеката на хляба все вървя
и посоката на подвига не знам къде е.
Облак бял възседнали са мислите ми
със посока – бъдеще.
Търсят корена на маковете
сред дима от дъх на жито.
Мокри ветрове ми шушнат:
- Все нататък, все нататък!…
И надеждата ми тръгва пак
с крачката на дъщеря ми…
Вечер – кучета със лай страха приспиват.
А петлите сутрин
будят моята надежда…
КАРНАВАЛ
Търся завет
в сиянието на жените.
И въздишки вятърът от мен откъсва –
кърпи с тях лактите на мойто съвършенство.
Мъчат се вълните да изтрият сянката ми
и на пясъка оставят мокра диря от сълза.
Думите, заучени от ролята на ангел, си повтарям,
за да не забравя,
че е бял цветът на детската усмивка.
Пред детето се срамувам
от изникналите на челото ми рога на дявол.
Със издути бузи правя смешки
и го убеждавам,
че рогата сам съм си ги прикачил,
че играя в смешен карнавал…
На разсърден ангел се преструва то.
Иска да му прикача опашка.
ЖЕНА
Всички свойства на пръстта събрала,
ти поправяш божията грешка…
Тебе след началото създаде,
а животът в тебе се оглежда…
Мойта мъжка сила все се гуши
и изчезва в твойта нежна пазва –
за да пламне, да гори без пушек
в огъня, от изгрева откраднат.
НЕОБИЧ
Мисля си подир вечеря, мълчаливо пуша.
Тихо ти разказваш нещо, а децата слушат.
Звън откъсвам от сърцето и на лист го пиша.
Ти със упрек ме поглеждаш – що ли пак въздишам.
Пред децата ний играем роля на щастливци
и смехът ни е добавка в детския им влог.
Свети къщата от две пресилени усмивки,
в къщата цари уют от тих и сит живот.
В нас подтискани изгарят поривите диви
и душата е заслон за безразличие.
Във леглото ний ще проверим дали сме живи –
ни на обич, нито на омраза ще прилича.
* * *
Не заглъхвай, чудо, глас на битието!
Викай, викай ни сега да бъдем други!
С чашите си с разни сладки питиета
да отпием глътка от онази лудост…
По изстъргана гъдулка с лък да стърже
гъдулар ония стари, луди песни.
И жени с косите си да ни завържат –
от сияние на гръд и вино бесни.
Зная – спомени такива ще ни трябват
за пожара от въздишки топли лумнал.
Ей го старец – както спомена си дялкал –
без сияние на гръд и вино клюмнал.
ВЪЗМЪЖАВАНЕ
И мама замина за рая тъй рано.
За мене тя там непрестанно се моли:
да бъда със други, да бъда наравно –
зачитан от хора, щаден от неволи.
След нея аз често по детски сънувам
в съня си наивен тъй странни неща…
…Във кръв на кокиче се давя… Изплувам…
И мъртвите питам – тежи ли пръстта?…
Понякога плача, понякога пея,
животът си спрягам във всякакво време.
Полюшнат от вятър светът ме люлее
с примамка от късче небе и за мене.
ПРИТЧА
Пътник огладнял поиска хляб.
Имахме два топли
и един от миналите дни.
Верен на човешкия си нрав –
сухия му дадох.
През нощта сънувах татко.
Уморен и гладен ми се стори,
та предложих му да хапне.
Той отказа: “Синко,
оня сух хляб, дето ми го даде,
във торбата ми е още…”
МРАВКА
Топло ми е в мравешките дрехи,
само дето за зърното нямам джоб.
Крачката ми мравешка е мярка
за пътеки стръмни.
На орела плячката защипал,
мога лесно до върха да стигна.
Но мен ме чакат във мравуняка –
със страха,
че всеки миг
някой може да ни стъпче.
ИЗПОВЕД
Аз на вещите уюта си втълпих,
но душата ми не спря да пъшка.
Огън от илюзии стъкмих –
пак не стана топло в тази къща.
Участта на скитника ме мами…
С неизвестен край да е денят!
От светкавици и трудни тайни
плещите, очите да болят.
Облак парцалив да ми е знаме;
хляб и топла стряха – идеал.
И загадъчен и всеотдаен –
да забравя вчера где съм спал.
Да не се срамя жени да лъжа;
да ги излекувам и от свян.
Щом поиска някоя – да може
с гръд да ме превърне в глухоням!…
“Ти навий часовника и лягай…” –
сепва ме със сънен глас жена ми.
Тука ще остана. Аз й трябвам.
Знаме е това на съвестта ми…
* * *
Във гърдите ми е вече тясно,
като във килер с ненужни вещи.
Сам не зная как намирам място
всеки ден по нещо тук да вместя.
В тази теснотия и щурчето
не усетих как успя да влезе!
Рови, търси пътя към сърцето…
Пее… Марширува марсилезата…
НОЩНА ИМПРЕСИЯ
В такава нощ не ни се спи.
Река без брод през нас тече.
Примоли ни се да мълчим
пияно от роса щурче.
Мълчим, а песента се лее –
щурчето лунен лъч пили…
Страхувам се – ще изтрезнее
и всичко ще се развали.
В такава нощ не ни се спи.
Със мисли чоплим тишината…
И падат покрай нас трески
от чудесата на земята.
МЕЖДУ ДВЕ КРАЙНОСТИ
Фаустовски дух живее в мен.
Мира нямам през деня, в нощта.
Знаеш: Дон Кихот и Мефистофел –
всеки иска дял от съвестта.
Няма никой пътя да посочи –
в рая или в ада да вървя…
Във упорство съвест ли да точа?
На кого дуел да обявя?…
Пътя си налучкам ли за рая
Мефистофел връща ме назад.
А в обратната посока зная –
верният ми рицар е пазач.
Тъй живея… Никой не ме пита
жаждата си как ще утоля.
Сладка земна сласт и съвест чиста
в една стомна как да побера?…
* * *
Побесняло куче в мене вие –
вечно неспокойно, много зло.
Пъдя го – не ще да си отиде.
Да го усмиря… Но как, с какво?
Вечер аз от вино правя мост,
та дано по него си отиде…
“Не пий, татко, ставаш много лош…” –
сутринта се молят дъщерите.
Търся общ език със бясно куче…
Откъде ли в мене се засели?
Търся и вериги да му купя –
все ги къса, здрави не намерих.
Вярвам, че все някога ще мога
да устроя някакъв капан.
Нося и едно въженце в джоба.
Как ли ще го усмиря – не знам…
* * *
Няма да завиждам на дървото.
Нека то до пепел изгори.
И на камъка дори, когото
нито жал, ни болка го мори.
С вик от болка ражда се човекът.
С вик от болка пада пъпна връв.
Мъка струват всичките билети
за пътуване в обратен път.
С лумнала в главата луда мисъл
с остър звън на болка във сърцето –
със крила и корен ще увисна
между чернозема и небето.
